В този ден празнуваме възвръщането на блудния син, което божествените отци са поставили в Триода на второ място по причина, че мнозина съзнават своите безбройни беззакония, живеейки от младини блудно, прекарвайки времето си празно, в пиянство и нечистота, и по такъв начин, падайки в пропастта на злото, изпадат в отчаяние, което е следствие от гордостта. Затова те съвсем не искат да се обърнат към поправяне, оправдавайки се с пленяването от злото, с което падат в още по-голямо зло.
Проявявайки към такива хора отеческо човеколюбие и желаейки да ги избавят от отчаянието, светите отци предлагат тук днешната притча след предишната – за митаря и фарисея, за да изтръгнат от корен тази страст у многото съгрешили блудници и да ги склонят отново към придобиването на добродетели, откривайки преблагото Божие милосърдие. Чрез тази притча се показва, че няма такива грехове, които да надминат човеколюбието на Бога.
И тъй двамата синове на човека, тоест на Богочовека Словото – това са праведните и грешните. Големият син е този, който винаги пребъдвал в изпълнение на Божиите заповеди и в Неговата благодат и никога не отстъпвал от Него. А по-малкият е оня, който възлюбвайки греха и чрез срамни дела отпаднал от пребиваване с Бога, поради греха се самолишил от Божието човеколюбие и заживял блудно. Той не опазил целомъдрието, послушал лукавия демон и поради сластолюбие се поробил на неговата воля, но не могъл да удовлетвори желанията си. Защото грехът, който разпалва привичката към временните наслаждения е ненаситен и Господ в притчата го уподобява на рожкови – храната на свинете, защото те в началото са сладки, а после стават горчиви като плевели; така е и с греха.
Накрая, идвайки на себе си, блудният син, погиващ от глада по добродетелите, се връща при Отца с думите: „Отче! Съгреших против небето и пред Тебе и вече не съм достоен да се нарека Твой син.” (Лк. 15, 8). Но Отец приема каещия се без укор, с отворени обятия, явявайки Божествената Си и отеческа любов. И му дава одежда, тоест Светото Кръщение, печат и пръстен — благодатта на Всесветия Дух, и добавя обуща, та отсега змиите и скорпионите да не нараняват нозете му, а напротив – той сам с тях да тъпче главите им. После Отец заради него с голяма радост заколва угоеното теле – Своя Единороден Син и му дава да се причасти с Неговата Плът и Кръв. И сякаш удивен на безкрайното милосърдие на Отца, големият брат изразява цялото си негодувание. Но Човеколюбецът и него привежда към безмълвие, като го кани с тихи, кротки и благосклонни слова, казвайки: „Ти винаги си с Мен и трябва да споделиш угощението Ми и да се радваш, че тоя Мой син преди бе мъртъв заради греха и оживя, разкайвайки се за безразсъдните дела. Загубен бе, отделяйки се от Мен заради греховния навик и бе намерен от Мен, Който пострадах за него по Своето милосърдие и го призовах по Своята милост.” (ср. Лк. 15, 31—32).
Тази притча е приложима и към еврейския народ и към нас. По тази причина тя е поставена тук от светите Отци, та както се каза по-рано, да отблъсне отчаянието и нерешителността да се започне добродетелния живот, поучавайки към покаяние и обръщане на съгрешилия, подобно на блудния син. Защото разкаянието е най-доброто оръжие и силна помощ против демонските стрели.
Христе Боже наш, по неизказаното Си човеколюбие помилуй ни. Амин.
