о
Преподобни Иван Рилски се подвизавал на много места, докато най-после се установил в прекрасната рилска планинска пустиня, гдето завършил земния си живот и основал манастир, който съществува вече над 1000 години. Извършил много чудеса през живота си и подир смъртта си: чудесно нахранил овчари, излекувал с молитвата си един побъркан, изцерил и изцерява от разни болести благочестиви люде, опазва манастира си чрез своята благодатна сила. Посетил го благословеният цар Петър Български, макар и да не могъл да стигне до неговото местожителство поради планинските стръмнини и урви. Преди смъртта си преподобни Иван отишъл на пълно уединение в „горната постница“, гдето съставил своето „завещание“. Там и починал самичък на 18 август 946 година и бил погребан в притвора на църквицата в каменна гробница, която се е запазила до нас.
Около 980 г. нетленните му мощи по негово откровение били открити и пренесени в гр. Средец (София). Това събитие изглежда съвпада с неговата канонизация. В 1183 г. унгарският крал Бела ІІІ завоювал от византийците Средец и отнесъл мощите на свети Иван в своята столица Гран (Остергом), отдето бил принуден да ги върне обратно подир четири години. От София – подир повече от 200-годишно пребиваване тук – българският цар Асен, след като освободил България от византийско робство, пренесъл мощите на св. Иван Рилски в своята столица Търново в 1195 г. А след като България била завоювана от турците, подир други 274 години пребиваване в Търново, монасите от обновения Рилски манастир пренесли св. мощи в своята обител в 1469 г., гдето те почиват и досега.
Преподобният Иван Рилски е обявен за изключителен небесен покровител на българския народ и се ползва с народната благовейна почит в България.
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
На този ден Светата Църква възпоменава благоговейно страданията на светите славни и всехвални апостоли Петър и Павел. Свети Петър, най-ревностният последовател на Иисуса Христа, се удостои заради своето изповедание на Неговото Божество: „Ти си Христос, Синът на живия Бог“, да чуе от Спасителя: „Блажен си ти, Симоне… Аз ти казвам: ти си Петър (Petrus), и на тоя камък (petra) Аз ще съградя Църквата Си“ (Мт. 16: 16–18).
На „този камък“ (petra), сиреч на казаното от теб: „Ти си Христос, Синът на живия Бог“, на това това изповедание ще създам Църквата Си. Защото „ти си Петър“: от „камъка“ (petra) идва името Петър (Petrus), а не от името Петър (Petrus) се нарича „камъкът“ (petra), по същия начин, както от Христа идва името християнин, а не от християнина – Христос.
Искате ли да знаете какъв е този „камък“ (petra), на чието име апостол Петър (Petrus) е наречен тъй? – Чуйте апостол Павел: „Не искам, братя, да не знаете – казва Христовият апостол, – че бащите ни всички под облака бяха и всички през морето минаха; и всички в Моисея се кръстиха в облака и в морето; и всички ядоха една и съща духовна храна; и всички пиха едно и също духовно питие; защото пиеха от духовния камък, който идеше подире им; а камъкът беше Христос“ (1 Кор. 10: 1 – 4). Ето от кой „Камък“ идва името Петър!
Нашият Господ Иисус Христос в последните дни на земния Си живот, в дните на Своето служение на човешкия род, избра от средите на Своите ученици дванадесет апостоли, които да проповядват Словото Божие. Сред тях апостол Петър бе удостоен да заеме първо място заради своята пламенна ревност (Мат. 10:2) и да бъде като представително лице за цялата Църква. Затова тъкмо на него бе казано след като изповяда Сина Божи: „… ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата“ (Мат. 16:19). Но тези „ключове“ и правото да „свързва и развързва“ получи не един отделен човек, а Едната Вселенска Църква.
А че действително цялата Църкваа, а не само една личност, получи това право, се вижда от друго място от Свещеното Писание, където Господ казва същото на всички Свои апостоли: „И като рече това, духна и им казва: приемете Духа Светаго“ (Йоан 20:22), – и след това: „Истина ви казвам: каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето“ (Мат. 18:18). И тъй, Църквата свързва, Църквата развързва; Църквата, основана на крайъгълния Камък – Самия Иисус Христос (Еф. 2:20), е тази, която свързва и развързва. Да благоговеят, прочее, и sвързаните, и развързаните. Раазвързаните – за да не паднат отново в старите си окови; вързаните, за да не останат завинаги в това състояние. Защото „в оковите на своя грях е той“, казва премъдрият Соломон (Притч. 5: 22); а освобождение не можем да получим никъде, освен в Светата Църква.
И след Своето Възкресение Господ поръчва на апостол Павел да пасе духовното Му стадо; не защото единствено на Петър е предоставена грижата за стадото Христово, но Христос се обръща главно към Петър, защото той бил първият сред апостолите и бил като представител на Църквата. При това, обръщайки се в този случай само към Петър като към първовърховен апостол, Христос подчертава с това единството на Църквата.
„Симоне Йонин, – казва Господ на Петър, – обичаш ли Ме?“. И Апостолът отговаря: „Тъй, Господи! Ти знаеш, че Те обичам“; и втори път Господ го пита по същия начин, и вторият път Петър отговаря същото; запитан обаче за трети път, той вижда, че не му вярват, и се натъжава. Но как може да не му вярва Онзи, Който познава сърцето му? И затова този път Петър отговаря: „Господи! Ти знаеш всичко; Ти знаеш, че Те обичам“. Иисус му казва и трите пъти: „Паси овците Ми“ (Ин. 21: 15–17).
Освен това трикратното запитване на Спасителя и трикратното изповедание на Петър имат и още една цел, добротворна за Апостола. Онзи, на когото бяха дадени „ключовете на Царството“ и правото да „връзва и да развързва“, сам върза себе си три пъти със страх и малодушие (Мт. 26: 69–75), и Господ също три пъти го развърза с питането Си и с изповяданата от него три пъти крепка любов. А заръката да пасат стадото Христово е дадена на всички Апостоли и техните приемници.
„Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо – казва апостол Павел на църковните презвитери, – сред което Дух Светий ви е поставил епископи, да пасете църквата на Господа и Бога, която Той си придоби със Своята кръв“ (Деян. 20: 28); също и апостол Петър на старейшините: „Пасете Божието стадо, което имате, като го надзиравате не принудено, а доброволно и богоугодно, не заради гнусна корист, но от усърдие, и не като господарувате над причта, а като давате пример на стадото; и кога се яви Пастиреначалникът, ще получите неувяхващия венец на славата“ (1 Пет. 5: 2–4).
Забележете, че Христос казва на Петър: „Паси овците Ми“ – но не казва: „Паси овците си“. Паси, добрий рабе, овците Господни! „Нима се е разделил Христос? Нима Павел се е разпнал за вас? или в името на Павел сте се кръстили?“ (1Кор. 1:13). „Паси овците Ми“. Защото „лютите вълци грабители, лъжеучителите и наемниците, които не щадят стадото“ (Мт. 7: 15; Деян. 20: 29; 2 Пет. 2: 1; Ин. 10: 12), грабейки чуждото стадо и превръщайки плячката си сякаш в своя собственост, мислят, че пасат своето си стадо. Не такива обаче са добрите пастири, Божиите пастири. „Добрият пастир дава живота си за овците“ (Ин. 10: 11), които са му връчени от Самия Пастиреначалник (1 Пет. 5: 4). И апостол Петър, верен на своето призвание, даде живота си за словесното стадо Христово, запечатвайки апостолството си с мъченическа смърт, славена днес по целия свят.
И апостол Павел, бидейки преди това Савел, станал от хищен вълк кротко агне; преди бил враг на Църквата, след това е апостол, преди това бил нейн гонител, а после проповедник. Получил от първосвещениците властта да изпраща всички християни в окови на смърт, той вече беше на път, „дишайки заплахи и убийство срещу учениците на Господа“ (Деян. 9:1), жадуваше кръв, но – „Живеещият на небето ще му се посмее“ (Пс. 2:4).
Когато той, „гонейки и мъчейки“ по този начин „Църквата Божия“ (1 Кор. 15: 9; Деян. 8:3), наближи Дамаск, Господ го призова от Небето: „Савле, Савле, защо Ме гониш?“ – „Аз съм и тук, Аз съм и там – казва сякаш с това Господ, – Аз съм навсякъде: тук е главата Ми, там е тялото Ми“. Няма защо да се учудваме на това; самите ние сме членове на Тялото Христово. „Савле, Савле, защо ме гониш; мъчно е за теб да риташ срещу ръжен“ (Деян. 9: 4,5). Тогава Савел „в трепет и ужас“, извика: „Кой си Ти, Господи?“ „Аз съм Иисус – отговори му Господ, – Когото ти гониш“. И Савел внезапно се променя: „Какво ще ми заповядаш да сторя?“ – пита той. И чува Глас: „Стани и влез в града; и ще ти се каже какво трябва да правиш“ (9: 5, 6).
Тук Господ изпраща Анания: „Стани и иди“ при човек „на име Савел“, и го кръсти, „защото той Ми е избран съд, за да понесе името Ми пред народи, царе и синове Израилеви“ (9: 11, 15). А съсъдът трябва да се изпълни с Божията благодат. „Анания отговори: Господи, слушал съм от мнозина за тоя човек, колко зло е сторил на Твоите светии в Иерусалим; той и тук има власт от първосвещениците да върже всички, които призовават Твоето име“ (9: 13, 14). Но Господ настоятелно заповядва на Анания: „Иди, защото той Ми е избран съд, за да понесе името Ми пред народи, царе и синове Израилеви. И Аз ще му покажа, колко трябва той да пострада за Мое име“ (9: 15, 16).
И наистина Господ показал на апостол Павел, че трябва да претърпи страдания в Негово име. Той го наставлявал в подвизите му; не го оставил в оковите, тъмниците, корабокрушенията; съчувствал му в страданията, сам го ръководил към този ден.
Ние честваме паметта на двамата апостоли и техните страдания в един ден, защото, ако и да са пострадали по различно време, по дух и по близост на своите страдания те са едно. Петър предварил, а Павел скоро го последвал. Този, който преди се казвал Савел, а след това Павел, претворил в свое лице гордостта в смирение, както показва и името му (Paulus), т.е. „малък, незначителен“. Какво е прочее апостол Павел? Питайте го, той сам ще ви отговори: „Аз съм най-малкият от апостолите… а повече от всички тях се потрудих – ала не аз, а Божията благодат, която е с мене“ (1Кор. 15: 9, 10).
И тъй, братя, празнувайки днес паметта на светите апостоли Петър и Павел и си припомняме славните им страдания, да обикнем истинската им вяра, светия им живот, да обикнем тяхната невинност, мъченичество и чистотата на вярата им. Като обикнем тези високи качества и подражаваме на великите им дела „като образец за подражание“ (2Сол. 3: 9), да добием и ние онова вечно блаженство, което е приготвено за всички светии. Пътят на нашия живот беше преди по-тежък, по-трънлив, по-мъчен, но „имайки такъв облак свидетели около нас“ (Евр. 12: 1), които са минали вече по него, той стана за нас и по-лек, и по-гладък, и по-лесен за минаване.
Пръв мина по него Самият „Началник и Извършител на вярата“ Господ Иисус Христос (Евр. 12: 2). Последваха Го неустрашимите Му апостоли, след това мъчениците, отроците, жените, девиците и многобройния сонм от свидетели. Кой обаче действаше в тях и им помагаше на този път? – Този, Който е казал: „Без Мен не можете да вършите нищо“ (Иoaн. 15: 5).
Блаж. Агустин, Еп. Ипонтски
Източник