В този ден празнуваме възвръщането на блудния син, което божествените отци са поставили в Триода на второ място по причина, че мнозина съзнават своите безбройни беззакония, живеейки от младини блудно, прекарвайки времето си празно, в пиянство и нечистота, и по такъв начин, падайки в пропастта на злото, изпадат в отчаяние, което е следствие от гордостта. Затова те съвсем не искат да се обърнат към поправяне, оправдавайки се с пленяването от злото, с което падат в още по-голямо зло.
Проявявайки към такива хора отеческо човеколюбие и желаейки да ги избавят от отчаянието, светите отци предлагат тук днешната притча след предишната – за митаря и фарисея, за да изтръгнат от корен тази страст у многото съгрешили блудници и да ги склонят отново към придобиването на добродетели, откривайки преблагото Божие милосърдие. Чрез тази притча се показва, че няма такива грехове, които да надминат човеколюбието на Бога.
И тъй двамата синове на човека, тоест на Богочовека Словото – това са праведните и грешните. Големият син е този, който винаги пребъдвал в изпълнение на Божиите заповеди и в Неговата благодат и никога не отстъпвал от Него. А по-малкият е оня, който възлюбвайки греха и чрез срамни дела отпаднал от пребиваване с Бога, поради греха се самолишил от Божието човеколюбие и заживял блудно. Той не опазил целомъдрието, послушал лукавия демон и поради сластолюбие се поробил на неговата воля, но не могъл да удовлетвори желанията си. Защото грехът, който разпалва привичката към временните наслаждения е ненаситен и Господ в притчата го уподобява на рожкови – храната на свинете, защото те в началото са сладки, а после стават горчиви като плевели; така е и с греха.
Накрая, идвайки на себе си, блудният син, погиващ от глада по добродетелите, се връща при Отца с думите: „Отче! Съгреших против небето и пред Тебе и вече не съм достоен да се нарека Твой син.” (Лк. 15, 8). Но Отец приема каещия се без укор, с отворени обятия, явявайки Божествената Си и отеческа любов. И му дава одежда, тоест Светото Кръщение, печат и пръстен — благодатта на Всесветия Дух, и добавя обуща, та отсега змиите и скорпионите да не нараняват нозете му, а напротив – той сам с тях да тъпче главите им. После Отец заради него с голяма радост заколва угоеното теле – Своя Единороден Син и му дава да се причасти с Неговата Плът и Кръв. И сякаш удивен на безкрайното милосърдие на Отца, големият брат изразява цялото си негодувание. Но Човеколюбецът и него привежда към безмълвие, като го кани с тихи, кротки и благосклонни слова, казвайки: „Ти винаги си с Мен и трябва да споделиш угощението Ми и да се радваш, че тоя Мой син преди бе мъртъв заради греха и оживя, разкайвайки се за безразсъдните дела. Загубен бе, отделяйки се от Мен заради греховния навик и бе намерен от Мен, Който пострадах за него по Своето милосърдие и го призовах по Своята милост.” (ср. Лк. 15, 31—32).
Тази притча е приложима и към еврейския народ и към нас. По тази причина тя е поставена тук от светите Отци, та както се каза по-рано, да отблъсне отчаянието и нерешителността да се започне добродетелния живот, поучавайки към покаяние и обръщане на съгрешилия, подобно на блудния син. Защото разкаянието е най-доброто оръжие и силна помощ против демонските стрели.
Христе Боже наш, по неизказаното Си човеколюбие помилуй ни. Амин.
Източник
Стих на Триода: Творче на небето и земята, Който приемаш от ангелите Трисветата песен, приеми и от човеците Трипеснеца.
Стих на митаря и фарисея: Който живее по фарисейски пребъдва далеч от Църквата, а Христос се приема чрез смирение.
В настоящия ден, с Божията помощ, започваме Постния Триод или Трипеснец, съставен от светите и богоносни отци, които вдъхновени от Светия Дух, оформили тази богослужебна книга от красиви духовни песнопения. Първи положил началото на Трипеснеца великият химнограф св. Козма Маюмски (†743 г.), който в чест на Светата и Живоначална Троица написал канони от по три песни за Великата и Свята Седмица на Христовите страдания, като е съчинил и кратък акростих съответно за всеки ден от тази Седмица. По негов образец и други свети отци, като св. Теодор (†826 г.) и св. Йосиф (†830 г.) Студити, написали трипесенни канони за останалите седмици на Св. Четиридесетница, които първо влезли в практиката на Студийския манастир. Освен това, те съставили и подредили песни, които заимствали и от други книги на отците. И тъй като според Триода, неделята е първи, както и последен или осми ден на седмицата, те предписали първата песен на канона да се пее във втория ден от седмицата, сиреч понеделник. Втората песен се пее в третия ден – т.е. вторник, третата – в сряда, четвъртата – в четвъртък, петата – в петък, а шестата и седмата – в събота. Останалите осма и девета песни се пеят всеки ден и така през цялата седмица се пеят по три песни на утренното богослужение, с изключение на съботата, когато песните са четири, и неделята, когато се пее цял канон (без втора песен). В Триода има и служби, които съдържат канони не само от по три песни, но понеже повечето от тях са именно трипесенни, особено през Страстната седмица, затова книгата носи това наименование.
В Постният Триод са излети покайните сълзи, въздишките и сърдечното съкрушение на вдъхновени от Светия Дух боголюбци и богопросветени песнотворци, които съставили тази богата съкровищница на вярата и покаянието, извор на благодатни сили за богоугоден живот и спасение. Според премъдрия замисъл на светите наши отци, Постният Триод накратко излага всички Божии благодеяния към нас от самото начало. Той ни напомня за нашето сътворяване от Бога, за изгонването ни от рая поради отхвърлянето на заповедта, дадена ни за познание и вкусването на забранената храна и че това изгонване стана чрез завистта на древния злодей – змията и врагът, който бе свален поради гордост; напомня ни се как пребъдвахме далеч от райските блага, водени от дявола; и как Синът и Словото Божие пострада по Своето милосърдие, слизайки от небесата и вселявайки се в Девата, за да стане Човек заради нас и да ни покаже чрез живота Си възхождането към небето, преди всичко чрез смирението, и после чрез поста и отхвърлянето на злите помисли и чрез всички Свои дела; как Той пострада, възкръсна и пак възлезе на небето и изпрати Светия Дух на Своите ученици и апостоли и как всички те Го проповядваха като Син Божи и съвършен Бог; напомня ни се също, че на божествените апостоли съдейства благодатта на Светия Дух, чрез която от краищата на вселената са събрани всички светии, за да изпълнят горния свят, което е и замисълът на Твореца от самото начало.
Великият пост или Св. Четиридесетница се предхожда от три подготвителни седмици – на митаря и фарисея, на блудния син и на Страшния съд. Те са положени от светите Отци като подготвителни уроци за подбуждане към духовното усилие на поста и за отстраняване на нашите порочни навици.
В първата подготвителна неделя, която празнуваме днес, св. отци на Църквата ни предлагат за поука притчата за митаря и фарисея и наричат следващата седмица предварителна или встъпителна. Защото тези, които желаят да встъпят в телесна битка на бойното поле, първо получават от своите началници време преди битката, за да почистят и подготвят оръжията си, да устроят добре останалите си дела и така, отстранявайки от пътя си всички пречки, с усърдие да се устремят към подвига. Често преди битка те си разказват истории и притчи, за да подтикнат душите си към ревност, отблъсквайки леността, страха, унинието и всяко друго неподходящо чувство. Така и божествените отци предизвестяват за наближаващия пост като оръжие срещу демонските пълчища, за да очистим душите си от всяка страст и от отровата на злите дела, натрупана от дълго време. И тъй, нямайки още тези блага, нека се потрудим да ги придобием и въоръжавайки се както е потребно, да са подготвим за подвига на поста.
Първо оръжие сред добродетелите са покаянието и смирението, а пречка пред придобиването на великото смирение са гордостта и високомерието. Затова отците първо ни излагат настоящата достоверна притча от Евангелието, като ни поучават да отбягваме фарисейската гордост и надменност и да развием у себе си противоположните им добродетели, които притежаваше митарят – смирението и покаянието. Защото първата и най-голяма страст е гордостта и самопревъзнасянето, тъй като чрез нея дяволът падна от небето преди още да ги има звездите и бе хвърлен в тъмнината. Затова и нашият родоначалник Адам, вкусвайки от храната, бе изгонен от рая. Чрез този пример св. Отци ни учат да не се гордеем със своите достижения и да не се превъзнасяме над ближния, а да бъдем винаги смирени, защото Господ се противи на горделиви, а на смирени дава благодат. По-добре е съгрешаващият да се покае, отколкото добродетелният да се възгордява. Христос каза: “Митарят отиде у дома си оправдан повече, отколкото фарисея.” Тази притча разкрива, че никой не трябва да се възгордява, дори и да върши праведни дела, но следва да бъде винаги смирен и от сърце да се моли на Бога, защото макар и да пада в най-големи грехове, спасението му не е далеч.
По молитвите на всички твои светии – песнописци, Христе Боже, помилуй ни, амин.
Източник.
Свети Лъв бил италианец. Той от ранни години се посветил на служение Богу. Възведен бил на папския престол в 440 г. след смъртта на папа Сикст ІІІ. Като добър пастир той се грижел за повереното му духовно стадо, давал му пример на благочестие и ревностно го защищавал от външни и вътрешни врагове.
Ужасно бедствие застрашавало в това време Италия: Атила, цар на хуните, наречен с прозвището „бич Божий“, около 452 г. нападнал Италия и отивал с войската си срещу Рим. Папа Лъв усърдно се помолил на Бога, изпросил застъпничеството на светите апостоли Петър и Павел, излязъл с римските сенатори да посрещне страшния цар и го помолил за пощада. Атила, като изслушал речта на светителя, обещал да пощади цялата Римска област. И действително, той се оттеглил, за крайно учудване на своите войници, непривикнали да виждат в него такова милосърдие. Те с удивление го попитали, защо послушал папата и тъй лесно се отказал от изгодите, които покоряването на Рим му обещавало.
Четвърти вселенски събор- Нима вие не видяхте онова, което аз видях? – запитал ги Атила. – Докато папата говореше с мене, двама светли мъже държаха над мене измъкнати мечове и ме застрашаваха със смърт, ако не послушам Божия архиерей.
Във време на светителството на Лъв Велики в Рим и друго бедствие тежало над Църквата. Ереси непрекъснато смущавали християните. Осъдени на вселенските и поместните събори, те изникнали отново с някои изменения и спечелили много последователи.
Главна ерес била монофизитската, която била създадена от лъжеучителя Евтихий и проповядвала, че у Иисуса Христа имало само едно естество – Божеско. На един поместен събор в 448 г. тази ерес била осъдена и Евтихий бил лишен от свещен сан.
Папа Лъв І също изложил учението за вълпъщението на Сина Божи, като обявил за недействителни определенията на беззаконния събор, свикан в Ефес от съмишлениците на Евтихиий. По настояване на папа Лъв бил свикан в 451 г. Четвърти вселенски събор, на който окончателно била осъдена Евтихиевата ерес.
Папа Лъв вдъхнал почит и внушил милосърдие и у краля на вандалите Хензерих, който нападнал Рим.
Свети Лъв Велики умрял в дълбока старост.
Източник: Жkития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Св. мъченик Георги Софийски Нови се родил от благочестиви родители българи Димитър и Сара в градеца Кратово, Македония. След като бил научен да чете и пише, той усвоил занаята златарство. Като останал без баща, красивият и умен юноша бил принуден да избяга в големия град София, защото на турците било по-лесно в малкия град да го вземат насила в своята вяра и в еничерската войска. Но и тук завистливото око на турците скоро открило редките качества на неговата външна и вътрешна красота, затова те изпратили при него един свой книжник уж с поръчка, а всъщност да поведе разговор с него по въпросите на вярата. Георги, макар да бил само на 18 години, със своите умни въпроси и отговори заставил своя посетител да млъкне засрамен. Тогава турчинът се върнал при ония, които го изпратили, и казал, че този човек е опасен за мохамеданството и насила трябва да бъде потурчен.
И ето, кадията (съдията) повикал Георги уж за поръчка. Като го видял, той бил поразен от неговата изключителна красота. Отново започнал разговор за вярата и младият християнин добре съумял, от една страна, да защити своята вяра, а от друга – неопровержимо да докаже тъмнотата на мохамеданството. Присъстващите турци силно се озлобили и отвели Георги в затвора. Свещеникът, в чийто дом св. Георги пребивавал и при когото се изповядвал, успял да се добере до него, за да му вдъхне твърдост в изповедничеството.
Когато втори и последен път бил повикан пред съда, мъченикът така се защитил с доказателства от двете вери, че кадията не го намерил винове в нищо, обаче не бил в състоянието да го защити от своите разярени единоверци, поради което го предоставил в техни ръце. Тогава те повели Георги към градската стъгда, гдето запалили голям огън, в който хвърлили мъченика с вързани ръце. Когато връзките изгорели и ръцете се освободили, той започнал да се кръсти и да се моли, като накрая казал: „Господи Иисусе Христе, в Твоите ръце предавам духа си!“ Тогава един разярен турчин го ударил по главата с едно дърво и той паднал мъртъв. Това станало на 11 февруари 1515 година.
Колкото и да се стараели турците да изгорят на прах тялото му, това не им се удало: дървата изгаряли, а тялото оставало цяло! През нощта някой от християните тайно донесъл тялото на мъченика в древната църква „Св. Марина“ (тя се намирала в двора на днешната Софийска митрополия), гдето и го погребали тържествено, след като получили благосклонното разрешение на кадията. Служба му съставил някой още в древно време, а житието му било съставено от софийския свещеник „поп Пею“, чието име останало в акростиха на канона и в чийто дом пребивавал св. Георги. Както свидетелства житиеписецът на св. мъченик Николай Софийски, Матей Граматик, подир някое време светите мощи на мъченика Георги били поставени в някоя от софийските църкви (може би същата „Св. Марина“) за общонародно поклонение. Сега не се знае къде се намират те. Една част от тях сега се съхранява в Драгалевския манастир „Св. Богородица“, а друга – в Рилския манастир.
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Преподобният Исидор бил родом от Александрия. Той произхождал от благородни и благочестиви родители и бил родственик на Теофил, архиепископ Александрийски, и на свети Кирил, приемник на Теофил. Изучил с успех светските науки и усвоил божествената премъдрост, Исидор пожелал да се посвети на служене на Бога. Още в младите си години той оставил славата и богатството на този свят и презирайки знатността на своя произход и смятайки всичко за смет, отишъл на Пилусийската планина. Там, като приел монашество, той водел строг подвижнически живот. Духовната мъдрост и строгият живот на преподобния събрали около него много ревнители на благочестието, от които бил поставен за настоятел и презвитер. Заради своите подвизи и високата си образованост той заслужил такова уважение, че не само епископи и велможи, но и сам императорът и александрийските патриарси се обръщали към него за съвети и наставления и той се ползвал с голямо уважение от всички.
Църковният историк Евагрий, спомняйки си за преподобния Исидор, казва следното: “При царуването на Теодосий се ползвал с голяма почит Исидор Пилусиотски; славата му на добродетелен и учен мъж се разпростирала надлъж и нашир и името му се прославяло от всички уста. Той така изнурявал плътта си с трудове, че целият му живот на всички изглеждал като ангелски живот на земята. Той служел за жив образец на монашески живот и богомислие и написал много наставления за другите.”
Историкът Никифор, свидетелствайки за добродетелния живот на преподобния, казва: “Божественият Исидор от младостта си проливал толкова много пот в монашески трудове и така умъртвявал плътта си, съгрявайки душата си с тайнствени и високи учения, че на всички изглеждал познаващ в пълно съвършенство евангелския начин на живот. Той бил жив и одушевен стълб на монашеските устави и Божественото видение и най-висш пример за топло подражание и духовно учение. Исидор написал множество различни полезни наставления. От него останали до десет хиляди писма до различни лица, изпълнени с божествена благодат и човешка мъдрост, в които той изяснява цялото Божествено Писание и изправя нравите на хората.”
От тези свидетелства ясно се вижда колко велик Божий угодник е бил той. Макар и да не се е запазило подробно написано негово житие, дори и кратките слова на историците са достатъчни, за да се видят неговата святост и мъдрост, защото той за всички бил образец на добродетелен живот и изпълнил вселената със своите богомъдри писания. Той се явил силен защитник на свети Иоан Златоуст, несправедливо лишен от епископска катедра, и много писал до Александрийския епископ Теофил и до император Аркадий, увещавайки ги да оставят злото си дело, и макар че не постигнал успех, изобличил тяхната злоба и неправда. А след преставянето на Златоуст писмено убедил свети Кирил Александрийски, приемник на Теофил, да впише името му в църковните диптиси, като велик изповедник, много пострадал за истината от зли хора. Писал и до цар Теодосий, наставлявайки го да се грижи за църковния мир, и го подтикнал да свика Третия Вселенски събор в Ефес против злочестивите еретици; защото самият той бил велик ревнител на благочестието, явявайки се силен противник на еретиците, готов да страда и да умре за православната вяра, както се вижда от думите му. В посланието си до един хулител Терасий той казва:
“Ще попитам тебе, който се надсмиваш над нас и се показваш толкова остроумен и строг съдия: ако царят те беше поставил при градските стени, заповядвайки ти да пазиш и защитаваш града, и видиш, че врагът подкопава и разрушава стената, за да влезе по-лесно в града – нямаше ли да се съпротивляваш с помощта на всички средства; разбира се, ти би започнал да правиш това, за да защитиш града и себе си от враговете и за да покажеш вярност и усърдно подчинение на царя. Не подобава ли и ние, които Бог е поставил за учители в Своята Църква, твърдо да въстанем против Арий, който не само се опълчил на борба срещу Христовото стадо, но и е погубил мнозина? Да претърпя бедствие за такова дело смятам за нищо, и нищо не желая така, както да претърпя всякакви беди за истинната вяра.”
От тези думи на светеца се вижда неговата ревност за благочестието; от тези негови послания можем да узнаем и за другите му добродетели.
Девството, на което преподобният бил строг пазител, той възхвалява и поставя над всички други добродетели, наричайки го царица, която всеки е длъжен да почита, макар и да не унижавал честното съпружество. В посланието си до Антоний схоластик той казва: “Пазещите своето девство се уподобяват на слънцето, живеещите в непорочно вдовство – на луната, а живеещите в честно съпружество – на звездите, подобно на казаното от апостол Павел: “един е блясъкът на слънцето, друг е блясъкът на месечината, друг е пък на звездите“.
Хората, увличащи се от светската наука, той увещава повече да се поучават на добродетелен живот, отколкото на красноречие. В посланието до някой си монах Патрим той казва: “чувам за тебе, че имаш голям ум и природни дарования, така че с усърдие изучаваш ораторското изкуство, за да станеш красноречив, но пътят на духовния живот се преминава благополучно само при извършването на добри дела, а не с помощта на красноречието; затова, ако желаеш да получиш безсмъртна награда, не се грижи за красноречието, а повече се старай да вършиш добри дела.”
Подобно на това Исидор пише до епископ Аполоний: “Така, както е неприлично и не бива принудително да бъдат привличани към благочестие хората, създадени със свободна воля, които не изразяват своето съгласие и се противят, така и трябва да се погрижиш да просвещаваш пребиваващите в тъмнина с добри наставления, добър живот и добри нрави.”
Също така той поучава, че добродетелният човек не бива да се гордее с добрите си дела, но трябва да мисли за себе си смирено: “Добродетелният в една добродетел – казва той – има светъл венец, а извършващият много добри дела, но мислещ за себе си, че малко добро е направил, чрез такова смирено мнение за себе си ще има най-светъл венец; при добродетелите мисълта, че малко е направено, заслужава не по-малка похвала от самите дела; но да кажа цялата истина: който има смирени мисли, при него и добродетелите биват по-светли, а който няма такива мисли, то и светлите му добродетели се помрачават, а великите се намаляват. Затова, който желае добродетелите му да бъдат велики, нека не ги смята за такива, и те действително ще се окажат велики.”
Поучавайки така другите, преподобният първо сам бил изпълнител на това, което поучавал. Той подражавал във всичко на Господа, Който първо Сам изпълнявал, а вече след това поучавал. Исидор не се гордеел с добрите си дела, но бил смиреномъдър; със смиреномъдрието съединявал и целомъдрие, като работен впряг, теглещ благото Христово иго.
Целомъдрието на свети Исидор се открива в посланието му до Паладий, епископ Еленополски, в което той много поучава, че подвижникът с цялата си строгост трябва да се пази от събеседвания с жени. “Ако такива събеседвания – както се казва в Писанието – развалят добрите нрави , това става именно чрез беседите с жени, макар и прилични, защото те могат по таен начин да погубят вътрешния човек, чрез нечисти помисли, и макар и тялото да остава в чистота, душата ще бъде осквернена.” Затова преподобният се обръща със съвет към този епископ, имащ обичай в устни беседи да наставлява жените за полезното – който се похвалил, че не усеща в себе си никакви пожелания. “Избягвай – пише той – колкото е възможно събеседванията с жени, добри мъжо! Защото имащият върху себе си сана на свещенството трябва да бъде по-свят и чист от заселилите се в планините и пустините. Той има грижа и за себе си, и за народа, а другите – само за себе си. При това на него се отдава такава висока чест, че всички узнават и разбират за живота му, а онези живеят в пещери, лекувайки раните си или изучавайки недостатъците си, а някои си плетат и венци. Ако бъдеш принуден да се срещнеш с жени, наведи очите си надолу, и тези, при които си дошъл, поучавай да имат целомъдрени погледи. И след кратка беседа, достатъчна за утвърждаване и просвещаване на душите им, бързо си отивай, за да не би продължителната среща да разслаби и разстрои силите ти, и като те овладее, да не остриже, като на страшен и величествен лъв, гривата, която в действителност прави лъва лъв и пази царственото му достойнство. Ако искаш да бъдеш на почит сред жените (а за това духовният мъж трябва особено да се грижи), нямай дружба с тях. Човек обикновено пренебрегва тези, които му служат, а благоговее пред онези, които не го ласкаят. От този недъг страда най-вече женската природа. Жената, когато я ласкаят, е непоносима; а най-много благоговее и се изумява пред тези, които се държат с нея свободно и заповеднически. Ти казваш, че имаш продължителни беседи с жени и не търпиш никаква вреда. Нека да е така. Но на всеки е известно, че водата разяжда камъните, и дъждовните капки, непрестанно падащи върху тях, ги пробиват. Разсъди, има ли нещо по-меко от водата, или водните капки? Обаче непрестанното им действие преодолява и естеството. Ако почти непреодолимото вещество бива преодоляно – и то от материя, която е нищо в сравнение с тях, и страда и се намалява, то нима човешката воля, лесно разколебавана, от продължителното въздействие няма да бъде победена и развратена?” Наставлявайки така епископа, преподобният Исидор поучава и всички нас на целомъдрен живот, за да пазим не само тялото си от плътско грехопадение, но и душата си от греховни мисли.
Той оставил в своите писания много наставления за всички добродетели, и като поучил в устни беседи всички на тези добродетели, достигнал дълбока старост и благоугодил на Бога, починал в мир.
Църковният учител преподобни Ефрем Сирин се родил към 306 г. през времето на Константин Велики (306–337 г.) в град Низибия (Низибия, или Низибида, – голям и многолюден град в Месопотамия), провинция Мигдония, която граничела с Персийското царство. Според сирийски актове той бил син на езически жрец, но според указания в собствените му съчинения неговите родители били прости земеделци и добри християни. Между неговите прадеди и сродници имало няколко мъченици и самият той бил възпитан в страх Божи от ранно детство.
На сън била открита на майка му бъдещата слава на нейния син. С особено видение през време на неочакваното му престояване в тъмница, където бил затворен по недоразумение, той самият бил призован към духовно вглъбяване и молитвено внимание в изявите на Божия промисъл. Наскоро след излизане от тъмницата той напуснал света и се отдалечил при отшелниците в планината, където станал ученик на Св. Яков, който в 314 г. заел Низибийската епископска катедра. Той скоро придобил славата на велик молитвеник и мъдър наставник, а някои братя имали видения, които свидетелствували, че на св. Ефрем била дадена особена благодат от Св. Дух да проповядва и поучава християните.
През своя дълъг молитвен живот преподобни Ефрем посетил много страни, взел участие със своя епископ Яков Низибийски в Никейския I Вселенски събор (325 г.), а според някои предания бил и в египетските пустини при великите нитрийски подвижници.
Но повечето от своето време той посвещавал на молитва и на писане проповеднически и изяснителни книги. Той писал полемични книги дори и в стихове, например срещу Аполинарий Младши, и изтълкувал стих по стих цялото Св. Писание. До наше време са се запазили много негови беседи, наставления, проповеди, увещателни слова към монасите, тълкования на Св. Писание, много съчинения по догматически въпроси, много молитви и песнопения, предназначени за богослужебна употреба и известната на всички негова великопостна молитва „Господи и Владико на моя живот…“, плод на велик духовен опит. Според преданието, той написал около 300 стихотворения и чрез тях толкова успешно противодействувал на еретическите учения, че еретиците го нападнали с оръжие, като едва не го убили. Това не охладило неговата ревност да разпространява божествените истини, тъй че мнозина го наричали „Сирския пророк“.
Предмет на неговите беседи и поучения били предимно смирението, помненето на смъртта и съда, покаянието, благоговението пред Бога, бдителността към самия себе си, борбата с гордостта, всъщност всичко – проникнато от радостното упование на Божията милост. Св. Григорий Нисийски (331–394 г.) писал за него – „за Ефрем да плаче било същото, каквото за другите да дишат: ден и нощ по лицето му се леели сълзи, но лицето на Ефрем сияело от това.“
В 338 г. умрял покровителят на Ефрем, св. Яков Низибийски, а през 350 г. Сепор II (309–380 г.) превзел Низибия, и преподобни Ефрем се преселил в Едеса, град разположен на половината път между Низибия и Антиохия. Като по-близък до тази столица на Изтока, този град бил видимо по-голям, по-оживен и изпълнен с повече съблазни.
За своето препитание преподобни Ефрем се наел да работи в една баня, а в свободното си време проповядвал словото Божие на езичниците, но все пак той се теготил от живота в големия град и по съвета на някой си старец Юлиан отишъл на подвиг в една от съседните на Едеса планини. Обаче на същия старец било открито във видение, че Ефрем е избран от Бога за вразумяване на съотечествениците, и Ефрем като се върнал в града, отново се заел с тълкуването на Св. Писание. Проповедта му привличала към него мнозина. Той отново започнал да се отегчава от постоянното струпване на народа около него и поискал отново да се отдалечи в пустинята. Но по пътя му се явил ангел: „Къде бягаш ти, Ефреме?“
– Искам да живея в безмълвие, затова бягам от мълвата и от изкушенията на света.
– Убой се, за да не се изпълни над тебе написаното слово: „Ефрем е подобен на млад вол, който иска да освободи шията си от ярема…“
Ефрем се засрамил и се върнал към своето служение. За успеха на работата си той основал в Едеса училище, от което по-късно излезли много знаменити учители на Сирийската църква. Впрочем, понякога той все пак се отдалечавал за безмълвие и молитвен подвиг в пустинята и дори основал недалеч от Едеса малка обител – но след това наново се връщал в Едеса, където с поученията си привеждал към покаяние и придобивал за Бога много души.
Голям приятел на св. Ефрем бил преподобни Авраамий Затворник* (336 г.). Те двамата често се посещавали един друг и прекарвали известно време в благочестиви беседи.
Невероятно било смирението на св. Ефрем Сирин. Настъпил смут един ден в Низибия, докато той бил още там. Градът бил развълнуван от новината, че дъщерята на виден търговец очаквала дете от Ефрема „светията“. Самият преподобен не отхвърлил клеветата, виждайки и в тая неочаквана беда някакъв Божи промисъл. Запитан пред свидетели от самия владика св. Яков, Ефрем паднал в нозете му и с голямо съкрушение промълвил: „Наистина, отче мой, аз съгреших и съм виновен!“ Всички изтърпнали пред това несъмнено признание на най-лошите слухове. Само светият старец Яков не изоставил своя послушник и Ефрем продължил да живее при него. Идва и денят, когато бащата на грешната девойка и в присъствие на епископа дава детето в ръцете на бедния Ефрем.
– Ето син ти, гледай си го!
– Наистина, отци мои, аз съм много грешен. Но умолявам ви: Молете се за мене, дано бъда помилван от Бога!
Героично понесеният срам от невинния Божи човек скоро бил стократно възмезден. Сам Бог му внушава, как да възвърне доброто си име. В препълнения храм на един празник го видели да влиза през народа и да се запътва към св. Яков с детето на ръце. Взел разрешение от него и за общо изумление той се възкачил на амвона, вдигнал нависоко пеленачето и с висок глас му казал:
– Заклевам те в името на Господа Иисуса Христа, открий ни истината! Кажи, кой е баща ти!
– Ефрем, домакинът на митрополията! – три пъти повторило пеленачето. Цялата църква коленичила, а от очите на злодумците течели горчивите сълзи на разкаянието, и всички се втурнали да молят за неговата прошка. Преподобният кротко ги увещавал никого да не осъждат прибързано.
Веднъж св. Ефрем Сирин имал видение. Видял на сън извисен до небето огнен стълб и чул глас: „Ефреме, Ефреме! Какъвто виждаш този огнен стълб, такъв е и Василий, архиепископът на Кесария Кападокийска!“ Понеже не знаел гръцки език, а само родния си сирийски св. Ефрем Сирин, придружен от преводач, се отправил за Кесария и заварил Василий по време на проповед в храма. Умилен от това видение, Ефрем започнал гласно да слави Василия, а след службата те се запознали и беседвали приятелски. И двамата отдавна вече знаели един за друг. Василий Велики го запитал:
– Честний отче, защо ти не си ръкоположен за презвитер, като си достоен за това?
– Аз съм грешен, владико – отвърнал Ефрем.
– О, ако бих могъл да имам само твоите грехове! – въздъхнал Василий и добавил:
– Да преклоним колене!
И когато коленичили, св. Василий възложил ръце върху Ефремовата глава и го ръкоположил за дякон. След това св. Ефрем чудесно проговорил гръцки, прекарал още три дни при Василий, който го ръкоположил и за свещеник и се завърнал в Едеса. Там той продължил предишния живот, прекарвайки в молитва и писане на своите назидателни поучения, като винаги избягвал човешката почит и временната слава. Един път народът искал насила да го улови и да го постави за епископ, но той се престорил на луд и тичал по града, влачейки дрехата си, докато за епископ бил посветен друг.
Преподобни Ефрем малко спял, малко се хранел – колкото да не умре от изтощение. Денем и нощем пребивавал в молитви и сълзи, мислейки за Страшния съд, за който много писал и говорил. За него казвали съвременниците, че се уморявала устата му да говори, но не и умът му. А благодатта Божия била толкова изобилна в него, щото той молел понякога Бога: „Намали вълните на благодатта Си!“
Преживял богоугодно много години, преподобни Ефрем Сирин тихо отминал във вечността, като своевременно написал знаменития си Завет към учениците си, понеже му било открито, кога ще умре. Той починал в ръцете на един от любимите си ученици през 373 година. Съгласно завещанието му, погребали го в края на градските гробища, където заравяли бедните странници. По-сетне неговите нетленни мощи били положени в гробницата на едеските епископи в една от градските църкви. Днес неговият гроб се показва в крайградския манастир „Св. Сергий“. Части от светите му мощи се съхраняват в храма „Св. Преображение“ на Синайския манастир.
Свети Ефрем Сирин е един от древните отци, които са най-рано преведени на старобългарски език. Св. Йоан Рилски цитира неговия „Паренесис“ („Увещание“) в своя Завет.
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
