В истински празник на духа и паметта за праведника се превърна представянето на биографичната книга „Разкази за Божия човек“, посветена на живота на отец Димитър Вукадинов (1930-2012). Събитието се проведе на 11 юни в резиденция Тера, в близост до църквата „Св. Георги“ в Дървеница, където о. Димитър служи през целия си живот. Архим. Флавиан (Иванов), председател на храма, авторът Николай Иванов, редакторът Златина Каравълчева и Христо Асенов, член на настоятелството на църквата разказаха за създаването на книгата, за своето общуване със скромния софийски свещеник, както и за едно от неговите недовършени и поверени на наследниците му дела – изграждането на храм „Възнесение Господне“.
Архим. Флавиан (Иванов) разказа, че първата му среща с отец Димитър била преди 40 години в една музикална школа, която се водела от възрастен псалт в полуразрушена канцелария към храма „Св. Параскева“ на ул. Раковски. Когато отец Димитър поема църквата в Дървеница, тя е селски храм, посещаван от няколко баби. Но когато хората го виждат да работи сам, да носи материали по цял ден, се приближавали и го заговаряли – и така постепенно той ги привличал. „Първата му задача беше да привлече хората. С труд телесен и с труд духовен“, каза архим. Флавиан. „А клиросът в църквата беше учебна катедра – който дойде, добре е дошъл да пее. За разлика от други наши събратя, той не ги гонеше… Колко бъдещи духовници на църквата ни минаха от там и се учеха да пеят – и така, лека полека, докато се напълни енорията“.
Авторът на книгата Николай Иванов разказа, че написването на книгата е продължило четири години и подчерта, че всъщност цялата църква е неин автор, защото тя съдържа спомените на десетки хора – певци, монаси и миряни, игумени и игуменки, до митрополити, хора от България и чужбина. „Започнах работата по събирането на материалите плахо, с неверие в резултата. Но лека-полека, като някакъв фокусник, който вади от цилиндър цветни кърпи, започнаха да излизат всякакви дела на отец Димитър – за това как е допринесъл за отварянето на параклиса в НСА, как е давал пари на хората, за неговите молитви и прозорливост… Когато тези неща започнаха да излизат, разбрах, че не само книгата ще стане, но и че тя трябва да стане“.
Според него най-труден е бил сблъсъкът с типичната българска неисторичност: „Не бива да живеем като някакви номади, които просто минават през времето, потребяват това, което предците им са оставили, но не се интересуват нито от това, което е зад тях, от миналото, нито от това, какво ще оставят на бъдещето. Ние не се интересуваме от предците си, от техните трудове, не се чувстваме обвързани с това като някаква отговорност, като продължители на движение, започнато от други – затова се налагаше по десет-двадесет пъти да моля различни хора да споделят нещо, и невинаги успявах. Много пъти чувах: „Ами аз няма какво толкова да кажа…“.
Златина Каравълчева говори като редактор на книгата и подчерта, че появата на „Разкази за Божия човек“ е събитие в българския църковен и културен контекст, защото тя отговаря на нуждата не просто да помним, а съзнателно да забележим, съхраним и предадем паметта за личности, живели с вярност на Христос в тежко време. Такива книги са рядкост – и не само защото духовният живот все още трудно намира своето място в общественото внимание, а и защото самото писане за духовник и църковен авторитет поставя автора пред сериозни вътрешни изпитания. Особено за вярващите хора това е трудно начинание: изкушението да идеализираш, да наложиш собствените си представи за „святост“, за „служение“, е голямо. Колкото по-индивидуалистичен е авторът, толкова по-силно личи отпечатъкът му върху текста. Но в този случай изборът на форма е различен и много удачен – авторовият разказ е последван от свидетелства на хора, които не само го обогатяват, но и го „проверяват“, не позволяват той да остане едностранен. Тази структура прави книгата „общо дело“ в най-добрия църковен смисъл – тя не принадлежи на един човек, а носи гласовете на мнозина. И това я прави достоверна и богата. Може да кажа даже, че е нов, оригинален формат за биографична книга за църковна личност.
„Пастирската харизма е многообразна. Бог поставя различни пастири за различни хора. Но едно винаги остава вярно – истинският пастир събира хората, без да ги подчинява. Отец Димитър създава общност, която се чувства „у дома“ в храма. Това е най-трудното – не да привлечеш, а да задържиш, да дадеш уют, да направиш място за всеки. Да направиш място е и етимологията на гръцката дума συγ-χωρώ – прощавам. Буквално: „пускам някого да бъде с мен в едно място“, „отварям място в себе си за другия“ Да простиш на човека, означава да му направиш място в своя свят. Така че той да не се чувства „външен“, „неприет“. Отец Димитър не е имал „богословска харизма“, нито даже „административна“ – на умелия ръководител, който успява да внесе ред в общността, която е създал, и да я направи с богословско слово такава, каквато той иска – според своите разбирания за християнска енория. И при все това, в този „хаос“, когато всеки сякаш е оставен да бъде себе си с всичко положително и отрицателно, което носи, отец Димитър успява да създаде и организира милосърдна инициатива в своята енория, която оцелява сякаш по чудо вече толкова години“, заяви също Златина Каравълчева.
Накрая Христо Асенов, член на църковното настоятелство на „Св. Георги“ разказа за трудното дело на изграждането на църква „Св. Възнесение Христово“, започнато още от отец Димитър. Градежът му, по спомените на неговите духовни чеда, е била една от мечтите и усилията в последните години от живота му. Храмът ще бъде разгърнат на 300 кв. метра, като към него ще има и църковно читалище с просветен център. До 60-те години на миналия век на мястото е имало параклис, който при изграждането на жилищния комплектс е разрушен, а по предание на мястото е съществувал и манастир от 16 век. Христо Асенов представи проекта за новия храм, като каза, че първоначалният наследен проект е бил за много малък храм и при положение, че дареният терен е 4 дка, новият предвижда значително по-голяма църква. Около две години са били нужни за решаването на проблемите със собствеността на парцелите и разрешителните за строеж. В момента се изработва техническият проект, който се изпълнява pro bono от млади архитекти. Историята на храма показва, че свято място пусто не остава – разрушен веднъж през османско време, после втори път през комунизма, това посветено на Бога място остава незастроено в гъсто населения квартал, за да бъде издигнат храмът отново тук, за трети път.
Архим. Йоан, протосингел на Софийска митрополия, предаде поздравленията на Българския патриарх Даниил, чийто духовен път като младеж също е бил свързан с храма в Дървеница. „Излизането на тази книга може само да ни радва, защото губим паметта си за значимите хора. Казаното отлита, а написаното остава. А когато написаното е за истински пастири, това поучение стига и след нас и може да вдъхновява всеки един християнин“. Той подчерта важността на т.нар. литургична памет, която е важна, за да открие Бог Своите светии на Църквата Си.
Разказите, спомените и присъствието на хора, вдъхновени от живота и служението на отец Димитър Вукадинов, превърнаха представянето на книгата „Разкази за Божия човек“ не просто в културно събитие, а в духовна среща – с паметта, с общността. Един празник, посветен не само на почитането на миналото, но и на надеждата, че доброто дело ще има свои продължители.
Снимки: Следвай ме
14.06.2025_10:54 | Източник: Двери на Православието 13.06.2025 |
Автор: Двери на Православието
