Св. ап. Вартоломей бил Христов ученик, който според някои църковни историци е едно и също лице с Натанаил от Кана Галилейска. За това как Господ призовал Натанаил за Свой ученик, разказва св. апостол и евангелист Йоан в своето Евангелие (Иоан. 21:2). На друго място светият евангелист подробно разказва как той е станал Христов ученик:
„Филип намира Натанаила и му казва: намерихме Иисуса, сина Иосифов, от Назарет, за Когото писа Моисей в Закона, и говориха пророците.
А Натанаил му рече: от Назарет може ли да излезе нещо добро?
Филип му казва: дойди и виж.
Иисус видя Натанаила да отива към Него и казва: ето истински израилтянин, у когото няма лукавство.
Натанаил Му казва: отде ме познаваш? Иисус отговори и му рече: преди Филип да те повика, когато ти беше под смоковницата, видях те.
Натанаил Му отговори: Рави! Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев.
Иисус му отговори и рече: ти вярваш, понеже ти казах: видях те под смоковницата; по-големи неща от това ще видиш.
И казва му: истина, истина ви говоря: отсега ще виждате небето отворено, и Ангелите Божии да възлизат и слизат над Сина Човечески“ (Иоан. 1:45-51).
Когато след Своето възкресение Господ Иисус Христос се явил на апостолите при Тивериадско море (Галилейското езеро), „Натанаил от Кана Галилейска“ бил също сред тях. „Когато се вече разсъмна, Иисус застана на брега; но учениците не познаха, че е Иисус“, допълва св. Йоан Богослов (Иоан. 21:1-4).
Св.ап. Вартоломей проповядвал Евангелието, както и св.ап. Филип, в Източната част на империята – Фригия, Сирия, Мала Азия и Армения. В град Албанопол Арменски, на западния бряг на Каспийско море, том пострадал мъченически – ап. Вартоломей бил жестоко изтезаван, разпнат от езичниците с главата надолу и накрая посечен с меч.
Светите мощи на апостола били пренесени по-късно от Армения в Неапол, а след това – в Рим.
Св. апостол Варнава, който първом се наричал Йосиф или Йосия, се родил в остров Кипър. Родителите му били богати евреи от Левиевото свещеническо коляно. Те пратили младия си син в Йерусалим да се учи у знаменития тогава законоучител Гамалиил. Заедно с него се учел друг млад евреин на име Савел, с когото Йосиф се сприятелил.
В същото време Спасителят започвал Своята проповед. Той бил дошъл от Галилея в Йерусалим и множество народ вървял подир Него, желаейки да чуе Неговото слово и да види чудесата Му. Йосиф видял Спасителя, слушал Неговите божествени слова, обикнал Христа от цялото си сърце и станал един от неговите ученици.
Преданието говори, че Йосиф бил дошъл при сродницата си Мария (майка на Йоан, наричан Марко – един от Седемдесетте ученици) и й казал:
– Дойди и виж Оня, Когото нашите бащи желаели да видят! Пророкът Иисус от Назарет Галилейски учи в храма и прави големи чудеса, и мнозина мислят, че Той е очакваният Месия.
Мария бързо станала и отишла в храма, където Иисус проповядвал на народа. Тя паднала в нозете Му и казала:
– Господи, ако съм намерила милост у Тебе, дойди в дома на Твоята рабиня и със своето дохождане благослови домашните ми!
Господ Иисус, като видял вярата й, влязъл в нейния дом и благословил всички, които се намирали там.
Оттогава младият Йосиф вече постоянно вървял подир Иисуса Христа. Когато Господ избрал Седемдесетте ученици и им поръчал да проповядват Неговото Слово, Йосиф бил в тяхното число и апостолите започнали да го наричат Варнава, което значи син на утехата.
След Възнесение Господне, когато апостолите, изпълнени със Светия Дух, живеели заедно в Йерусалим в единодушие и любов, Варнава продал имота си, донесъл парите на апостолите и заедно с тях проповядвал Словото Божие.
В това време – както говори преданието – той често се срещал с предишния си другар Савел, който ненавиждал Христовата вяра и преследвал вярващите. Мъчно било на Варнава за ожесточението на Савел и се стремял да го спечели за Господа Иисуса Христа. Често Варнава тъгувал за упорството на бившия си другар, когото той нежно обичал и молел Бога да просвети душата му със светлината на истината. Варнава бил щастлив да срещне Савел, който от гонител на Христовите последователи, станал ревностен проповедник и рапространител на новото учение.
Словото Божие бързо се разпространявало. Самото гонение допринасяло за това, понеже повярвалите се разпръснали по разни градове и навсякъде проповядвали Евангелието. Някои кипърци и киринейци започнали да проповядват и на елините (езичниците) в Антиохия Сирийска. Господ им помагал и мнозина от жителите на Антиохия повярвали. Като узнали за това, апостолите изпратили Варнава, за да утвърди новообърнатите във вярата, понеже – както говори Писанието – Варнава бил мъж добродетелен и изпълнен с Дух Светий и вяра. Господ благословил трудовете му и вярващите се умножавали всеки ден. Варнава повикал при себе си за помощник своя другар Савел. Те се трудели заедно и прекарали една година в Антиохия, където повярвалите започнали първи да се наричат християни. В това време се появил глад в Юдея. Антиохийските християни събрали средства и пратили Варнава и Савел с тая помощ при страдащите братя. След като изпълнили поръчението, се върнали в Антиохия като взели със себе си племенника на Варнава – Йоан – Марко.
Апостолите Варнава и Павел проповядвали Божието слово в много градове на Мала Азия. Като прекарали втори път известно време в Антиохия Сирийска, светите апостоли предприели нови пътешествия. Павел заедно със своя ученик Сила се отправил в Дервил и Листра, а Варнава взел Марко и отпътувал в Кипър. Там Варнава продължавал наченатото дело. После той посетил Италия, бил в Рим и турил начало на християнската Църква в град Милано.
След това Варнава се върнал в Кипър. В Саламин, главен град на острова, проповедта му извикала злоба у живеещите там евреи. Варнава предчувствал, че тук ще приеме мъченическа смърт. Той се простил с вярващите и се отправил в събранието на евреите, за да им проповядва. Те яростно се нахвърлили върху него и го убили с камъни. След това поискали да изгорят тялото му, но то останало невредимо в огъня и било погребано от Марко.
Мощите на св. Варнава били открити в края на V век. На остров Кипър бил построен храм в негова чест.
От: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
В този ден светата Църква чества Всички светии, т. е. – всички християни от всички краища на света, от всички народности, от всички времена – мъже и жени от всички възрасти и положения, които са обичали Бога с всичкото си сърце, старали са се да изпълняват Неговата света воля, горели са с огъня на вярата и със своя добродетелен живот са Му угодили, прославили са името Му и Той ги прославил. По този начин те в една и друга степен са успели да достигнат святост, или с други думи – в една или друга степен са могли да осъществят християнския идеал за нравствено съвършенство (Мат. 5:48). Техните имена са записани в книгата на живота (Откр. 13:8; Ис. 30:8; Лука. 10:20) и красят църковния календар. Църквата Христова заслужено ги почита и празнува тяхната светла памет, посочва ги за пример на подражание и измолва тяхното молитвено за нас пред Бога ходатайство и небесна помощ.
Но понеже има мнозина, които са постигнали святост, а имената им са останали неизвестни за света, то за да не останат непочетени, св. Църква е наредила веднъж в годината, а именно на днешния ден, да се празнува общо тяхната памет. Начало на празнуването на Всички светии се поставя в Цариград от византийския император Лъв Мъдри, който им построил голям и великолепен храм.
Празникът на Всички светии ни дава днес повод да говорим за светостта, за светците и за дължимата към тях почит.
Има различни степени и категории на святост. Степента на светостта зависи от степента на усърдието и усилието в стремежа към постигане на светостта, както и в зависимост от степента на Божията благодат, която ни се дава. Категориите пък зависят от начина и пътя на постигане на духовно съвършенство, както и от личните качества и склонности на ревнителите към богоугоден живот. Имаме следните по-важни категории светци: праотци, сиреч старозаветните праотци и патриарси – Адам, Ной, Авраам, Исаак, Яков и др., които са угодили Богу със своята вяра и упование в изпълнение на Божиите обещания; праведници – ония, които са водили праведен и благочестив живот; пророци – избрани мъже, които с божествено озарение са предсказвали бъдещи събития и са разкривали Божията воля; апостоли – учениците и пратениците на Господ Иисус, които са проповядвали Неговото учение; равноапостолни – които подобно на апостолите са просветявали със светлината на Евангелието отделни страни и народи; мъченици – които са загинали мъченически за Христа и с кръвта си са засвидетелствали и запечатали вярата си в Него; изповедници – които смело и безстрашно са изповядвали вярата си и са понесли за нея най-различни телесни и душевни мъчения; светители – архиереи, които са били духовни светила на вяра и добродетелност, разкривали са божествените истини и учението на св. Църква; преподобни (мъже и жени) – които чрез постнически и молитвени подвизи, чрез непрестанна борба срещу изкушенията са се показали победители в невидимата духовна бран и са станали като ангели в плът; безсребреници – богонадарени лекари, които в име Божие са лекували човешките болести безплатно, съгласно повелята на Господ Иисус: „Даром получихте, даром идвайте“ (Мат. 10:8); юродиви Христа ради – люде, които драговолно са поемали странния наглед подвиг да бъдат като безумни заради Христа и като такива – незаслужено хулени и безчестени, гонени и бити, и др.
Нашата почит към светците главно се изразява в благоговейна почит към тях заради добродетелния им и свят живот, в молитвено призоваване на тяхната небесна закрила, в почитане на техните изображения, посвещаване на храмове в тяхна чест и в подражание на техния пример. Почитта към светците намира оправдание в словото Божие. Ако ние почитаме Бога, естествено е да почитаме и ония, които са били „приятели“ Божии (Изх. 33:11; Пс. 138:17). Към това ни поучава и св. ап. Павел – да имаме почит и грижа към светците (1 Кор. 16:18; 1 Сол. 5:12-13; 1 Тим. 5:16; Фил. 1:5; Евр. 6:10; 1 Кор. 16:15; Ефес. 61:18; Рим. 12:13).
Молитвеното призоваване на светците също има основание. Още през време на земния си живот те са били наши молитвени ходатаи и Бог е чувал техните молитви, давал им е сила да вършат и чудеса – да възкресяват мъртви и изцеряват болни. Св. ап. Яков ни уверява, че голяма сила има усърдната молитва на праведника (5:16), а Псалмопевеца казва, че ушите на Господ са обърнати към молитвите на праведниците (Пс. 33:16). И ако светците са били молитвени ходатаи, когато са били още живи, то колко повече те ходатайстват за нас след смъртта си, когато са вече по-близко до Бога – пред небесния Му престол (Откр. 5:8; 8:3-4; 6:9-10).
Нашата почит към светците изразяваме и чрез почитане на техните св. образи (икони) и реликви (св. мощи). Това почитание не е идолопоклонство, както някои погрешно мислят. То е естествена проява на почит към образа на ония, които са просияли в святост. То е почитане не на веществото, от което или върху което са направени образите, а почит, която от видимия образ преминава към невидимия техен първообраз, към самите тях. Мощите на светците могат да бъдат извор на изцерения и дори възкресения на мъртви. Това показва и случаят с възкресението на оня мъртвец, който бил хвърлен в гробницата, където са били мощите на свети пророк Елисей (4 Цар. 13:2). Оттук естествено произтича и почитта към тях. Чрез мощите на светците Бог и днес проявява Своята сила. Свидетелство за това са многобройните чудеса, които продължават да стават чрез св. мощи на нашия роден светец преп. Йоан Рилски.
Почитта си към светците, както вече се спомена, ние изразяваме най-сетне и чрез подражание на техния свят и добродетелен живот.
Но оправдана ли е една култова почит към човеци, когато е казано, че само на Бога трябва да се кланяме и Него единствено трябва да прославяме? (вж. Втор. 6:13; Мат. 4:10; Пс. 113:9; Ис. 42:8). Почитането на светците не изключва почитта към Бога. То не е обожествяване, т. е. отдаване божеска почит на човеци. То е почит по заслуга и достойнство. Почитането на светците всъщност е косвено прославяне на Бога. Защото, почитайки Божиите угодници, ние прославяме Бога, Който е прославил тия, които Него са прославили. Чуден и прославян е Бог в Своите светци (Пс. 67:36 – по 70-те; 2 Сол. 1:10). Когато човеци са отдавали на Божии човеци божеска почит, те решително са я отклонявали, но когато чрез тях е трябвало да бъде прославен Бог, те са я приемали (Деян. 10:25; 14:14; Откр. 22:8-9).
Светостта обаче не е достояние и призвание само на избрани люде. Към нея трябва да се стремят всички човеци (1 Сол. 4:7; Евр. 12:14). Бъдете свети, казва Бог, защото и Аз съм свет! (Лев. 11:45; 1 Петр. 1:16).
Светостта се постига с големи усилия в борбата срещу нашите греховни наклонности, в изпълнение на светата Божия воля, и се придобива под действието на Божията освещаваща благодат. Тая благодат ние получаваме във и чрез светите тайнства, особено чрез тайнството св. Евхаристия. Както бяло платно колкото повече се изплаква с чиста вода и по-дълго време се оставя под действието на слънчевите лъчи, толкова по-бяло става, така и Божията благодат – колкото повече прониква в човека, толкова човек повече се освещава от нея.
В лицето на светците имаме прекрасни примери на подражание. Пътят към светостта е отъпкан от хиляди и хиляди, които са минали по него. Днес св. Църква ни представя величествената галерия на старозаветни и новозаветни праведници – „облак свидетели“ (Евр. 12:1), на който, като гледаме, получаваме сили да се борим срещу „греха, който ни лесно омотава“ (Евр. 12:1). Този „облак“ ни осенява благодатно и създава атмосфера за усилен духовен живот. Погледнете тия свещени образи, които украсяват тоя величествен храм, как кротко ни гледат, каква благодат и неземна красота, какво пленяващо духовно обаяние се излъчва от тях! Това не са образи на някакви измислени лица, а образи на действителни исторически човеци, родени като нас и били подобострастни нам, но осветили се чрез подвига на вярата, любовта и добродетелния живот.
Православната църква е Църква на светци. Такава е тя не защото е съставена изключително от светци, но защото в нея са просияли толкова много светци. А просияване в святост, както вече се каза, е невъзможно без освещаващата Божия благодат. Това ще рече, че Божията благодат действа в Православната църква, което е свидетелство, че тя е Божия църква.
Светците са като облаците – те носят и пращат на жадната земя благодатен напоителен и оросителен дъжд. Светците са украшението на Христовата църква. Те са нашите небесни ходатаи пред Бога за честит живот в мир и всяко доволство. Тая мисъл е ясно изразена в днешния празничен тропар, с който и ще завършим днешното си слово:
„Христе Боже, Твоята Църква като с багреница и висон се украси чрез кръвта на мъчениците от цял свят и чрез тях Ти вика: изпрати щедростите Си над Твоите люде, дай мир на Твоето общество и на нашите души – велика милост!“ Амин!
Св. мъченик Лукилиан до старост бил идолски жрец. Но Господ Бог, Който на всички предлага спасение, му дал да разбере истината. Той разбрал пустота на идолите, на които служил толкова много години и повярвал в Христа. Вече в преклонни години се възродил за нов живот чрез благодатта на Господа Иисуса Христа и приел свето кръщение. От цялата се душа и с всички мисли той се предал на християнското учение. Изпълнил се с пламенна любов към Господа и без страх проповядвал на елини и юдеи за възкръсналия Христос. Това било в град Никодимия, когато езичниците жестоко гонели християните. Лукилиан бил обвинен пред държавната власт, че с проповедта си подкопава устоите на държавата и се явява като развартител на народа. Жестоко изтезавали стареца и след това го затворили в тъмница.
По същото време там били затворени четири момци: Клавдий, Ипатий, Павел и Дионисий, обвинени, че изповядват вярата Христова. Те се зарадвали, като видели Лукилиан. Всички заедно прекарвали дните и нощите в беседи за Бога и в пламенна молитва, като се готвели за свещено мъченичество.
След известно време те били изправени на съд и тук проявили непоколебимост в християнските си убеждения и твърдост във вярата. Те били предадени на нови изтезания, но Господ по чудесен начин показал Своята сила и благодат. По-късно те били изпратени във Византион, където били осъдени на смърт: четирите момци били убити с меч, а светият старец Лукилиан бил разпнат на кръст.
Към лика на тези свети мъченици се причислява и девойката Павла. Сираче от детинство, тя се посветила на служба на бедните и страдащите: извършвала милосърдни дела, посещавала тъмници, утешавала с помощта си измъчваните християни и превързвала техните рани. По такъв начин тя служила и на св. Лукилиан и другарите му, и присъствала при техните страдания, като в сърцето си молела Бога да подкрепи Своите служители. Тя отишла подир тях в гр. Византион и след мъченическата им смърт погребала телата им. По-късно свети Павла се върнала в Никодимия, гдето продължавала – както и по-рано – да служи на Господа с милосърдни дела в лицето на по-малките Негови братя.
Скоро езическите власти узнали за нейната дейност в духа на християнското учение и управителят я подложил на страшни изтезания. Ангел Божий я подкрепял във време на мъченията и Божията благодат поддържала несломим духа на девойката при нейните страдания. Най-после тя била отправена във Византион, където била посечена с меч. (Из: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий).
Още за светиите:
Светият мъченик Лукилиан, пострадал по времето на римския цар Аврелиан (царувал 270 – 275 г., бел.ред.), отначало пребивавал в езическото многобожие и даже бил идолски жрец, вече достигнал почетна старост, украсена със седини и достолепен на вид. Живеел недалече от Никомидия, служейки в калищата на скверните богове.
След това по благодатта на Христа, нашия Бог, Който иска всички да се спасят и никой да не погине, той се убедил в измамността на бесовското и езическото заблуждение, достигнал до познание на истината, повярвал в Единия истинен Бог, нашия Господ Иисус Христос, и в старостта се обновила, като на орел, неговата младост. Тогава той се възродил от светото кръщение и с цялата си мисъл и душа се отдал на любовта към Христа. Тогава обяснявал и на другите езичници суетата и пагубността на тяхното нечестие, наставлявал ги по пътя на спасението и със своето учение ги привеждал към Христа, и така за мнозина бил пример за обръщане към Бога.
Местните иудеи, виждайки, че Лукилиан е преминал от идолопоклонство към християнската вяра, и че много, по неговия пример и неговото учение, оставят идолослужението, присъединяват се към християните и приемат свето кръщение, се изпълнили с гняв и ненавист. Те го оклеветили от завист и го предали на съда на нечестивите; и Христовият раб бил изправен на разпит пред управителя на Никомидия Силван.
Управителят упорито принуждавал стареца да се отрече от Христа и да се върне към идолослужението, но той отказвал да му се подчини. Тогава управителят се изпълнил с ярост и заповядал да предадат Лукилиан на различни мъки: счупили челюстите му, безпощадно го били с пръчки, закачили го надолу с главата и след това, след дълги и люти мъчения, го хвърлили в тъмница.
Там свети Лукилиан намерил четирима юноши, затворени за Христовата вяра: Клавдий, Ипатий, Павел и Дионисий. Той радостно беседвал с тях и ги укрепявал за мъченически подвиг, та като помнят вечната награда на небесата, да не се боят от временните мъки, да не се страхуват от смъртта за бъдещия живот и да не жалят цветущата си младост за Христа, приготвящ им неувяхващо блаженство в Своето Царство. Те заедно се молели на Бога дни и нощи и се утешавали с надежда на Христа.
След много дни Лукилиан отново бил подложен на мъчения, вече заедно с юношите, и заедно с тях бил хвърлен в горяща пещ. Но всемогъщият Бог проявил над тях Своята чудесна милост, както някога над еврейските юноши, хвърлени във вавилонската пещ: огънят се превърнал в хлад, пламъкът – в роса, обилен дъжд, напълно охладил пещта и Лукилиан и юношите излезли невредими. Езичниците, заслепени от неверие и злоба, приписвали това преславно Божие чудо не на Божията сила, а на вълшебството на християните. Тогава неправедният съдия осъдил светите мъченици на смърт и ги изпратил в град Византия, за да бъдат умъртвени там.
Когато достигнали Византия, четиримата свети юноши, Клавдий, Ипатий, Павел и Дионисий били посечени с меч, а свети Лукилиан разпънат на кръст, прикован към него с гвоздеи по цялото тяло, и така предал духа си на Бога. Той бил разпънат на кръст от иудеите, както се вижда от трета песен на посветения на него канон, където за това се говори по следния начин: „Иуда в древност предаде Избавителя Христа на богоубийците: ти сега бе предаден на беззаконните иудеи“.
Към техния страдалчески венец се присъединила и светата дева Павла. Родена от родители християни, тя от детство хранела в сърцето си гореща любов към Христа, съхранила девството си за безсмъртния Жених и се стараела да бъде достойна за небесния чертог. Осиротяла след смъртта на родителите си и притежавайки имущество, тя обхождала тъмниците и откупвайки от стражите със злато правото да влиза, посещавала затворниците, страдащи за Христа. Тя служела на Христовите раби, давайки им всичко необходимо от своето имущество: на измъчваните от глад и жажда носела храна и питие, на голите давала дрехи, изцелявала наранените и гниещи в язви тела на мъчениците, раните измивала, избърсвала, слагала лечебни пластири и превързвала с чисти кърпи. Целувайки раните им, получени за Христа, тя със сълзи ги молела да се молят за нея на Христа Бога, да не я лиши от Своята милост.
Тази избрана Христова невеста идвала и при свети Лукилиан, затворен с юношите в тъмницата в Никомидия, и се наслаждалава на неговите полезни наставления. Когато измъчвали светеца и юношите, тя била свидетелка на техния подвиг и тайно в сърцето си прилежно се молела за тях на Христа, да укрепи Своите раби и да им даде мъжество и помощ да претърпят мъките докрай, заради славата на Неговото име. Когато народът след края на мъченията се разотивал, тя идвала на мястото на мъченията, събирала от земята пролятата кръв и я пазела като светиня: когато водели стареца и четиримата юноши във Византия на смърт, тя ги следвала и им служела; а когато светите юноши били посечени, светата дева взела честните им тела и с благоговение ги погребала. След смъртта на свети Лукилиан и светите юноши тя се върнала в Никомидия и продължила да постъпва по същия начин. .
Нечестивите узнали, че тя е християнка, хванали я и я отвели на съд при същия управител Силван, който, виждайки, че тя остава непоколебима след многото лукави и заплашителни увещания, заповядал дълго и немилостиво да я бият по голото тяло с колове и пръчки, и когато от многото рани тя изнемогнала тялом, но не духом, ангел Господен се явил и я изцелил; телесното здраве на мъченицата се възвърнало и тя се показала още посмела и мъжествена в мъките. След това жестоко я били по устата за това, че досадила на мъчителя с укорителни думи. После я затворили в тъмница, след което отново я извели за изтезания и я хвърлили в силно нажежена пещ. Но тя излязла от пещта невредима, защото за нея, както и за предишните свети мъченици, Божията сила унищожила силата на огъня, за да не се докосне горящият пламък да Христовата невеста.
След всичко това мъчителят я осъдил на смърт чрез посичане с меч и я изпратил във Византия, за да претърпи смъртно наказание там, където завършили живота си и свети Лукилиан с юношите. Отведена на мястото, където Лукилиан претърпял кръстна смърт за Христа, Христовата мъченица усърдно благодаряла на Бога, удостоявящ я с мъченически венец и общение със светиите. След като прилежно се помолила на своя Господ, тя с радост преклонила под меча девическата си глава и била посечена. Така тя преминала от долното в горното и влязла в небесния чертог, в радостта на своя Господ, увенчана от прелюбезния свой Жених, нашия Господ Иисус Христос, с двоен венец – на девството и мъченичеството. (Из: Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите („Четьи-Минеи“) на св. Димитрий Ростовски).
Енорийският свещеник на село Пенкьовци (Софийско) Стефан избягал в София със жена си поради турско насилие, отгдето после избягал чак във Влашко при великия влашки войвода Радул. Там жена му починала и той приел монашество с името Софроний.
Подир смъртта пък на войводата Радул той се завърнал отсам Дунава в родината си и се поселил в един манастир край Русе (вероятно пещерния манастир на св. Йоаким І, патриарх Търновски и преподобни Димитрий Бесарабовски), гдето се подвизавал с пост, молитва, труд и милостиня. Дяволът не изтърпял неговите монашески подвизи и настроил против него един манастирски слуга, който го ударил с брадва по главата и така го лишил от живот.
Три години по-късно Софроний се явил на живеещите в манастира, които изпълнили неговото внушение, разкопали гроба му и намерили мощите му нетленни и благоуханни. Те ги поставили в ковчег за всеобщо поклонение.
Вероятно преподобни Софроний живял през втората половина на ХV век и началото на ХVІ век, към второто десетилетие на който трябва да е пострадал. Тия сведения за него ни съобщава българският книжовник поп Пею, автор на житието на св. Георги, който пострадал през 1515 година.
– Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Преподобни Йосиф се родил на остров Сицилия в началото на деветия век. Родителите му били благочестиви люде. Те дали добро образование на своя син, който още от малък придобил високи добродетели и напреднал в изучаване на Свещеното Писание. Дете бил той, когато родината му била нападната от врагове. За да се спаси, цялото семейство избягало от Сицилия и се преселило в Пелопонес (Южна Гърция). Родителите останали да живеят там, а младият Йосиф отишъл в гр. Солун, където постъпил в манастир.
Младият инок изпълнявал с усърдие всички манастирски задължения. Проявил пълно послушание, прекарвал времето си в труд и молитва и четене на словото Божие. Всички братя го обикнали за неговия благочестив живот и се удивлявали на голямата му мъдрост. След известно време в Солун дошъл св. Григорий Декаполит. Той се запознал с младия Йосиф – вече свещеник, и много го обикнал.
По това време животът на Христовата църква на Изток бил смутен от ереста на иконоборците. Християните, които почитали светите икони, били преследвани и жестоко измъчвани. Най-разпалена била тази борба в Цариград, където по-рано начело на иконоборците застанали императорите Лъв III Исаврянин (717–741 г)., и Константин V Копроним (741–775 г.). След кратко затишие гонението било отново възобновено през първата половина па деветия век от императорите Лъв V Армянин (813-820 г.) и Теофил (829–842 г.). А това е тъкмо времето, през което е живял преподобни Йосиф Песнописец.
Когато императорът Лъв Армянин възобновил гонението срещу почитателите на светите икони, той ги подлагал на тежки наказания: отстранявал от служението православните епископи и свещеници и ги затварял в тъмница, а на тяхно място поставял еретици – иконоборци. Свети Григорий Декаполит, който отивал в Цариград да подкрепи духа на тамошните християни, помолил игумена на манастира да пусне с него Йосиф. Мъчно било на игумена и на братята да се разделят със своя събрат, но като преценили нуждите на Църквата, те изпълнили молбата на св. Григорий. Като пристигнали в Цариград, св. Григорий и Йосиф облечени в непробиваемата броня на вярата, по площади, улици и по домове съветвали християните да не слушат лъжливото учение на лукавите еретици, а да се придържат към древното учение на Църквата.
Гонението все повече се засилвало. Наказанията взимали масов характер и ставали все по-тежки и по-жестоки. Православните изнемогвали. Тогава св. Григорий решил да изпрати Йосиф в Рим при папа Лъв ІІІ с молба за помощ. (По онова време Цариградската и Римската църква още не били разделени.) Трудно и опасно било да се изпълни това поръчение, защото правителството строго следяло всички, които излизат от Цариград. Йосиф знаел това, но приел тази опасна мисия. Качил се на един кораб и се отправил за Рим. В морето обаче корабът бил спрян, Йосиф бил заловен и затворен в тъмница на остров Крит. Там имало и много други затворници. Еретиците се отнасяли много строго към тях. Някои, като не могли да понесат лишенията и страданията, започнали да падат духом. Йосиф, който бил окован в тежки вериги, непрекъснато ги ободрявал и утешавал, като ги съветвал с търпение и мъжество да се покорят на Божията воля.
– Какво по-приятно и по-радостно може да има за нас сега от това – да страдаме за името на нашия Бог и за иконите на Неговите светии? – казвал той на другарите си. – Нека имаме пред очите си лъчезарния образ на св. ап. Павел, който прие веригите като украшение и се радваше, че се е удостоил да страда за Христа. Нека подражаваме на самия Христос, Който пострада за нас, бидейки безгрешен. Той не укорявал хулителите и не се противил на тия, които Го мъчели. Ако ние искаме да носим игото на Христово, трябва да вървим по Неговите стъпки и заедно с Него да понасяме нашите страдания. Такъв път е отредил Бог за нашето спасение – пътя на скърбите и страданията. Няма защо да се смущаваме, щом като страдаме затова, че почитаме иконата на Спасителя и на пречистата Му Майка. Ние не можем да изпълним неразумните заповеди на царя.
Ободрени от думите на Йосифа, затворниците търпеливо понасяли страданията, а които били осъдени на смърт, посрещали я без страх. Между затворниците имало и един епископ. Твърд бил той във вярата си и отдавал благоговейна почит на светите икони. Но заради високия му сан той бил подложен на непоносими мъчения. Като не могъл да търпи повече, той започнал да се колебае, дали да се съгласи с еретиците, за да се освободи от мъченията. Йосиф забелязал това и със сълзи на очите го молел и съветвал да победи съмнението и да умре за Христовата икона, както е готов да умре за самия Христо. Думите на Йосиф били толкова убедителни, че епископът се разкаял за своето малодушие и с мъжество приел мъченическа смърт.
Цели шест години престоял Йосиф в тъмница. След смъртта на Лъв Армянин гонението срещу почитателите на светите икони се прекратило. Преданието разказва, че св. Николай Чудотворец се явил на Йосиф в тъмницата и му съобщил за смъртта на императора, а след това по чудесен начин го избавил от тъмницата. Йосиф веднага заминал за Цариград, но там с огорчение узнал, че св. Григорий Декаполит не е вече жив. Йосиф построил църква на името на св. Николай, пренесъл в нея тялото на св. Григорий, а наблизо издигнал и манастир, в който скоро се събрали много монаси.
Още когато бил в Солун, Йосиф получил от един благочестив човек частица от светите мощи на апостол Вартоломей. Той пазел тази придобивка като голямо съкровище. Сега той съградил църква в памет на апостол Вартоломей, в която поставил мощите му. Йосиф много искал да състави и хвалебна песен за ап. Вартоломей, та празникът му да се чества по-тържествено. В навечерието на празника Йосиф, уединен в килията си, продължително и съсредоточено се молел Бог да му даде премъдрост, за да може достойно да възхвали апостола. Същата нощ му се явил апостолът, подал му Евангелието и казал: „Да те благослови всевишната Божия десница, и от езика ти да потекат водите на небесната премъдрост; Дух Свети да пребъдва в твоето сърце, а песните ти да усладят вселената.“ Вдъхновен от Божия Дух, Йосиф от този момент започнал да пише хвалебни песни за прослава на светиите и на Божията Майка. Тези вдъхновени песни, известни под името канони, и до сега се четат през време на богослужението.
Не било съдено на Йосиф да продължи спокойно живота си в съградената от него обител. Църквата отново била смутена от еретиците. Иконоборците намерили подкрепа от император Теофил (829–842 г.). Гонението срещу православните започнало с нова сила. Йосиф се явил непоколебим защитник на учението на Църквата и затова бил заточен в Херсон
, където останал до смъртта на императора. Императрица Теодора, която управлявала вместо малолетния си син Михаил ІІІ, върнала Йосифа в Цариград, а патриарх Игнатий му дал висока служба в Църквата. След няколко години обаче той пак трябвало да поеме трудния път на заточението.
Знатният велможа Варда, брат на императрицата, се развел с жена си и се оженил за една близка своя роднина, като с това нарушил църковните канони. Както някога св. Йоан Предтеча изобличил Ирода, загдето се оженил за братовата си жена, така сега преподобни Йосиф изобличил Варда за беззаконната му постъпка. Това озлобило всесилния Варда и той изпратил на заточение Йосифа и патриарх Игнатий.
Когато по-късно на византийския престол се възкачил Василий Македонянин (867–886 г.), преподобни Йосиф отново бил върнат от заточение. Последните дни от живота си той прекарал в Цариград, обичан и уважаван от всички.
Патриарх Фотий много почитал преподобния. Той го наричал „човек Божий“, „ангел в плът“ и „отец на отците“ и наредил всички духовници да го приемат за свой духовен отец, като му разкриват своята съвест и изповядват пред него греховете си.
Доживял дълбока старост, преподобни Йосиф насън бил известен от Бога за близката си смърт. И наистина, той скоро заболял и спокойно очаквал края на земния си живот.
– Благодаря Ти, Господи Боже мой – шепнел той в последния си час, – че си ме пазил под сянката на Своите крила през всички дни на живота ми. Запази докрай душата ми. Запази своето стадо и запази до свършека на света онова, което е сътворила Твоята десница. Бъди помощник на Твоята Църква и я запази в мир и спокойствие навеки. Макар и да не съм от числото на Твоите угодници, защото съм грешен пред Тебе, но поради голямата си благост, не гледай на греховете ми, а ме направи достоен за участта на Твоите синове!
След молитвата преподобни Йосиф се причастил със светите Тайни, благословил всички, които били при него, и тихо предал душата си на Бога. На погребението му се стекло голямо множество народ – духовници и миряни. Всички плачели за Божия угодник, като го наричали баща, учител, благодетел, утешител и водач към спасението.
В същия час, когато починал преподобни Йосиф, един от неговите приятели, който в това време не бил при него, се удостоил с чудесно видение. Като седял в стаята си, той чул глас, който му казал: „Излез вън и виж чудните Божии тайни“. Той излязъл навън и видял на небето необикновено сияние. В голям светъл кръг били наредени апостолите, мъчениците, пророците и светителите, а сред тях била пресвета Дева Богородица. Всички те се събрали да посрещнат душата, която заминавала от земята. На въпроса: „Чия е тая душа, която се е удостоила с такава голяма чест?“ същият глас отговорил: „Това е чистата душа на преподобни Йосиф Песнописец, който бе надарен с благодатта на Светия Дух – да подражава живота на апостолите и мъчениците и да възхвали делата им с вдъхновени духовни песни. Затова сега те с чест посрещат неговата душа“.
И досега вярващите слушат съставените от преподобни Йосиф Песнописец химни и се наслаждават на чудната поезия, с която той е възхвалил подвизите и делата на Божиите угодници.
© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Св. Никита бил македонски българин от Албания. Отначало той се подвизавал на Атон, в руския манастир „Св. Пантелеймон“, гдето като йеромонах бил ефимерии – чреден свещеник. Оттук той преминал на безмълвие в скита „Св. Анна“, гдето в уединение до такава степен се разпалило сърцето му от любов към Христа, че той напуснал Атон и дошъл в град Серес с намерението мъченически да умре за християнската вяра. Той се установил в метоха на известния Серски манастир „Св. Йоан Предтеча“, гдето продължавал усилено с пост и молитва подготовката си към предстоящия подвиг.
На Велика сряда отишъл в джамията „Св. София“ (Ахмат паша), гдето живеел мохамеданският учител с учениците си. Никита срещнал един куц ученик и го посъветвал да приеме християнско кръщение, ако иска да се оправи от куцането. Той отишъл и предал това на своя учител, а учителят повикал при себе си преподобния и се започнал разговор. Св. Никита дръзновено изповядал Христа като извор на изцеление, телесно здраве и вечно спасение. Междувременно учителят тайно изпратил свой човек до управителя на града със съобщение да дойдат и да задържат под стража изповедника. И действително, той бил хвърлен в тъмница.
На следния ден, Велики четвъртък, градският бей уредил диспут-спор между преподобни Никита и най-силния тяхен законоучител в присъствието на всички местни знатни и образовани ревнители на мохамеданството. Спорът продължил доста за посрамяване на мохамеданите, за които изходът от подобни затруднения всякога бил да бъде запитан подсъдимия за Мохамеда. Св. Никита откровено казал: „Аз считам Мохамеда за измамник и за чувствен дявол“!
След това за съдиите било лесно да формулират обвинението си: похулил Мохамеда и проповядвал християнство на мохамеданите! Изповедникът пак бил хвърлен в затвора, гдето го подложили на страшни мъчения: тъмничният стражар дълго държал горяща свещ под ноздрите му, на главата му надявали нажежен железен венец, забивали игли под ноктите на пръстите му, окачвали го за нозете с главата надолу и горили тялото му. Вечерта на Великата събота – 4 април 1808 г. – той бил осъден на смърт и същия ден го обесили. Мъченикът поискал прошка от всички и всички простил.
Тялото му било оставено три дни да виси на бесилката, но то никак не се изменило и през всичкото време било обърнато с лице към изток. На третия ден на Великден протекла кръв от големия пръст на дясната нога и текла цял ден. Християните я събирали заедно с земната пръст за благословение. Същия ден вечерта беят разрешил на християните да снемат тялото и те го погребали зад църквата „Св. Николай“. Мнозина виждали светлина над бесилката, преди да бъде снет свещеномъченикът. Един търговец не искал да го почита като мъченик, понеже той сам си навлякъл мъчение. Но насъне чул глас от иконата на Спасителя: „Вярвай без да се съмняваш, че Никита е истински Мой мъченик“! Има съставена служба, по която се празнува годишната му памет в руския манастир „Св. Пантелеймон“ и в скита „Св. Ана“ на Атонската Света Гора.
© Жития на светиите, Синодално издателство, 1991 година.
