Св. ап. Вартоломей бил Христов ученик, който според някои църковни историци е едно и също лице с Натанаил от Кана Галилейска. За това как Господ призовал Натанаил за Свой ученик, разказва св. апостол и евангелист Йоан в своето Евангелие (Иоан. 21:2). На друго място светият евангелист подробно разказва как той е станал Христов ученик:
„Филип намира Натанаила и му казва: намерихме Иисуса, сина Иосифов, от Назарет, за Когото писа Моисей в Закона, и говориха пророците.
А Натанаил му рече: от Назарет може ли да излезе нещо добро?
Филип му казва: дойди и виж.
Иисус видя Натанаила да отива към Него и казва: ето истински израилтянин, у когото няма лукавство.
Натанаил Му казва: отде ме познаваш? Иисус отговори и му рече: преди Филип да те повика, когато ти беше под смоковницата, видях те.
Натанаил Му отговори: Рави! Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев.
Иисус му отговори и рече: ти вярваш, понеже ти казах: видях те под смоковницата; по-големи неща от това ще видиш.
И казва му: истина, истина ви говоря: отсега ще виждате небето отворено, и Ангелите Божии да възлизат и слизат над Сина Човечески“ (Иоан. 1:45-51).
Когато след Своето възкресение Господ Иисус Христос се явил на апостолите при Тивериадско море (Галилейското езеро), „Натанаил от Кана Галилейска“ бил също сред тях. „Когато се вече разсъмна, Иисус застана на брега; но учениците не познаха, че е Иисус“, допълва св. Йоан Богослов (Иоан. 21:1-4).
Св.ап. Вартоломей проповядвал Евангелието, както и св.ап. Филип, в Източната част на империята – Фригия, Сирия, Мала Азия и Армения. В град Албанопол Арменски, на западния бряг на Каспийско море, том пострадал мъченически – ап. Вартоломей бил жестоко изтезаван, разпнат от езичниците с главата надолу и накрая посечен с меч.
Светите мощи на апостола били пренесени по-късно от Армения в Неапол, а след това – в Рим.
Св. апостол Варнава, който първом се наричал Йосиф или Йосия, се родил в остров Кипър. Родителите му били богати евреи от Левиевото свещеническо коляно. Те пратили младия си син в Йерусалим да се учи у знаменития тогава законоучител Гамалиил. Заедно с него се учел друг млад евреин на име Савел, с когото Йосиф се сприятелил.
В същото време Спасителят започвал Своята проповед. Той бил дошъл от Галилея в Йерусалим и множество народ вървял подир Него, желаейки да чуе Неговото слово и да види чудесата Му. Йосиф видял Спасителя, слушал Неговите божествени слова, обикнал Христа от цялото си сърце и станал един от неговите ученици.
Преданието говори, че Йосиф бил дошъл при сродницата си Мария (майка на Йоан, наричан Марко – един от Седемдесетте ученици) и й казал:
– Дойди и виж Оня, Когото нашите бащи желаели да видят! Пророкът Иисус от Назарет Галилейски учи в храма и прави големи чудеса, и мнозина мислят, че Той е очакваният Месия.
Мария бързо станала и отишла в храма, където Иисус проповядвал на народа. Тя паднала в нозете Му и казала:
– Господи, ако съм намерила милост у Тебе, дойди в дома на Твоята рабиня и със своето дохождане благослови домашните ми!
Господ Иисус, като видял вярата й, влязъл в нейния дом и благословил всички, които се намирали там.
Оттогава младият Йосиф вече постоянно вървял подир Иисуса Христа. Когато Господ избрал Седемдесетте ученици и им поръчал да проповядват Неговото Слово, Йосиф бил в тяхното число и апостолите започнали да го наричат Варнава, което значи син на утехата.
След Възнесение Господне, когато апостолите, изпълнени със Светия Дух, живеели заедно в Йерусалим в единодушие и любов, Варнава продал имота си, донесъл парите на апостолите и заедно с тях проповядвал Словото Божие.
В това време – както говори преданието – той често се срещал с предишния си другар Савел, който ненавиждал Христовата вяра и преследвал вярващите. Мъчно било на Варнава за ожесточението на Савел и се стремял да го спечели за Господа Иисуса Христа. Често Варнава тъгувал за упорството на бившия си другар, когото той нежно обичал и молел Бога да просвети душата му със светлината на истината. Варнава бил щастлив да срещне Савел, който от гонител на Христовите последователи, станал ревностен проповедник и рапространител на новото учение.
Словото Божие бързо се разпространявало. Самото гонение допринасяло за това, понеже повярвалите се разпръснали по разни градове и навсякъде проповядвали Евангелието. Някои кипърци и киринейци започнали да проповядват и на елините (езичниците) в Антиохия Сирийска. Господ им помагал и мнозина от жителите на Антиохия повярвали. Като узнали за това, апостолите изпратили Варнава, за да утвърди новообърнатите във вярата, понеже – както говори Писанието – Варнава бил мъж добродетелен и изпълнен с Дух Светий и вяра. Господ благословил трудовете му и вярващите се умножавали всеки ден. Варнава повикал при себе си за помощник своя другар Савел. Те се трудели заедно и прекарали една година в Антиохия, където повярвалите започнали първи да се наричат християни. В това време се появил глад в Юдея. Антиохийските християни събрали средства и пратили Варнава и Савел с тая помощ при страдащите братя. След като изпълнили поръчението, се върнали в Антиохия като взели със себе си племенника на Варнава – Йоан – Марко.
Апостолите Варнава и Павел проповядвали Божието слово в много градове на Мала Азия. Като прекарали втори път известно време в Антиохия Сирийска, светите апостоли предприели нови пътешествия. Павел заедно със своя ученик Сила се отправил в Дервил и Листра, а Варнава взел Марко и отпътувал в Кипър. Там Варнава продължавал наченатото дело. После той посетил Италия, бил в Рим и турил начало на християнската Църква в град Милано.
След това Варнава се върнал в Кипър. В Саламин, главен град на острова, проповедта му извикала злоба у живеещите там евреи. Варнава предчувствал, че тук ще приеме мъченическа смърт. Той се простил с вярващите и се отправил в събранието на евреите, за да им проповядва. Те яростно се нахвърлили върху него и го убили с камъни. След това поискали да изгорят тялото му, но то останало невредимо в огъня и било погребано от Марко.
Мощите на св. Варнава били открити в края на V век. На остров Кипър бил построен храм в негова чест.
От: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Св. мъченик Лукилиан до старост бил идолски жрец. Но Господ Бог, Който на всички предлага спасение, му дал да разбере истината. Той разбрал пустота на идолите, на които служил толкова много години и повярвал в Христа. Вече в преклонни години се възродил за нов живот чрез благодатта на Господа Иисуса Христа и приел свето кръщение. От цялата се душа и с всички мисли той се предал на християнското учение. Изпълнил се с пламенна любов към Господа и без страх проповядвал на елини и юдеи за възкръсналия Христос. Това било в град Никодимия, когато езичниците жестоко гонели християните. Лукилиан бил обвинен пред държавната власт, че с проповедта си подкопава устоите на държавата и се явява като развартител на народа. Жестоко изтезавали стареца и след това го затворили в тъмница.
По същото време там били затворени четири момци: Клавдий, Ипатий, Павел и Дионисий, обвинени, че изповядват вярата Христова. Те се зарадвали, като видели Лукилиан. Всички заедно прекарвали дните и нощите в беседи за Бога и в пламенна молитва, като се готвели за свещено мъченичество.
След известно време те били изправени на съд и тук проявили непоколебимост в християнските си убеждения и твърдост във вярата. Те били предадени на нови изтезания, но Господ по чудесен начин показал Своята сила и благодат. По-късно те били изпратени във Византион, където били осъдени на смърт: четирите момци били убити с меч, а светият старец Лукилиан бил разпнат на кръст.
Към лика на тези свети мъченици се причислява и девойката Павла. Сираче от детинство, тя се посветила на служба на бедните и страдащите: извършвала милосърдни дела, посещавала тъмници, утешавала с помощта си измъчваните християни и превързвала техните рани. По такъв начин тя служила и на св. Лукилиан и другарите му, и присъствала при техните страдания, като в сърцето си молела Бога да подкрепи Своите служители. Тя отишла подир тях в гр. Византион и след мъченическата им смърт погребала телата им. По-късно свети Павла се върнала в Никодимия, гдето продължавала – както и по-рано – да служи на Господа с милосърдни дела в лицето на по-малките Негови братя.
Скоро езическите власти узнали за нейната дейност в духа на християнското учение и управителят я подложил на страшни изтезания. Ангел Божий я подкрепял във време на мъченията и Божията благодат поддържала несломим духа на девойката при нейните страдания. Най-после тя била отправена във Византион, където била посечена с меч. (Из: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий).
Още за светиите:
Светият мъченик Лукилиан, пострадал по времето на римския цар Аврелиан (царувал 270 – 275 г., бел.ред.), отначало пребивавал в езическото многобожие и даже бил идолски жрец, вече достигнал почетна старост, украсена със седини и достолепен на вид. Живеел недалече от Никомидия, служейки в калищата на скверните богове.
След това по благодатта на Христа, нашия Бог, Който иска всички да се спасят и никой да не погине, той се убедил в измамността на бесовското и езическото заблуждение, достигнал до познание на истината, повярвал в Единия истинен Бог, нашия Господ Иисус Христос, и в старостта се обновила, като на орел, неговата младост. Тогава той се възродил от светото кръщение и с цялата си мисъл и душа се отдал на любовта към Христа. Тогава обяснявал и на другите езичници суетата и пагубността на тяхното нечестие, наставлявал ги по пътя на спасението и със своето учение ги привеждал към Христа, и така за мнозина бил пример за обръщане към Бога.
Местните иудеи, виждайки, че Лукилиан е преминал от идолопоклонство към християнската вяра, и че много, по неговия пример и неговото учение, оставят идолослужението, присъединяват се към християните и приемат свето кръщение, се изпълнили с гняв и ненавист. Те го оклеветили от завист и го предали на съда на нечестивите; и Христовият раб бил изправен на разпит пред управителя на Никомидия Силван.
Управителят упорито принуждавал стареца да се отрече от Христа и да се върне към идолослужението, но той отказвал да му се подчини. Тогава управителят се изпълнил с ярост и заповядал да предадат Лукилиан на различни мъки: счупили челюстите му, безпощадно го били с пръчки, закачили го надолу с главата и след това, след дълги и люти мъчения, го хвърлили в тъмница.
Там свети Лукилиан намерил четирима юноши, затворени за Христовата вяра: Клавдий, Ипатий, Павел и Дионисий. Той радостно беседвал с тях и ги укрепявал за мъченически подвиг, та като помнят вечната награда на небесата, да не се боят от временните мъки, да не се страхуват от смъртта за бъдещия живот и да не жалят цветущата си младост за Христа, приготвящ им неувяхващо блаженство в Своето Царство. Те заедно се молели на Бога дни и нощи и се утешавали с надежда на Христа.
След много дни Лукилиан отново бил подложен на мъчения, вече заедно с юношите, и заедно с тях бил хвърлен в горяща пещ. Но всемогъщият Бог проявил над тях Своята чудесна милост, както някога над еврейските юноши, хвърлени във вавилонската пещ: огънят се превърнал в хлад, пламъкът – в роса, обилен дъжд, напълно охладил пещта и Лукилиан и юношите излезли невредими. Езичниците, заслепени от неверие и злоба, приписвали това преславно Божие чудо не на Божията сила, а на вълшебството на християните. Тогава неправедният съдия осъдил светите мъченици на смърт и ги изпратил в град Византия, за да бъдат умъртвени там.
Когато достигнали Византия, четиримата свети юноши, Клавдий, Ипатий, Павел и Дионисий били посечени с меч, а свети Лукилиан разпънат на кръст, прикован към него с гвоздеи по цялото тяло, и така предал духа си на Бога. Той бил разпънат на кръст от иудеите, както се вижда от трета песен на посветения на него канон, където за това се говори по следния начин: „Иуда в древност предаде Избавителя Христа на богоубийците: ти сега бе предаден на беззаконните иудеи“.
Към техния страдалчески венец се присъединила и светата дева Павла. Родена от родители християни, тя от детство хранела в сърцето си гореща любов към Христа, съхранила девството си за безсмъртния Жених и се стараела да бъде достойна за небесния чертог. Осиротяла след смъртта на родителите си и притежавайки имущество, тя обхождала тъмниците и откупвайки от стражите със злато правото да влиза, посещавала затворниците, страдащи за Христа. Тя служела на Христовите раби, давайки им всичко необходимо от своето имущество: на измъчваните от глад и жажда носела храна и питие, на голите давала дрехи, изцелявала наранените и гниещи в язви тела на мъчениците, раните измивала, избърсвала, слагала лечебни пластири и превързвала с чисти кърпи. Целувайки раните им, получени за Христа, тя със сълзи ги молела да се молят за нея на Христа Бога, да не я лиши от Своята милост.
Тази избрана Христова невеста идвала и при свети Лукилиан, затворен с юношите в тъмницата в Никомидия, и се наслаждалава на неговите полезни наставления. Когато измъчвали светеца и юношите, тя била свидетелка на техния подвиг и тайно в сърцето си прилежно се молела за тях на Христа, да укрепи Своите раби и да им даде мъжество и помощ да претърпят мъките докрай, заради славата на Неговото име. Когато народът след края на мъченията се разотивал, тя идвала на мястото на мъченията, събирала от земята пролятата кръв и я пазела като светиня: когато водели стареца и четиримата юноши във Византия на смърт, тя ги следвала и им служела; а когато светите юноши били посечени, светата дева взела честните им тела и с благоговение ги погребала. След смъртта на свети Лукилиан и светите юноши тя се върнала в Никомидия и продължила да постъпва по същия начин. .
Нечестивите узнали, че тя е християнка, хванали я и я отвели на съд при същия управител Силван, който, виждайки, че тя остава непоколебима след многото лукави и заплашителни увещания, заповядал дълго и немилостиво да я бият по голото тяло с колове и пръчки, и когато от многото рани тя изнемогнала тялом, но не духом, ангел Господен се явил и я изцелил; телесното здраве на мъченицата се възвърнало и тя се показала още посмела и мъжествена в мъките. След това жестоко я били по устата за това, че досадила на мъчителя с укорителни думи. После я затворили в тъмница, след което отново я извели за изтезания и я хвърлили в силно нажежена пещ. Но тя излязла от пещта невредима, защото за нея, както и за предишните свети мъченици, Божията сила унищожила силата на огъня, за да не се докосне горящият пламък да Христовата невеста.
След всичко това мъчителят я осъдил на смърт чрез посичане с меч и я изпратил във Византия, за да претърпи смъртно наказание там, където завършили живота си и свети Лукилиан с юношите. Отведена на мястото, където Лукилиан претърпял кръстна смърт за Христа, Христовата мъченица усърдно благодаряла на Бога, удостоявящ я с мъченически венец и общение със светиите. След като прилежно се помолила на своя Господ, тя с радост преклонила под меча девическата си глава и била посечена. Така тя преминала от долното в горното и влязла в небесния чертог, в радостта на своя Господ, увенчана от прелюбезния свой Жених, нашия Господ Иисус Христос, с двоен венец – на девството и мъченичеството. (Из: Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите („Четьи-Минеи“) на св. Димитрий Ростовски).
Енорийският свещеник на село Пенкьовци (Софийско) Стефан избягал в София със жена си поради турско насилие, отгдето после избягал чак във Влашко при великия влашки войвода Радул. Там жена му починала и той приел монашество с името Софроний.
Подир смъртта пък на войводата Радул той се завърнал отсам Дунава в родината си и се поселил в един манастир край Русе (вероятно пещерния манастир на св. Йоаким І, патриарх Търновски и преподобни Димитрий Бесарабовски), гдето се подвизавал с пост, молитва, труд и милостиня. Дяволът не изтърпял неговите монашески подвизи и настроил против него един манастирски слуга, който го ударил с брадва по главата и така го лишил от живот.
Три години по-късно Софроний се явил на живеещите в манастира, които изпълнили неговото внушение, разкопали гроба му и намерили мощите му нетленни и благоуханни. Те ги поставили в ковчег за всеобщо поклонение.
Вероятно преподобни Софроний живял през втората половина на ХV век и началото на ХVІ век, към второто десетилетие на който трябва да е пострадал. Тия сведения за него ни съобщава българският книжовник поп Пею, автор на житието на св. Георги, който пострадал през 1515 година.
– Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Преподобни Йосиф се родил на остров Сицилия в началото на деветия век. Родителите му били благочестиви люде. Те дали добро образование на своя син, който още от малък придобил високи добродетели и напреднал в изучаване на Свещеното Писание. Дете бил той, когато родината му била нападната от врагове. За да се спаси, цялото семейство избягало от Сицилия и се преселило в Пелопонес (Южна Гърция). Родителите останали да живеят там, а младият Йосиф отишъл в гр. Солун, където постъпил в манастир.
Младият инок изпълнявал с усърдие всички манастирски задължения. Проявил пълно послушание, прекарвал времето си в труд и молитва и четене на словото Божие. Всички братя го обикнали за неговия благочестив живот и се удивлявали на голямата му мъдрост. След известно време в Солун дошъл св. Григорий Декаполит. Той се запознал с младия Йосиф – вече свещеник, и много го обикнал.
По това време животът на Христовата църква на Изток бил смутен от ереста на иконоборците. Християните, които почитали светите икони, били преследвани и жестоко измъчвани. Най-разпалена била тази борба в Цариград, където по-рано начело на иконоборците застанали императорите Лъв III Исаврянин (717–741 г)., и Константин V Копроним (741–775 г.). След кратко затишие гонението било отново възобновено през първата половина па деветия век от императорите Лъв V Армянин (813-820 г.) и Теофил (829–842 г.). А това е тъкмо времето, през което е живял преподобни Йосиф Песнописец.
Когато императорът Лъв Армянин възобновил гонението срещу почитателите на светите икони, той ги подлагал на тежки наказания: отстранявал от служението православните епископи и свещеници и ги затварял в тъмница, а на тяхно място поставял еретици – иконоборци. Свети Григорий Декаполит, който отивал в Цариград да подкрепи духа на тамошните християни, помолил игумена на манастира да пусне с него Йосиф. Мъчно било на игумена и на братята да се разделят със своя събрат, но като преценили нуждите на Църквата, те изпълнили молбата на св. Григорий. Като пристигнали в Цариград, св. Григорий и Йосиф облечени в непробиваемата броня на вярата, по площади, улици и по домове съветвали християните да не слушат лъжливото учение на лукавите еретици, а да се придържат към древното учение на Църквата.
Гонението все повече се засилвало. Наказанията взимали масов характер и ставали все по-тежки и по-жестоки. Православните изнемогвали. Тогава св. Григорий решил да изпрати Йосиф в Рим при папа Лъв ІІІ с молба за помощ. (По онова време Цариградската и Римската църква още не били разделени.) Трудно и опасно било да се изпълни това поръчение, защото правителството строго следяло всички, които излизат от Цариград. Йосиф знаел това, но приел тази опасна мисия. Качил се на един кораб и се отправил за Рим. В морето обаче корабът бил спрян, Йосиф бил заловен и затворен в тъмница на остров Крит. Там имало и много други затворници. Еретиците се отнасяли много строго към тях. Някои, като не могли да понесат лишенията и страданията, започнали да падат духом. Йосиф, който бил окован в тежки вериги, непрекъснато ги ободрявал и утешавал, като ги съветвал с търпение и мъжество да се покорят на Божията воля.
– Какво по-приятно и по-радостно може да има за нас сега от това – да страдаме за името на нашия Бог и за иконите на Неговите светии? – казвал той на другарите си. – Нека имаме пред очите си лъчезарния образ на св. ап. Павел, който прие веригите като украшение и се радваше, че се е удостоил да страда за Христа. Нека подражаваме на самия Христос, Който пострада за нас, бидейки безгрешен. Той не укорявал хулителите и не се противил на тия, които Го мъчели. Ако ние искаме да носим игото на Христово, трябва да вървим по Неговите стъпки и заедно с Него да понасяме нашите страдания. Такъв път е отредил Бог за нашето спасение – пътя на скърбите и страданията. Няма защо да се смущаваме, щом като страдаме затова, че почитаме иконата на Спасителя и на пречистата Му Майка. Ние не можем да изпълним неразумните заповеди на царя.
Ободрени от думите на Йосифа, затворниците търпеливо понасяли страданията, а които били осъдени на смърт, посрещали я без страх. Между затворниците имало и един епископ. Твърд бил той във вярата си и отдавал благоговейна почит на светите икони. Но заради високия му сан той бил подложен на непоносими мъчения. Като не могъл да търпи повече, той започнал да се колебае, дали да се съгласи с еретиците, за да се освободи от мъченията. Йосиф забелязал това и със сълзи на очите го молел и съветвал да победи съмнението и да умре за Христовата икона, както е готов да умре за самия Христо. Думите на Йосиф били толкова убедителни, че епископът се разкаял за своето малодушие и с мъжество приел мъченическа смърт.
Цели шест години престоял Йосиф в тъмница. След смъртта на Лъв Армянин гонението срещу почитателите на светите икони се прекратило. Преданието разказва, че св. Николай Чудотворец се явил на Йосиф в тъмницата и му съобщил за смъртта на императора, а след това по чудесен начин го избавил от тъмницата. Йосиф веднага заминал за Цариград, но там с огорчение узнал, че св. Григорий Декаполит не е вече жив. Йосиф построил църква на името на св. Николай, пренесъл в нея тялото на св. Григорий, а наблизо издигнал и манастир, в който скоро се събрали много монаси.
Още когато бил в Солун, Йосиф получил от един благочестив човек частица от светите мощи на апостол Вартоломей. Той пазел тази придобивка като голямо съкровище. Сега той съградил църква в памет на апостол Вартоломей, в която поставил мощите му. Йосиф много искал да състави и хвалебна песен за ап. Вартоломей, та празникът му да се чества по-тържествено. В навечерието на празника Йосиф, уединен в килията си, продължително и съсредоточено се молел Бог да му даде премъдрост, за да може достойно да възхвали апостола. Същата нощ му се явил апостолът, подал му Евангелието и казал: „Да те благослови всевишната Божия десница, и от езика ти да потекат водите на небесната премъдрост; Дух Свети да пребъдва в твоето сърце, а песните ти да усладят вселената.“ Вдъхновен от Божия Дух, Йосиф от този момент започнал да пише хвалебни песни за прослава на светиите и на Божията Майка. Тези вдъхновени песни, известни под името канони, и до сега се четат през време на богослужението.
Не било съдено на Йосиф да продължи спокойно живота си в съградената от него обител. Църквата отново била смутена от еретиците. Иконоборците намерили подкрепа от император Теофил (829–842 г.). Гонението срещу православните започнало с нова сила. Йосиф се явил непоколебим защитник на учението на Църквата и затова бил заточен в Херсон
, където останал до смъртта на императора. Императрица Теодора, която управлявала вместо малолетния си син Михаил ІІІ, върнала Йосифа в Цариград, а патриарх Игнатий му дал висока служба в Църквата. След няколко години обаче той пак трябвало да поеме трудния път на заточението.
Знатният велможа Варда, брат на императрицата, се развел с жена си и се оженил за една близка своя роднина, като с това нарушил църковните канони. Както някога св. Йоан Предтеча изобличил Ирода, загдето се оженил за братовата си жена, така сега преподобни Йосиф изобличил Варда за беззаконната му постъпка. Това озлобило всесилния Варда и той изпратил на заточение Йосифа и патриарх Игнатий.
Когато по-късно на византийския престол се възкачил Василий Македонянин (867–886 г.), преподобни Йосиф отново бил върнат от заточение. Последните дни от живота си той прекарал в Цариград, обичан и уважаван от всички.
Патриарх Фотий много почитал преподобния. Той го наричал „човек Божий“, „ангел в плът“ и „отец на отците“ и наредил всички духовници да го приемат за свой духовен отец, като му разкриват своята съвест и изповядват пред него греховете си.
Доживял дълбока старост, преподобни Йосиф насън бил известен от Бога за близката си смърт. И наистина, той скоро заболял и спокойно очаквал края на земния си живот.
– Благодаря Ти, Господи Боже мой – шепнел той в последния си час, – че си ме пазил под сянката на Своите крила през всички дни на живота ми. Запази докрай душата ми. Запази своето стадо и запази до свършека на света онова, което е сътворила Твоята десница. Бъди помощник на Твоята Църква и я запази в мир и спокойствие навеки. Макар и да не съм от числото на Твоите угодници, защото съм грешен пред Тебе, но поради голямата си благост, не гледай на греховете ми, а ме направи достоен за участта на Твоите синове!
След молитвата преподобни Йосиф се причастил със светите Тайни, благословил всички, които били при него, и тихо предал душата си на Бога. На погребението му се стекло голямо множество народ – духовници и миряни. Всички плачели за Божия угодник, като го наричали баща, учител, благодетел, утешител и водач към спасението.
В същия час, когато починал преподобни Йосиф, един от неговите приятели, който в това време не бил при него, се удостоил с чудесно видение. Като седял в стаята си, той чул глас, който му казал: „Излез вън и виж чудните Божии тайни“. Той излязъл навън и видял на небето необикновено сияние. В голям светъл кръг били наредени апостолите, мъчениците, пророците и светителите, а сред тях била пресвета Дева Богородица. Всички те се събрали да посрещнат душата, която заминавала от земята. На въпроса: „Чия е тая душа, която се е удостоила с такава голяма чест?“ същият глас отговорил: „Това е чистата душа на преподобни Йосиф Песнописец, който бе надарен с благодатта на Светия Дух – да подражава живота на апостолите и мъчениците и да възхвали делата им с вдъхновени духовни песни. Затова сега те с чест посрещат неговата душа“.
И досега вярващите слушат съставените от преподобни Йосиф Песнописец химни и се наслаждават на чудната поезия, с която той е възхвалил подвизите и делата на Божиите угодници.
© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Св. Никита бил македонски българин от Албания. Отначало той се подвизавал на Атон, в руския манастир „Св. Пантелеймон“, гдето като йеромонах бил ефимерии – чреден свещеник. Оттук той преминал на безмълвие в скита „Св. Анна“, гдето в уединение до такава степен се разпалило сърцето му от любов към Христа, че той напуснал Атон и дошъл в град Серес с намерението мъченически да умре за християнската вяра. Той се установил в метоха на известния Серски манастир „Св. Йоан Предтеча“, гдето продължавал усилено с пост и молитва подготовката си към предстоящия подвиг.
На Велика сряда отишъл в джамията „Св. София“ (Ахмат паша), гдето живеел мохамеданският учител с учениците си. Никита срещнал един куц ученик и го посъветвал да приеме християнско кръщение, ако иска да се оправи от куцането. Той отишъл и предал това на своя учител, а учителят повикал при себе си преподобния и се започнал разговор. Св. Никита дръзновено изповядал Христа като извор на изцеление, телесно здраве и вечно спасение. Междувременно учителят тайно изпратил свой човек до управителя на града със съобщение да дойдат и да задържат под стража изповедника. И действително, той бил хвърлен в тъмница.
На следния ден, Велики четвъртък, градският бей уредил диспут-спор между преподобни Никита и най-силния тяхен законоучител в присъствието на всички местни знатни и образовани ревнители на мохамеданството. Спорът продължил доста за посрамяване на мохамеданите, за които изходът от подобни затруднения всякога бил да бъде запитан подсъдимия за Мохамеда. Св. Никита откровено казал: „Аз считам Мохамеда за измамник и за чувствен дявол“!
След това за съдиите било лесно да формулират обвинението си: похулил Мохамеда и проповядвал християнство на мохамеданите! Изповедникът пак бил хвърлен в затвора, гдето го подложили на страшни мъчения: тъмничният стражар дълго държал горяща свещ под ноздрите му, на главата му надявали нажежен железен венец, забивали игли под ноктите на пръстите му, окачвали го за нозете с главата надолу и горили тялото му. Вечерта на Великата събота – 4 април 1808 г. – той бил осъден на смърт и същия ден го обесили. Мъченикът поискал прошка от всички и всички простил.
Тялото му било оставено три дни да виси на бесилката, но то никак не се изменило и през всичкото време било обърнато с лице към изток. На третия ден на Великден протекла кръв от големия пръст на дясната нога и текла цял ден. Християните я събирали заедно с земната пръст за благословение. Същия ден вечерта беят разрешил на християните да снемат тялото и те го погребали зад църквата „Св. Николай“. Мнозина виждали светлина над бесилката, преди да бъде снет свещеномъченикът. Един търговец не искал да го почита като мъченик, понеже той сам си навлякъл мъчение. Но насъне чул глас от иконата на Спасителя: „Вярвай без да се съмняваш, че Никита е истински Мой мъченик“! Има съставена служба, по която се празнува годишната му памет в руския манастир „Св. Пантелеймон“ и в скита „Св. Ана“ на Атонската Света Гора.
© Жития на светиите, Синодално издателство, 1991 година.
Преподобни Никита произхожда от Кесария Витинска, от благочестиви родители. Баща му, на име Филарет, като загубил съпругата си, която на осмия ден от раждането на Никита отишла при Господа, се постригал в монашество. Отрокът бил отгледан и възпитан от своята баба, майка на баща му, която тогава още била жива. Като станал пълнолетен и вече бил научен на книга, преподобният Никита се предал в служба на Бога. Отначало служел в църквата като парамонар и се упражнявал в четенето на Божествените книги, а после отишъл при един отшелник, на име Стефан, мъж добродетелен; получил от него добри наставления, преподбни Никита, следвайки съвета, му се отправил към Мидикийския манастир, основан от преподобни Никифор, който бил там игумен. Той охотно приел Никита, прозирайки в него Божията благодат, и го постригал за монах. Тук преподобни Никита със своите подвизи в поста, смирението, послушанието с добродетелния си живот скоро надминал всички монаси. Преди да изтекат седем години от деня, когато се заселил в манастира, убеден от настоятеля, той приел сан презвитер, посветен от Тарасий, светейшия цариградски патриарх. Тогава преподобният Никифор, поради старческа немощ, предал управлението на манастира на Никита, въпреки нежеланието му. И преподобни Никита, вместо своя отец Никифор, управлявал за добро манастира, бдително пасял словесното стадо и го умножавал чрез примера на своя добродетелен живот: мнозина, чувайки за неговото богоугодно житие, се отричали от света и идвали в обителта да слушат наставленията на преподобния за пътя към спасението и там оставали. Чрез Христовата благодат, в продължение на немного години, броят на братята се увеличил до сто.
Тук бил и блаженият Атанасий, мъж дивен и наистина достоен за почит. Презрял заради Бога този свят и неговите похоти, блаженият Атанасий заминал тайно от родителския дом в един манастир, с желанието да започне монашески подвиг. Кроткият и смирен нрав, тихите ласкави думи, най-овехтелите окъсани дрехи, които покривали тялото му, отличавали Атанасий. Безкрайна суровост пронизвала живота на този, който бил получил изнежено светско възпитание, като син на богати родители. Такъв добродетелен мъж, прекарал много години в монашески трудове, била довела в Мидикийския манастир любовта към преподобния наш отец Никита и славата на неговото ангелоподобно житие. И за двамата преподобни, Никифор и Никита, блаженият Атанасий бил желан събеседник и съжител. След някое време, по тяхна молба, Атанасий приел длъжността иконом на манастира. Все едно една душа и един разум в две тела – тъй управлявали манастира блажени Атанасий и преподбни Никита, наставлявали братята с дума и пример във всички добродетели, та съвършено да угодят на Бога, – те насаждали у братята любов, поучавали ги на смирение, били зорки стражи на тяхната душевна и телесна чистота, подкрепяли немощите на малодушните, правите утвърждавали, падащите вдигали с най-различни наставления и увещания, и когато единият от тях бивал външно суров наставник, другият убеждавал кротко и милостиво. Двамата били обичани от всички и братята приемали словото им като да излиза от Божии уста.
Но не могли да живеят докрай заедно двамата тъй добродетелни наставници. След няколко години преподобни Атанасии, на 26-ия ден от октомври, се преставил в Господа. После и преподобният Никифор, създател и пръв игумен на Мидикийския манастир, след много труд и болести, си заминал при Господа, на 4-тия ден от май. Тъй преподобни Никита осиротял, като изгубил и своя духовен отец Никифор, и любимия си другар, преподобни Атанасий.
Когато блаженият отец Никифор се преставил, всички братя помолили преподобния Никита да приеме сана и да се нарече игумен. Докато преподобни Никифор бил жив, свети Никита не приемал игуменския сан, макар че изцяло управлявал манастира вместо своя отец свети Никифор, дълги години немощен от старост. Поради големите молби на братята, и особено заради настояването на мнозина отци от другите манастири, той приел този сан и получил благословението на светейшия цариградски патриарх Никифор, приемникът на Тарасий. Към предишните си трудове преподобният Никита прибавил нови, когато с Божията помощ започнал да управлява манастира като игумен, с грижата за спасението на поверените му души. В прослава на Своя угодник Бог му дарил благодатта да изцерява недъзи и да изгонва бесове.
По онова време още не била прекратена ереста на иконоборството. На престола седнал Лъв, наречен Арменец, петият, който носел това име. Подражавайки на предишния свой съименник, нечестивият Лъв Исаврянин, той също като него повдигнал гонение срещу православните и светиите. Той търсел помощници съмишленици и намерил няколко велможи, от които най-големи привърженици на иконоборската ерес били двамина – Йоан, наречен Спекта, и Евтихиан. От лицата със свещенически сан привлякъл на своя страна Йоан, наречен Граматик, нов Тертул, избран съсъд на дявола, и някой си Антоний Силей; а от монашеския чин Леонтий и Зосима, който наскоро бил уличен в разпътство, наказан с отрязване на носа и умрял срамно. Заедно с тях царят се утвърждавал в неправилната вяра, а те със своите съвети го поощрявали за борбата, която вече бил повел срещу Църквата.
Несправедливо свалил от престола праведния пастир, светейшия патриарх Никифор, постъпил така и с останалите православни архиереи, като ги изпратил всички на заточение из разни страни и места, а също така и преподобния Теодор Студит. Поставил на Цариградския патриаршески престол един от своите съветници – мирянина Теодот, с прозвище Каситер, по вяра еретик, човек с греховен живот, който уж за да го лекува (той казвал, че е болен от стомах), а всъщност заради греха, държал при себе си една робиня, която се занимавала с лечебно изкуство. И отново срещу православните започнало същото гонение поради почитанието на светите икони, каквото било по-рано и при Лъв Исаврянин и неговия син Копроним.
Царят еретик Лъв Армянин и съмишленика му лъжепатриарх Теодот свикали в Цариград свое беззаконно сборище, и самите те, бидейки под клетва, проклели православните, божествени и благословени свети отци. А които пък не били съгласни с това неправедно сборище, тях предавали на най-различни мъки и на смърт. Когато еретическото сборище приключило, царят повикал при себе си игумените на най-големите манастири, а сред тях и божествения наш отец Никита, за когото и разказваме. Отначало с лъжливи речи царят се опитвал да ги привлече към своето зловерие, но после, като видял, че те не се подчиняват на волята му, затворил ги в различни тъмници, всеки поотделно, и се замислил: как да постъпи по-нататък с тях?
Преподобни Никита престоял много дни в смрадната тъмница. Самият смраден тъмничен затвор бил за светеца немалка мъка, но освен това при него всеки ден идвали най-различни безсрамни хора, недостойни дори за човешкото име. Те обиждали и укорявали светия старец с хулни и срамни думи и го унижавали всякак. Преподобният прекарал много дни в затворнически страдания; след това царят заповядал да го отведат на заточение на изток, в град Масалеон. Било люта зима и старецът претърпял много беди от студа, снега и вятъра, облечен в своите леки дрехи.
Царят постъпил така и с останалите честни игумени, като изпратил всекиго поотделно в изгнание. Но после, като поразмислил в себе си, че като държи заточени онези, които са над всякаква скръб, той не само няма да постигне успех, но дори ще ги подтикне към по-голямо усърдие в отстояването на своето учение, царят, който бил непостоянен в помислите и ума си, променил своето намерение. Преподобни Никита прекарал само пет дена в Масалеон като изгнаник, тъй като царят заповядал той и другите игумени незабавно да се завърнат във Византия. Обратния път преминали още по-бързо и от дългото пътешествие и от страшния мраз светецът едва останал жив. Когато всички игумени били доведени във Византия, царят заповядал да ги поставят под надзор, докато реши по какъв начин да ги привлече към единомислие със себе си. Зимата минала, настъпила Светата Велика Четиридесетница, а и празникът Света Пасха. Тогава царят предал затворниците на споменатия вече Йоан Граматик, научен на красноречие от самите дяволски уста, за да ги измъчва както си поиска. Като ги затворил поотделно в различни тъмници, той ги изтезавал не по-малко отколкото езичниците – светиите. Затворите били тесни, мрачни, смрадливи и причинявали тежки мъки на затворниците, които нямали никакви удобства, дори легла. През мъничко прозорче им подавали като на псета мръсен и мухлясал хляб, колкото да не умрат от глад, и мътна, воняща вода.
Еретиците, като виждали, че отците по-скоро са готови да умрат, отколкото да отстъпят от правоверието си, измислили срещу тях следната хитрост. Те казали:
– Не искаме от вас нищо друго, освен само веднъж да се причастите в църквата заедно с патриарх Теодот със Светите Тайни; нищо повече няма да правите и всеки ще си отиде свободен в своя манастир, със своята вяра и разбирания.
Не от желание да избегне страданията и не поради страх от мъките, но заради прилежните молби на отците и от почит към старините им, преподобният Никита, въпреки своята воля, отстъпил пред увещанията им и излязъл. Пред него стояли животът и смъртта. Той по-охотно би избрал смъртта за православието, отколкото живота, но този път решил да се вслуша в настояванията на светата дружина, чиито права вяра и добродетелен живот му били известни.
Всички заедно отишли при лъжепатриарха. За да ги склони по-лесно към общение с него, той ги отвел в едно молитвено място, нарочно украсено с икони, та отците, при вида на светите икони, да направят заключение за правоверието на патриарха. Теодот отслужил Литургия и те приели причастие от неговите ръце, като чули от устата му следните думи: „Който не почита светите икони, анатема да бъде!“ Патриархът казал така не защото той самият почитал светите икони на Спасителя, но поради лицемерие пред отците, за да не се усъмнят те и да встъпят в общение с него. После, когато всички се разотишли по манастирите си, преподобни Никита започнал сърдечно да скърби, че е имал общение с лъжепатриарха Теодот, лицемерния лъжец. Малкото отклонение от правия път светията си приписал като цялостно заблуждение.
След това Никита открито вървял из града и безстрашно учел хората да спазват правилните догми, установени от светите отци на Седмия вселенски събор.
Царят, като видял твърдостта на неговите убеждения, изпратил свети Никита на заточение на острова на света мъченица Гликерия. Този неголям остров се наричал с името на светата мъченица, защото там почивали нейните свети мощи и на нейно име били построени голяма църква и манастир, поверени от властта на еретиците на един евнух на име Антим. Този човек съвсем не се отличавал с доброта. Той бил влъхв, светотатец, способен на всякакво зло, неприятен, лукав, горд и немилосърден. Тамошните жители за неговото безсърдечие и зъл характер го наричали Каиафа. Антим приел изпратения при него светец и като използвал властта, която му била дадена, започнал усилено да го измъчва. Като затворил Божия угодник в най-тясната тъмница, подложил го на непрестанни мъчения, като не му позволявал дори да надзърне вън от тъмницата, самият той пазел ключа, и заповядал да му подават оскъдната храна през един съвсем тесен отвор.
Преподобният страдал в тъмницата шест години, до гибелта на богопротивния цар Лъв Армянин. Когато той бил неочаквано убит от своите войници и на престола се възкачил Михаил от Амория, наричан Травлий или Валвос, започнали да освобождават светите отци от веригите и заточенията и да ги пускат на свобода. Тогава бил освободен и преподобният отец Никита, игуменът на Мидикийския манастир, мъченик без проливане на кръв, мъжественият изповедник на православието, непобедимият воин Христов. Той не отишъл в своя манастир, а се заселил в едно уединено място, недалеч на север от Византия, като искал да живее безмълвно. Той не проживял дълго време там, след продължителните си страдания, но на мнозина оказал чудни благодеяния със силата на целебната благодат. Преди своята кончина, след всички преживени в изгнание страдания, той за последен път се разболял, в събота се причастил с Божествените Тайни, а в неделя, на разсъмване, се представил пред Господа на третия ден от месец април.
В столицата и околностите веднага станало известно за неговата кончина. Скоро от града и отвсякъде се събрало множество народ от двата пола, и от двата чина, духовния и светския, братя от Мидикийския и от други манастири, дошли и двама епископи, свети Теофил Ефески и свети Йосиф Солунски. Като приготвили според обичая честното тяло на светия отец, те го положили в ракла, отнесли го на един кораб и отплавали в Мидикийския манастир. Блаженият Павел, плусадски епископ, заедно с множество монаси и миряни посрещнали тялото на брега, вдигнали го на рамената си и го понесли в манастира. По пътя станали дивни чудеса: недъгави се изцелявали и бесновати се избавяли от лукавите духове. Една жена, която дълго време страдала от кръвотечение, само като се докоснала до светите мощи на преподобния, в същия миг получила изцеление. Сред църковното пеене на псалми и подобаващи песни, положили преподобния от лявата страна на притвора, в гробницата на починалия преди свети отец Никифор, първия игумен на тази обител. И след погребението също ставали много чудеса и тези, които идвали с вяра, получавали изцеление, за слава на Христа, нашия Бог, прославян от Своите светии. На Него, с Отца и Светия Дух да бъде от всички чест и слава, и поклонение, сега и винаги, и във вечни времена. Амин.
В същия ден празнуваме паметта на преподобния Илирик, чудотворец, и светите мъченици Елпидифор, Дий, Витоний и Галик.
© Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите („Четьи-Минеи“) на св. Димитрий Ростовски.
