-Отче, къде изчезна вярата ни, необходомистта да посещаваме църковните служби и молитви, нашата радост?

– Преди известно време водих разговор с архимандрит Серафим (Розенберг). Това се случи малко преди неговата кончина. Той произхожда от аристократично семейство на немски барони; след дипломирането си от университета в Тарту(Естония) през 30-те години, той се отправя към Киево-Печерските пещерни манастири, където живял в продължение на шестдесет години. По време на този разговор отец Серафим говори относно монашеството. Той каза, че най-големият проблем на съвременното монашество е липсата на решителност. Вероятно това се отнася не само за монасите, но и за мнозина съвременни православни християни.

Решимостта, смелостта и духовното великодушие, свързано с тези качества, очевидно липсват. Но ако хората през живота си осъзнаят едно единствено нещо – де си обръщат към Господа, независимо през какви препятсвия и изкушения преминават, да Му бъдат верни – те няма да се поколебаят в своята вяра в такава степен, че да я изгубят.

Споменатата криза на вярата е най-видима сред подрастващите. Когато са на 8-9 години, децата ходят на църква, пеят в клироса, удивляват и радват всички наоколо. Но на възраст 14-16, много, да не кажа мнозинството от тях, спират да посещават храма.

 –  Защо се случва това?

– Децата не са запознати с Бога. Разбира се, те познават ритуалите, църковно-славянския език,знаят как да се държат в църква, житията на светиите, свещените текстове, пригодени за детската възраст. Ала никой не ги е запознал с Господ. Тази среща така и не се е състояла. Оказва се, че родителите, неделните училища – и колкото и да е тъжно да го кажа – свещеникът, са съградили къщата на вярата на своите деца върху пясък (Мат. 7:26), а не върху камък – Христос.

Как става така, че децата не виждат Господа въпреки най-искрените усилия на възрастните да ги въведат във вярата? Защо става така, че детето не намира сили в себе си да види Христос Спасителят в живота си, в Евангелието? Като отговорим на тези въпроси на самите себе си, се сблъскваме с друг проблем на възрастните, който се отразява подобно на огледало в децата ни. Това е, че както родителите, така и свещениците говорят едни неща, а живеят по друг начин. Това е най-тежкият удар върху крехката детска вяра и голяма драма за тяхната будна чувствителност и осъзнатост.

  – Но те са младежи. А какво да кажем за онези, които започват да посещават църквата вече като възрастни?

– Къде е разликата? Нещо подобно се случва и с големите. Ние също се изкушаваме един другиго (в този случай, малките, които описва Спасителят, не са непременно на детска възраст), с нашата топлохладност, нашите осъзнати престъпвания на евангелските заповеди, чрез нашия нечист живот. И така постепенно хората остават с впечатлението, че християнинът може да прави както намери за добре. Ако това се случи, хората, които са повярвали, когато са вече възрастни, постепенно губят интерес към духовния живот и всичко започва да ги отегчава. Това не е истинско общение с Бога, което означава, че няма духовен живот. През първите три години на живота във вярата, православието е интересно; новият начин на живот ни очарова и ни носи много нови впечатления. А след това следва обикновеното ежедневие.

Вероятно това е нещо подобно на семейния живот. Трябва да полагаш усилия, да търпиш и търпиш – преди всичко самият себе си. Това наистина е трудно. За повярвалите след определена възраст хора, да речем, на 25, следват вероятно още 50 години работа. Но винаги е било така; това не е изненада. Тази сухота е, по правило, е неминуем етап от духовния живот. Св. Теофан Затворник например описва това по много интересен начин.

Това е участък от пътя, пустинно място, през което трябва да преминем. За съжаление, не всички наши братя и сестри успяват да преминат през него. Някои дори зариват себе си в тези неплодотворни пясъци с голямо удоволствие завинаги; и е много трудно те да бъдат измъкнати оттам.

 –   Откъде идва тази сухота? Човек върши наглед всичко както трябва – изповядва се, записва всички неща, които смята за грях, чете молитвеното си правило;  причастява се; и продалжавайки така, всичко това все повече му се струва като формализъм, механично действие, „да прочета“, „да остана на службата“ и „да кажа нещо на изповедта“. Какво следва да се направи? Как да постъпи правилно?

– В Светото Писание е много ясно указано как да обновим душата си, как да я направим млада и жизнена отново. И ще ви оживее сърцето, на вас, които търсите Бога (Пс. 68:33). Търсете Господ, каквото и да става! Упорито и с постоянство. Тогава обещаното от нашия Господ Иисус Христос ще се изпълни: търсете, и ще намерите(Мат. 7:7; Лука 11:9).

Но ако търсенето на Бога, жаждата за Него, желанието да Го придобием изчезне, това е причина за сериозна тревога. Трябва да се потрудите с всички средства да подновите този копнеж във вашата душа. Без него не можете да очаквате нищо добро. Или може да се наложи да почакате, също както изсъхналата земя очаква дъжда, за изпитания, които разтърсват душата, болести, сериозни наранявания и изкушения.

– Но нима това е възможно за миряните?

–  За миряните? Това е възможнно именно за тях! Както отец Йоан (Крестянкин) казва, в наши дни силните християни биват спасявани в света, докато слабите се спасяват в манастирите. Когато изповядваш енориаши или разговаряш с тях, виждаш какви удивителни подвижници има сред миряните и ние, които наричаме себе си монаси, би следвало да се учим от тях.

Спомням си, как веднъж към средата на 80-те се разхождах с отец Йоан (Крестянкин) из Киево-Печерския манастир. Изведнъж, един развалнуван млад мъж дотича, „пребледнял и с блеснал поглед“, и започна да се оплаква на висок глас: „Батюшка, Москва е такъв отвратителен град, новият Вавилон! Хората са безбожници и отбъскващи!“ Тогава отец Йоан му запуши устата с ръката си и твърдо каза: „Ама какви ги говориш? В Москва се отслужват 40 Свети Литургии ежедневно, в 40 църкви! Има такива удивителни подвижници, за които светът дори не е чувал, някъде на осмия етаж на 12-етажен блок! Истински светци, каквито вие дори не можете да си представите.“ Бях удивен тогава, тъй като мислех, че подвижници живеят само в отдалечени манастири, някаде в Соловки или пък в Египет. Но днес – и това е истината – виждам забележителни подвижници, обикновени миряни, които ме учат и ме спасяват, като ме смиряват, като ми показват как е възможно да се живее в наши дни по наистина аскетичен начин, като християни.

– В какво се състои този християнски живот?

–  В изпълнение на Христовите заповеди да възлюбим Господа и ближния.

Това са обикновени хора – жени, младежи, момичета и мъже. Да не говорим за бабите, които четат такива молитвени правила, че когато монах чуе за тях – честно ви казвам – се чувства неудобно. Нещо повече, те ги изпълняват постоянно в продължание на десетилетия, с пълното убеждение, че не правят нищо специално! Една бабка чете голям брой катизми за нейния по-голям син, още толкова за втория и същото количество за най-малката си дъщеря. Сетне казва 1500 пъти Иисусовата молитва, като при все това осъзнава ясно своята греховност. Следват определените молитви от свещеника, после акатист – та как въобще може да пропусне акатиста!? Казвам ви за истинското молитвено правило на една истинска мирянка. А подобни аксети са безчет! Освен това, те ходят на работа, пазаруват, перат и гладят, отглеждат децата и внуците си. Но не се гордеят или тщеславят, не считат себе си за нещо и по всяко време са готови да услужат на ближния си. Самото общуване с подобни хора е от голяма помощ за маловерните, да намерят надежда и решителност.

– Но нима истинското християнство е само в четенето на молитви?

  – Разбира се, не е само четенето на молитвите. То е четенето на молитвите като живо общение с Бога! Трябва да имате предвид, че формата на молитвата може съществено да варира. Светите Отци са считали, че духовният живот се определя от качеството и чистотата на молитвата. При все това не е нужно даже да се казва, че ако даден човек си мисли, че се моли, но е жесток и няма любов към хората, можем само да изпитваме съжаление към него. Знаете ли, вероятно съм късметлия, но от много време не съм срещал такива хора.

– Не са малко случаите, когато млади хора помагат в църквата, но не и на семействата си…

– Е, разбира се има случаи, когато това става. Такъв човек се задълбочава в духовния живот и се устремява към светли идеали, като използва за това горките си роднини. Именно поради това е необхосимостта от духовен отец. Иначе може да имаме нещастия и падения. Но не бих определил подобни печални случаи като правило в наши дни. По-скоро бих нарекъл това детско боледуване. Мнозина са изкарвали шарка, но не всички носят белезите от нея.

– Но мнозина днес говорят именно за подобни негативни примери…

– В някои православни среди подобни случаи се определят като човек, „който е прегорял в молитвата“: той чете молитвени правила, канони, катизми и е доста набожен. Понякога казваме това като диагноза. Но в такъв случай приемаме ролята на съдници и то най-често не от духовна загриженост, а по-скоро поради слабостта на нашата вяра, леност и любов към себе си. Поради желание да защитим себе си, нашето мързеливо добруване умишлено създава образа на подобие на Терапонт от „Братя Карамазови“ – спомняте ли си този жесток и глуповат аскет от романа на Достоевски?

Вижте, има голяма опасност в това, че с голямо желание преувеличаваме и изтъкваме подобни мрачни примери, като ги използваме, незабележимо за самите себе си, да браним нашата мързеливост и безразличие. Най-общо казано, подобни пагубни генерализации и погрешни стереотипи обитават в не една църковна среда.

-Как правилно да се ориентираме в духовния си живот?

–  Най-радостното нещо в християнския живот е да откриваш нещо ново. Спомнете си как с радост сте се будили неделя сутрин за литургия, как сте чели светите Отци на един дъх и как винаги сте откривали по нещо ново. Ако Евангелието не ни разкрива нещо ново, тове може единствено да означава, че сме затворили себе си за нови разкрития. Спомнете си думите Христови към Ефеската църквата: помнете първата си любов (Срв. Откр. 2:4-5).

Интервю на Анна Данилова(със съкращения)