Пътят към вкъщи минава през един подлез – и в буквалния, и в метафоричния смисъл. В него има компютърен клуб. От тези, в които тийнейджъри киснат с часове, сражавайки се във виртуални войни. Някои играят с денонощия. Малки деца, а лицата им уморени като истински ветерани… Понякога стърчат отвън и пушат. Може би в почивките между битките от бъдещето – с най-модерни пистолети, бомби и каквото там още.
Минавам покрай тях спокойно. С бавна крачка. А те от време на време (когато са им останали сили) ме забелязват и ми подвикват по нещо. Например: „Ей, отче наш, защо крадеш?“ И други подобни. Изглежда, в редките случаи на общуване със света на големите, са разбрали, че свещеникът е за присмех. И те отегчено вършат това, на което са научени.
В този ден недалеч от вратата на клуба имаше две момчета и едно момиче. На онази възраст, в която момичетата все още са по-високи с десетина сантиметра, но самото им присъствие вече те кара да извадиш най-мъжкото от себе си. Сещате се. Някои никога не излизат от нея… Естествено, минаващият свещеник е идеален повод за изява. Затова едно от момчетата ми подвикна:
– Блажиш ли, блажиш ли, дедо попе?
И започна да се смее. По принцип не вземам насериозно такива неща, но този път реших да отговоря. Позасмях се и казах:
– Слушай, братле, това е много старо…
– Братлее? – повтори момчето и очите му се разшириха от театрално изумление.
– Братлее? – обади се като ехо и второто момче и също толкова театрално се хвана за главата и започна уж да припада.
– Свещеник да говори на „братле“? – занарежда отново първото. – Не те ли е срам, бе попе?
Какво да кажа. Отминах мълчаливо. Изпратиха ме думите на момичето:
– Другия път ще измислим нещо ново, да не се притесняваш!
Не се притеснявах… Изкачвах се по стъпалата, стиснал полите на расото, за да не се препъвам и си мислех: Какво ли ще бъде когато пораснат с още 4-5 години? Ще овладеят всички клишета. И ще могат да ми подвикват: „Не те ли е срам? Ти си длъжен да бъдеш пример на любов! Трябва да ни обичаш! Трябва да благославяш онези, които те проклинат! Къде ти е смирението? Едно говориш, а друго правиш. Всички сте такива! Ето защо хората не ходят на църква!“ И т.н. И това само заради думата „братле“. А ако кажеш и нещо повече…
В последните времена расото е врата към нещо като духовен ресторант „Хепи“. Щракаш с пръсти и поръчваш – любов, грижа, топлина, отдаденост, милост… Колкото ти трябва. И то напълно безплатно. Христос затова се е жертвал, за да получиш всички духовни услуги. Без усилия. Без да даваш нищо. Носят ти и консумираш. И ако някой от сервитьорите дръзне да каже нещо накриво, не да се скара (това вършат само злите младостарци), а употреби дума, която не ни харесва (например „братле“), тогава… Ето тогава се излива „свещеният“ гняв на „вярващия“ църковен потребител. Никой в днешно време не ползва така евангелските цитати като него. Това е ужасяващо! Как да се сърдя на децата тогава? Вратата пред компютърния клуб е наследството, което им завещаваме.
Ще кажете: „Не всички са такива.“ Да, разбира се, че не всички. Когато всички станат такива, ще дойде краят на света. Това е най-сигурният белег. Няма нищо по-апокалиптично от това да виждаш другия като обект за консумация. Като някой, който ти е длъжен във всичко, а ти не си му длъжен в нищо. Все едно кой е… Съпруга, деца, колега, приятел. И още: свещеник, духовен отец, владика… Дори самият Христос. Да си кажем честно: какво би било Царството Небесно без нас? Нещо незавършено? А? Чета „богословски трудове“, че Страшният Съд се отменя. Нямало да бъде нито Страшен, нито Съд. Сами сме щели да си избираме мястото. Съдията е уволнен. Е… Може би не чак уволнен. По-скоро освободен от тази длъжност. Да не го ангажираме. Ще Му се изтърсим като трети братовчеди от дълбоката провинция: „Добър вечееер! Сигурни сме, че много ни се радвате… Ще поостанем! Слагайте масата!“
Най-старшното от всички страшни неща е да си измисляш вяра. Да промениш това, което си получил в наследство от отците, а те от Самия Бог. Да прекроиш благодатта по дребния си ръст така, че да се получи нещо, което не изисква подвиг, не очаква покаяние. Не се докосва до егото ти, а само го люлее в сладостна розова нега. Нещо божествено за получаване и човешко за живеене… Не желание за саможертва, а практичността на потребителството. Не обезумяване за Христа, а разумната мъдрост на този свят.
Животът ми е такъв, че ми се случва да говоря с много хора. Включително и с велики критици на клира. Чудил съм се колко са храбри, когато говорят за учението на Църквата. И кое как трябва да се промени. Кой е достоен и кой не. Всички те имат една обща черта. Цялата им храброст изчезва, когато стане дума за собственото им покаяние.
Разговорът за вярата може да започне едва тогава, когато осъзнаем собственото си несъвършенство. И започнем да се борим с него. Тогава ще видим значимостта на другия. И ще разберем по-добре учението на Църквата. Не като от книгите… Богословието е за плачещите. Не за тези, които се възхищават от себе си.
Да, свещеникът трябва да бъде смирен. Да отговаря на злото с любов. Но това не означава, че не е ближен. Че трябва да бъде изпитван. Че може да бъде бит и ако посегне да се защити, да бъде обвиняван. През последните дни се питам какво ли е да си епископ? Овцете пасат пастирите си, презирайки отговорността им. Настойчиво…
Предполагам, че всеки, който е облякъл расо, посвоему се е примирил, че ще бъде хулен. Че ще бъде осмиван. Знае, че дори ако само посегне да спре някой от идващите шамари, веднага ще се появят умниците, които ще кажат че не е правилно да бъде бит, но и той не е прав да се пази. Каквото и да става, винаги има хора, които гледат отстрани и са наясно с нещата по-добре от другите. При Второто Пришествие сигурно те ще предават на живо за някоя телевизия. С коментар от събитието… И няма да забравят да кажат на Христос, че не проявява достатъчно любов и милост към Антихриста.
Но да не се отплесвам. Едно е да търпиш спокойно хулите срещу себе си. И да им отговаряш с любов. На това са способни само светците, но наистина трябва да се стремим да сме като тях. Да те обиждат в някаква степен дори е полезно за душата, защото чрез това се придобива смирение. Но когато бива оскърбявана или хулена вярата, никой няма право да бъде „над нещата“. Всеки трябва да е готов да даде даде отговор за своята надежда.
В този смисъл ще ви разкажа още един случай – съвсем в духа на темата за отминалия събор. Пътувах си в 604. На предната седалка. Бях потънал в една интересна книга, когато до мен седна една млада дама с жизнеутвърждаваща усмивка. Личеше, че съм й интересен и иска да ме заговори. Накрая не се сдържа и ме попита къде служа. Отговорих й и я поканих да дойде.
– Но аз съм протестантка! – каза тя.
– Нищо, – отвърнах – може да ви хареса.
– А кажете – дойде до най-важното тя – има ли между вас още от онези, които не искат да сме заедно?
– Кои да сме заедно? – учудих се.
– Ами, протестанти, католици и православни – да сме едно.
– Само ние ли? – попитах.
– А кои други? – този път се учуди тя.
– Будисти, кришнари, мюсюлмани… Да не би да имате нещо срещу тях?
– Не! Но те грешат за някои неща…
– Ето това имаме предвид! – обясних. – Вие грешите за някои неща.
Тя се обърна и ме погледна. Цялата жизнерадостност се беше изпарила от лицето й. Просъска:
– Така ли, бе попе? Ма ти си май много отворен!
Добре че слизах.
Няма как да станем едно на „любовния“ принцип – светът е кръчма, да седнем на една маса. Църквата е църква, а не кръчма. По-изгодно за духовния консуматор е нещата да се променят, но това няма как да стане. Защото сме призвани не за розова нега, а за райско блаженство.
И още – за потребителя сигурно е логично да има много църкви. За да е всичко в духа на плурализма и пазарните отношения. Много истини и всяка се предлага на изгодна цена… Но Църквата е една. И е съборна – не само по отношение на живеещите в този свят, но и на тези, които доскоро са били тук, а днес са съграждани на Ангелите. И мисълта, че те едва ли не само са се възпроизвеждали и са чакали да се родим ние – либералните и широко скроените, не е нищо друго от обикновена глупост.
Свети Николай Велимирович говори: „Да не ви измамят многото шарени лодки, украсени и накипрени отвън. Питайте за здравината на мореплавателния съд и за изкусността на капитана. Христовият кораб има най-яките стени и най-изкусния кормчия. Това е Сам Дух Светий, Всеведецът и Всемогъщият. Да не ви измамят ония, които призовават към своите малки и нови лодки и които ви предлагат отделни лодки, само за вас. Пътят е дълъг и бурите са опасни.“ Лодките не са кораби. И който твърди обратното може да се окаже убиец на човешки души. Защото компромисът с истината не е любов, а именно това – духовно убийство. Ето това е духовното „постижение“ на нашето време – не различаваме любовта от смъртта.
Но дамата от рейса беше права. Всеки, който вярва истински в Христа, трябва да бъде „отворен“. Защото е длъжен да говори не от себе си, а от това, което е получил в наследство. Наследство, което трябва да опази.
Ако ще се обичаме, нека да е истински, а не с преструвки. И да се стараем да търсим приятели, а не фенове. Защото, докато говорим, още няколко деца откриха колко е яко в клуба. Братлета…
автор: Отец Владимир Дойчев
