05 май 2020 12:38, Българска Патриаршия

Още от младини Негово Блаженство страдал от силен ревматизъм, който засегнал и сърцето. В последствие с него се появила слабост на сърцето. През 1907 г., през пролетта, Негово Блаженство заболя от инфлуенца, която още повече отслаби сърцето му и започна да страда от angina pectoris. След четиригодишно лекуване в Цариград, Европа, София и пак в Цариград Негово Блаженство се избави от мъчителните атаки, макар че всички лекари, които са го преглеждали, считали, че неговото здравословно състояние е безнадежно.

Обаче в 1913 г. след катастрофата, силните вълнения, които изпитваше Негово Блаженство, твърде вредно се отразиха на сърцето и на цялата му нервна система и се появи нервна болест в пръстите на краката му. От тази болест Негово Блаженство се изцери миналата година благодарение на навременно взетите мерки. Напоследък към порока на сърцето се прибави и бъбречна болест, и той вече се чувстваше твърде неразположен. Лекарите му предложиха пълно физическо и душевно спокойствие. При все това Негово Блаженство не преставаше да работи. Той приемаше доклади и посещения, подписваше писмата, следеше пресата и изискваше да се държи в течение на най-малки подробности по всички съвременни събития.

Три въпроса главно занимаваха Негово Блаженство:

1. Вдигането на схизмата.

2. Осъществяването на народния идеал – Сан-Стефанска България

3. Организирането на Църквата

Когато разсъждаваше по тия въпроси, той никога не се чувстваше болен и разсъждаваше с жар. Неговата мисъл бе насочена към две неща: православието и славянството. Без да се гледа на това, че лекарите му запрещаваха всякакво занимание, по-миналата събота, точно една седмица пред смъртта си, Негово Блаженство прие на продължителна аудиенция в градината на синодалната палата председателя на руския легационен храм Н. В. преподобие архим. Николай, който на другия ден трябваше да замине за Петроград в отпуск. О. Николай беше предупреден само да вземе благословение, обаче Негово Блаженство увлечен от заекнатите църковно-обществени въпроси, цели два часа разговаря с о. Николай, докле напълно изчерпи въпросите, с които той смяташе за необходимо да запознае събеседника си, та последният да предаде неговото гледище по нашите църковно-обществени работи на първоприсъстващия член на руския Св. Синод и на други църковни дейци.

В неделя на 14 т.м. през нощта Негово Блаженство се почувства по-зле. В понеделник бяха повикани на консултация лекарите: д-р Ватев, д-р Сарафов, д-р Алексиев и д-р Койчев, които му предписаха да пази леглото и да не приема никого. При все това той нямаше търпение да лежи и пак приемаше някои от синодните чиновници и дори в петък до обед подписваше писмата. Прекарал в петък в големи страдания, Негово Блаженство съвсем отслабна и предчувстваше вече своя близък край. Срещу събота през нощта болките му престанаха и към 5 ч. сутринта Негово Блаженство се повдигна от леглото и се опря на стената, като каза: „Слава тебе, Господи! Нямам вече никакви болки. Сега се чувствам блажен. Ето това е блаженно състояние, но съм грохнал и чувствам, че силите ме напускат“.

Постоянният му лекар д-р Ватев предложи да му направи инжекция, обаче Негово Блаженство го замоли да не му нарушава блаженото състояние. След това Негово Блаженство беседва с намиращите се около него. На всички казваше, че той вече е готов и не вижда възможност да се поправи неговото здраве, за да може да изпълнява дълга си напълно. В лекарите той вече не намираше никаква утеха. той само молеше окръжаващите го да не правят усилия да продължат изкуствено живота му, за да се излага на нови страдания, без да може да изпълнява дълга си, както трябва, защото „да живееш“ – казваше той „значи да изпълняваш дълга си“. В последствие усилването на болестта от петък подир обед писмата не му се поднасяха за подписване. Обаче в събота, 2 ч. преди смъртта си, в пълно съзнание на своя служебен дълг, Негово Блаженство поиска да му се поднесат бързите писма Към 1 и 1/2 ч. сл. обед лекарите се събраха пак на консултация, въпреки нежеланието на страдалния архипастир, като повтаряше, че е ще да му продължат изкуствено живота. А на предложението му на да се отслужи молебен, Негово Блаженство поблагодари, ала даде да се разбере, че чувства какво волята Божия е да замине от тоя свят. След като лекарите констатираха близката кончина на Негово Блаженство, Високопреосвещеният св. Доростолски и Червенски митрополит г. г. Василий, по желанието на всички синодни архиереи, отиде да види Негово Блаженство, който го посрещна с радост и му каза, че много му е приятно, дето го вижда при себе си, защото току що мислеше да го вика. Каза му, че настъпва вече неговият край, че той е пътник и му изказа своята последна воля. Когато Негово Високопреосвещенство г. г. Василий му загатна за приобщение със св. дарове, Негово Блаженство, засиян от небесна радост, отговори: „Това е последният ми дълг, който поради продължителното ми боледуване не можах да изпълнявам редовно“. След тези думи помоли Високопреосвещения Василий да побърза. Негово Високопреосвещенство г. г. Василий отиде да вземе св. дарове. През това време близките и роднините целунаха на Н. Блаженство десницата, и той на всекиго стисна ръката и им даде последното отеческо благословение.

Наскоро Негово Високопреосвещенство г. г. Василий дойде със св. дарове заедно с другите синодни старци и духовните лица в канцеларията на Св. Синод, със запалени свещи в ръце, в кабинетната стая на Негово Блаженство, дето остави св. дарове, а сам отиде в съседната стая при болния, за да извърши св. тайнство на изповедта. Н. Високопреосвещенство г. г. Василий прочете надлежните изповедни молитви върху болния св. старец, целуна му ръка, а Н. Блаженство се повдигна и се разцелува с него. Поднесоха му епитрахила и омофора, благослови ги и целуна и ги постави самичък. След изслушване на причастните молитви, четени от Н. Високопреосвещенство г. г. Василий. В това време на причащението всички Високопреосвещени синодни архиереи присъстваха и пяха трогателната причастна песен „Вечери твоея тайния“. След причащението при Негово Блаженство се яви племенницата му г-жа Ватева, която той благослови и й каза: „да си жива и здрава“. Подир туй умиращият йерарх се усене и отстрани погледа си от останалите при него близки лица и с ясно спокойствие и сияен израз на лицето, съсредоточи взора си на иконата на Христа-Спасителя, която беше поставена срещу него във време на приобщението му. Н. Преподобие дякон Паисий взе иконата, за да я постави на първото място и Богосъзерцаващият пастиреначалник продължаваше да гледа в нея, дигна очи към небето и издъхна съвсем безболезнено в 3 и 1/2 ч. сл. обед, с тънка усмивка и закрити навеки очи.

Тъй Негово Блаженство Българският Екзарх Йосиф I след 38-годишна неуморна борба за издигане на българския народ на надлежната културна висота, изгасна при пълно съзнание, леко и безболезнено, с пълна готовност и безстрашие пред смъртта. той почина блажено, като праведник и мъдрец и с това се изпълни едно от неговите желания, което често пъти повтаряше. Естествения човешки живот той оприличаваше на голяма лампа, която постепенно губи силата на светлината, която постепенно губи силата на светлината, докле настъпи момента да заприлича животът на кандилце, което все по-малко и по-малко свети и в един миг изгасва. Тъй се свърши и животът на доблестния български духовен вожд.

Да всели Бог в селенията на праведните българския светител Йосиф I.

Изочник: Църковен вестник, извъндреден брой – 24 юни 1915 г.

https://bg-patriarshia.bg/news.php?id=322459