Във времето на жестокия император Диоклетиан (284–305 г.) в древния град Никея на малоазийската област Витиния живяло благочестивото християнско семейство на Теодор и жена му Флоренция, които имали благодатна рожба – юношата Неофит. Той бил слънчево дете. Още от десетгодишна възраст, когато посещавал училище, проявил изключителни за годините си качества. Той раздавал на бедните си другарчета вземаната от къщи храна и, докато те ядели, той се молил пред изображението на светия кръст, което сам начертавал върху източните порти на родния си град. Надарен от детство с дар на чудотворство, малкият Неофит удрял с ръката си каменната стена и от нея бликвала вода за пиене на другарчетата му, на които той запрещавал да казват за виденото чудо. Негово голямо чудо било възкресението на собствената му майка. Но той особено се проявил като удивителен мъченик за Христовата вяра.
На 15-годишна възраст Неофит живеел в една пещера на Олимп (в Мала Азия) с един лъв. Гонението против християните било в пълна сила. По случай някакъв езически празник местните управители Декий и Уар устроили всенародно жертвоприношение на идолите. Усърдието им през този ден било още по-голямо, защото във Витиния пребивавали августът Диоклетиан и неговият кесар Максимиан Галерии, главният подбудител на кървавото гонение.
Всред разгара на шумното езическо празненство изведнъж на тържището се появил юношата Неофит с лице, осияно от небесна светлина, както някога греел образът на Мойсей подир срещата му с Йехова. Ангел Божи го пренесъл на площада, за да свидетелствува пред всички истинността на християнската си вяра. Докато неговите съграждани едва познали сина на Теодор и Флоренция, а всички се учудвали на лъчезарния юноша, Неофит, за общо слисване, произнесъл дръзко изобличение на празната езическа вяра в неодушевените идоли и благоговейно възхвалил истинския Бог. Занемелият от изненада и гняв Декий напразно увещавал момъка да принесе жертва на идолите. Тогава той употребил върху него всевъзможни свирепи изтезания. Повесили на едно дърво съблечения Неофит и жестоко го били с волски жили. Мъките само увеличавали вдъхновението на младия изповедник и той изричал все по-пламенни слова за покаяние и вразумление на обезумелите езичници. Раните на пребитото и стъргано тяло на мъченика поливали с оцет и ръсили със сол, а от устата му излизал само молитвеният шепот: „Сине Божи, помилвай ме!“ Не помогнали и неизбежните ласкателни обещания за награди и лекуване от най-изкусните лекари. Изуменият управител се видял в чудо пред това неустрашимо момче. Той го затворил в тъмница и изтичал до императорския палат.
Августът и неговият кесар решили сами да видят този чудесен момък и на другия ден събрали населението на Херакловото игрище, където били поставени статуите на двамата императори. Самият Диоклетиан си присвоил прозвището Йовиан (Юпитер – римски бог) и изисквал да му принесат жертви, както на Юпитер. Нито императорското присъствие, нито силно разпалената пещ уплашили непоколебимия млад изповедник. Три дни държали юношата в огнената пещ със затворени врати, като се надявали, че и костите му ще се превърнат в пепел. На третия ден Неофит излязъл от пещта невредим, подобно на тримата момци от вавилонската пещ (Дан. 3:94).
Но и това не вразумило мъчителите. Те търсили, с какво друго да го измъчат и погубят. Завели юношата на арената и пуснали срещу съблечения Неофит мечки стръвници, но те като укротени животни превили крака пред мъченика, а после се отдалечили. Накрай довели огромен и страшен лъв, но той се оказал същият, с който Неофит живял в Олимпийската пещера. Вместо да разкъса юношата, свирепият звяр близал нозете му и всички видели от очите му да се ронят сълзи.
Така Бог посрамвал жестокостта на езичниците, които били по-свирепи от най-страшните зверове. Поразеният мъчител в безсилна злоба заповядал да убият Неофит. Тогава един звероподобен езичник с един удар на копието си го пронизал. Така юношата-мъченик прославил Бога със смъртта си на 21 януари 290 година.
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Случи се в онези дни едно дете – св. Потит, който се роди и прекарадетството си
в град Сердика, да се изпълни с Дух Свети. Баща му, който се каз-ваше Хилас, се опита да го принуди да принесе жертва на идолите и на лъжливи те богове, на които всички принасяха жертви. Но св. Потит отказа и твърдо муотговори: „Напразно си хабиш думите, татко, като ме каниш да принеса жертвана демоните”. … Св. Потит сусмивка му отговори: „Татко, нелепи думи говориш: Нашият Господ Иисус Христос,Който е изкупител на душите ни, той Сам ще даде необходимите сили на Свояслуга. Не знаеш ли, че в името Господне Давид се изправи срещу Голиат с камък, а със собствения му меч отсече главата му? Затова, татко,повярвай в Господа Иисус Христа и ще се спасиш. Защото вашите богове санищо и никой от тях никога не е спасявал, нито е побеждавал. Твоите богове щегорят във вечния огън и той няма да отстъпи от тях. Защото (напразно) някой
обича статуи от бронз и мрамор, които, като паднат на земята, не могат да сеизправят, но се разпадат като прах; нито говорят, защото са неми като змии.Който страда в името Господне, лъв и змей ще тъпче (Пс. 90:13)”. Баща му Хилас с възхита гледаше
сина си и като падна по лице на земята, въз-кликна: „Наистина, Бог е с моя син Потит! И тежко на мене, грешния! Нека дакажат, че синът ми е по-мъдър от мен”.Веднага след това св. Потит беше взет на облак в небето и оставен на място,наречо Епир. Тогава св. Потит, като падна на колене, започна да се моли: „Божена ангелите и архангелите, Боже мой, чуй ме, чуй грешния Твой слуга …
понеже греховете ми се преумножиха. Дай на моя баща разум, за даразбере, че Ти единствен си Господ, че не трябва да отдава слава на дявола, ноизпрати над него Своя Дух Свети, за да признае Тебе и никога да не се разделя смен, защото той е мой родител”. И веднага на св. Потит се яви ангел Господени му каза: „Твоята молитва беше чута: Бог е с теб и когато и да Го призовеш,Господ е готов да помогне. Но знай, че дяволът, който е съблазнител на душите,е готов да се сражава с теб и да те убеди с много измамни думи, като твърди,че е самият Христос. Затова не му се покланяй, а кажи: „Ако наистина си Христос, коленичи с мен и се моли”. И ще видиш, че петите му не могат да докоснатземята”. Като каза това, ангелът го напусна. Тогава св. Потит, като се молеше,каза: „Помилуй ме, Боже, и се смили, защото душата ми се уповава на Тебе”. Ието, дяволът застана пред него и му каза: „Ето ме, дойдох Потите, защо мъчишдушата си? Отиди в бащиния си дом и пирувай”. Свети Потит му отвърна:„Няма да съблазниш раба Христов”. А дяволът каза: „Не виждаш ли, че аз съмХристос, смилих се над сълзите ти и дойдох при тебе?”. Св. Потит отвърна:
„Ако си Христос, нека се помолим”. Но като погледна петите му, видя, чене докосват земята. Тогава св. Потит се смири в молитвата си и каза: „ГосподиИисусе Христе, премахни това беззаконие от мене, да не би да възтържествуваи да се подиграе с Твоя раб”. Тогава дяволът, като разбра, че не може да съ-блазни светеца, се озлоби още повече. Св. Потит, като видя, че дяволът губиувереност, му каза: „Отстъпи, враже, защото няма да убедиш раба Христов. Нокакто Господ ти заповяда: отстъпи и се поклони на Господа, Твоя Бог, защототи бе наредено да служиш само на Него”. И веднага дяволът промени лика си иприе формата на разярен бик, дишащ огън, и изкрещя и удари срещу Христовиявоин. Тогава св. Потит се осени с кръстния знак, който дяволът не можеше дапонесе. Дяволът се разяри още повече, като викаше: „О, св. Потите, пусни ме;защо ме върза? Изгарям”. Св. Потит му отвърна: „Закълни се в кръста, който тесвърза, че никога няма да притесняваш християните, и аз ще те пусна”. Дяволътпросъска: „Кълна ти се в този кръст, с който съм свързан, че вече няма да сесражавам с теб”. И освободен, посрамен си отиде, като каза: „Ох, едно дете мепобеди! Колко срамно! … “
Превод: Венцислав Каравълчев; Източник
На следващия ден, след празника на свето Богоявление, Църквата още от най-първите си времена извършва празника на събора на честния и славния пророк Иоан, Предтечата и Кръстителя на Господа. И напълно подобаващо е да се почете със специален празник този, който послужил на тайнството на Божественото кръщение, като възложи ръката си върху главата на Владиката на всички.
И така, след празника на Кръщението Господне, съборно се почита и се прославя с песнопения Кръстителят. А самата дума „събор“ означава, че народът се събира в църквата, за да извърши богослужение в чест и за похвала на сега прославяния велик Предтеча и Кръстител Иоан.
Макар, че такъв събор се е извършвал и се извършва във всички храмове по вселената, но с особена тържественост се извършва в храмовете, които са посветени на името на Кръстителя, както това било преди в неговия храм до Иордан, на мястото, на което той кръстил Христа; и в Севастия, където той бил погребан, след като Ирод го убил; и в Антиохия, където най-напред била донесена дясната му ръка от свети евангелист Лука; а също и в Цариград, където впоследствие тази ръка била пренесена от Антиохия и където с особена тържественост се празнувал съборът на Кръстителя, тъй като неговата ръка била донесена в самото навечерие на светото Богоявление, когато става освещаването на водата: сякаш тогава сам Кръстителят дошъл невидимо на освещението на водите и голяма радост и ликуване изпълнили царя и целия народ. Затова тогава на следващия ден, след Богоявление Господне, с голяма тържественост бил отпразнуван съборът на Кръстителя и продължил да се празнува така.
И ние с духовна радост празнуваме събора на великия Предтеча и Кръстител Иоан, като го молим да умолява за нас Владиката Христа, да ни събере Той в тържествуващата църква, във вечниянеръкотворен храм на небето, където да чуваме гласа на празнуващите и да извършим празненство в чест на вечното явяване на Бога. И там да се насищаме с Христа чрез съзерцанието на Божието лице, което Той явно показва на Своите светии, и да славим с всички небесни ликове Отца и Сина и Светия Дух, во веки, амин!
Източник: Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите.
В IV в. няколко свети мъже, гонени на Изток от арианите, потърсили убежище в Рим. От тях римските християни узнали за подвизите на светите отшелници и за трудовете на монашеския живот, по онова време още малко известен на Запад. Тия разкази възбудили силна ревност и голямо усърдие за служение на Бога, особено между жените. Жените от висшето римско общество се отказвали от светските удоволствия, от разкошен живот и употребявали всичко за подпомагане бедните, за откупуване на пленените, за построяване и украсяване на църквите.
Между тия свети жени особено е известна Мелания, вдовица на окръжния римски управител, която от 20-годишна възраст се посветила на служене Богу, изучавала Св. Писание под ръководството на блажени Йероним, помагала на бедните и страдащите.
Желанието й да се поклони на светите места и да изучи иноческия живот я довело на Изток. Там тя посещавала светите отшелници, строила манастири, болници, странноприемници; сама служела на бедните с най-голямо смирение. Грамадните си съкровища тя употребила за тия богоугодни дела. Живеейки в Йерусалим, тя постоянно с писмата си убеждавала своите роднини и приятели в Рим към същия живот, като описвала радостното състояние на душата, която напълно се предала Господу. Но и в Рим християнските жени продължавали да сияят с добродетели, които съставяли рязка противоположност на пороците и суетността на езическото общество. Те построили първите болници в Рим, сами се грижели за страдащите, пращали щедри помощи дори в далечни краища, откупували нещастниците, които се мъчели в плен при варварите. Италия, Испания, Африка благославяли имената на Павлина, Фабиола, Мелания и други християнки, които употребявали богатствата си за помощ на ближните.
Престарялата Мелания поискала преди смъртта си да посети Рим и да се види със семейството си и приятелките си. Тя пристигнала в Рим тогава, когато варвари от всички страни застрашавали вечния град; те постоянно нахлували в Италия и откарвали цели семейства в плен; грамадни богатства минавали в ръцете им; дворците и малките хижи се предавали на пламъци. Престарялата Мелания повтаряла на приятелките си: „Побързайте да предадете Богу вашите богатства! Не жалете тленните съкровища на света!“
В семейството си тя особено се радвала на усърдието и благочестието на своята внучка, която носела нейното име. Тая млада жена била омъжена за един от най-богатите и знатни граждани в Рим – Апиниан. Сама тя притежавала огромни имения в Италия, Сицилия, Испания и Африка. Но сърцето й не било привързано към земните блага, а горяло от чиста любов към Бога и ближните. Родили й се две деца, които умрели малолетни. Тя и мъжът й в това видели указание, че трябва да употребят и времето, и средствата си за богоугодни дела. И действително така започнали да постъпват. Всичкото си имущество те смятали като притежание на Бога и бедните. При грамадното богатство не си позволявали никакъв разкош, а всичко раздавали на нуждаещите се.
Пожелали и те да посетят Изтока и тръгнали за там с майка си Албина. Известно време поживели в Африка, където имали приятели и роднини. По целия път раздавали богати милостини, строили църкви, манастири и откупували пленници. На Изток те посетили светите отшелници и най-после се заселили в Йерусалим.
Скоро след пристигането им там престарялата Мелания починала (410 г.), а нейната внучка продължавала делата й. В тясна килия някъде на Маслинетата (Елеонската) планина тя прекарвала времето си в молитва и изучаване на Св. Писание. Блажени Йероним, който живеел тогава също в Йерусалим, където превеждал на латински Библията, й помагал със своите съвети. Заедно с това благочестивата Мелания дейно се занимавала с благотворителни дела, помагайки на бедни и болни. Апиниан помагал в трудовете й. Тя построила болници и странноприемници и умряла в бедност (434 г.).
На 31 декември св. Църква почита паметта на двете Мелании – бабата и внучката, и нейния благочестив съпруг Апиниан.
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Приемете радост, древни праотци, виждайки Христос Месията да идва.
Радвай се, Аврааме, защото ти се показа като праотец на Христа.
Историята на благословения Авраам е известна както на учените, така и на обикновените християни, защото книгата Битие, написана от пророк Мойсей, която говори за него, се чете, за да бъде чута от всички християни в Църквата, по време на Светия и Велик пост. Всички научаваме от тази книга, че нашия праотец Авраам бил езичник от Халдейската земя. Халдейците били народ преди евреите. А баща му Тера бил идолопоклонник. Божественият Авраам също бил такъв, но това не му попречило да дойде до познание на истинския Бог. Можем дори да кажем нещо странно – че великият Авраам чрез това идолопоклонство бил доведен до разбирането на истинския Бог. Когато разбрал, че нищо сътворено не е Бог и не бива да се почита като Бог, и след като съзерцавал доброто устройство на съществуващите неща, той познал невидимия им Създател. И след като Го познал, Му се поклонил като на Бог, Който поддържа и управлява цялото творение. Затова Бог му заповядал да напусне родината си и роднините си, и да отиде в Ханаанската земя, където се намират Палестина и Йерусалим. Той веднага се подчинил, без да се съмнява в сърцето си, защото имал голяма вяра в Бога. Поради тази причина получил като залог за вярата си син на име Исаак, който му се родил в старостта му и той станал баща на много народи. Исаак се родил от Авраам, Йаков се родил от Исаак, а от Йаков се родил Юда (от чието коляно е роден Христос) и братята му патриарси. Поради тази причина нашите богоносни отци и учители, установиха днес да честваме паметта на божествения Авраам като праотец, от когото е роден Христос. И те определиха това празнуване в предпоследната и последната недели преди Рождеството по плът на нашия Господ Иисус Христос. И това не е направено случайно, а според божественото вдъхновение на Светия Дух. Защото най-благият и човеколюбив Син Божий, направи патриарх Авраам и неговите потомци Свои прародители според Своята човешка природа. Така нашите най-божествените отци с право сметнаха, че ние трябва да празнуваме паметта им като Праотци не за дълго преди Господнето Рождество по плът. По техните молитви, Господи Иисусе Христе, помилуй и спаси нас, амин.
Преп. Алипий бил син на благочестиви родители, които живеели в Адрианопол (Пафлагония) през VІ век. Още при раждането му неговата майка имала тайнствено предизвестие за него, че той ще просияе в света. Тя видяла насън, че държи агне, на чиите рогове горели две запалени свещи.
След като овдовяла, майката поверила възпитанието на своя син на епископ Теодор, който учел детето на Св. Писание. Като видял необикновения разум и кротостта на Алипий, който вече пораснал, епископът го ръкоположил за свой дякон. Не за дълго обаче той останал на тази служба. Него повече го привличал безмълвният и самотен живот.
Като взел съгласието на майка си и раздал имота си на бедните, Алипий напуснал града и се заселил в пустинно място в една стара елинска гробница. Това място се смятало за страшно и затова всички го избягвали. Алипий също се страхувал, защото още не бил привикнал на уединен живот. Но бил успокоен от ангел, който му казал: „Свято е онова място, на което човек, който обича Бога, поиска да живее богоугодно“.
Над гробницата, в която се заселил Алипий, имало каменен стълб с идол отгоре. Пустинникът счупил този идол и го заменил с кръст. Като подготвил душата си чрез дълго подвижничество, Алипий решил да построи на това място храм в чест на св. Евфимия, която му се явявала в съновидение. А сам пожелал да усили своя подвиг чрез стоене на стълп, където прекарал 53 години, без да слиза от него, като понасял всички въздушни промени, всякаква умора и болест. Само 14 години преди смъртта, когато от стоене нозете му били покрити с рани, той вече не е могъл да стои там, а лежал, като със своите страдания, търпение и благодарност към Бога за всичко напомнял праведния Йов.
Много народ се стичал на това място, преди страшно, а сега прославено чрез подвизите на стълпника и чрез много чудеса, с които го удостоил Бог. Някои пожелали да се заселят близо до неговото жилище и така след време там били построени два манастира – мъжки и женски.
Алипий се поминал на 118 години, в 640 г., в царуването на император Ираклий.
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
