Рождество Богородично е един от най-големите празници на Православната църква.
Божият промисъл подготвил постепенно появяването на св. Дева Мария. В дълга редица поколения благородството се издигало непрекъснато, човешката природа ставала по-съвършена, докато най-после благословената двойка – Йоаким и Ана – се явила като благодатна почва, на която могла да поникне такава чудна издънка – пресвета Богородица.
На три дни път от Йерусалим се намирал малкият градец Назарет. Там живели праведните Йоаким и Ана, които светата Църква нарича „богоотци“.
Йоаким произхождал от Давидовия род, а света Ана – от рода на Аарон. Били много щедри, милосърдни. За себе си изразходвали само една трета от доходите си. Другата трета жертвали за храма, а последната трета раздавали на бедните.
Всекидневна скръб помрачавала живота на тези добри хора: нямали деца. У израилтяните това се считало за голямо нещастие, понеже бездетните родители се лишавали от надеждата да имат за свой потомък очаквания Месия.
На един от големите празници Йоаким дошъл със свои роднини в Йерусалимския храм. Искал да принесе жертва на Бога. Храмът бил препълнен с народ. Застанал Йоаким пред първосвещеника и му открил желанието си. Първосвещеникът започнал да го укоряла, че заради греховете му Бог не го благословил с деца. При това положение той не бил достоен да принася жертва.
Йоаким се натъжил дълбоко. Излязъл от храма, като се утешавал с мисълта за безбройните милости на Бога към израилския народ.
По някое време скръбта му обаче станала толкова голяма, че не пожелал да се върне в къщи. Отишъл в пустинята, където пасяло стадото му. Там прекарал той в молитва и строг пост 40 дни. Молел се усърдно Бог да се смили над него, да извърши чудо – да стане и той баща, както някога Авраам станал баща в дълбоки старини.
Вестта за тревогата на Йоаким в Йерусалим стигнала в Назарет до Ана. Тя затъгувала дори повече от мъжа си. Считала себе си за причина за бездетството им. И като мъжа си почнала също тъй горещо да се моли на Бога да я облагодетелсва с рожба.
Веднъж, като работела в домашната си градина, видяла сред клоните на едно лаврово дърво гнездо с малки птиченца. Гледката на това щастливо гнездо я хвърлила в още по-голяма скръб.
– Само аз, Господи – казала тя със сълзи на очи, – съм мъртва и безжизнена. Цялата природа те прославя със своите плодове. Всички се радват на свои деца. Само аз съм бездетна като безводна пустиня… Господи, Господи! Ти си дарил на Сарра в старините й син. Чуй и мене. И аз ще Ти принеса роденото от мене в дар, за да бъде благословено в него Твоето милосърдие!
Ана вложила цялата си душа в тая молитва.
И ето – ангел Господен застанал пред нея и й казал:
– Ано, Ано, твоята молитва е чута. Твоите вопли преминаха облаците. Твоите сълзи капнаха пред Господа. Ти ще родиш благословена дъщеря, заради която ще бъдат благословени всички земни родове. Чрез нея ще бъде дадено спасение на целия свят. Ще я наречеш Мария.
Ана веднага дала обещание, че ако роди дете, ще го даде в служба на Бога.
Преди да сподели своята радост с мъжа си, тя отишла в Йерусалимския храм, за да благодари на Бога и там да повтори своето обещание.
В това време ангелът Господен се явил и на Йоаким в пустинята и му казал:
– Бог чу твоята молитва. Жена ти Ана ще роди дъщеря, която ще бъде ваша обща радост. За да се увериш в моите думи, иди в Йерусалим. Там при златните врата ще намериш жена си, на която вече е възвестена тази радост.
Щастливите съпрузи се срещнали в Йерусалим. Разплакали се взаимно за явяването на ангела и принесли заедно жертва в храма.
На 9 декември светата Православна църква чества празника Зачатие на света Ана. Това е денят, в която света Дева Мария се заченала в утробата й. Девет месеца след това – на 8 септември – пречистата Дева се родила на света.
Като навършила три години, малката Мария, бъдещата пресвета Майка на Божия Син, Господ Иисус Христос, била заведена в Йерусалимския храм. Тъй родителите й изпълнили обещанието си: предали своята единствена рожба в служба на Бога.
В това време при храма живеели в отделни малки килии мъже, жени, девици, които посветили себе си изцяло на Бога и тъй водели чист, благочестив живот. Те били предобрази на бъдещите християнски монаси и монахини.
В тържествено шествие Ана се приближила с детето към храма. В ръцете на девойките, които придружавали Мария, както и в ръцете на другите присъстващи, горели свещи.
За да посрещнат Йоаким и Ана, с пение излезли из храма свещеници, начело с първосвещеника.
Ана поставила отроковицата Мария на първото стъпало на храма, който имал 15 високи стъпала. И станало голямо знамение. От никого не водена, от никого не покрепяна, Дева Мария изкачила леко и право всички стъпала. Почуда се изписала по лицата на всички присъстващи.
Малката Мария била оставена, като другите девици, да живее при храма. Тъй се лишила тя от родителите си, предадена изцяло на Бога.
Починал баща й Йоаким на 80-годишна възраст. Като останала сама, света Ана се преселила от Назарет в Йерусалим. Сдобила се с жилище близо до дъщеря си. Молела се постоянно в храма до своята смърт.
Така в нежна възраст била обречена да изпита скръбно сиротство тази, която впоследствие с блажена радост приела върху себе си дълга да лекува сиротството на всички самотни, изоставени хора, да стане Майка Утешителка и Застъпница на всички сирачета.
На всяко богослужение се прославя пресвета Дева Мария, която се удостоила да бъде майка на нашия Спасител Господ Иисус Христос. Споменават се с благословение и нейните родители Йоаким и Ана като богоотци, като праотци на Бога, явил се в човешка плът за спасението на цялото човечество.
А на празника Рождество Богородично се пее следната песен:
„Рождението ти, Богородице Дево, донесе радост на цялата вселена, защото из тебе изгря Слънцето на правдата – Христос, нашия Бог, Който развърза клетвата, даде благословение и, като унищожи смъртта, дари ни вечен живот.“
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Преподобни Симеон Стълпник се родил в 357 година. Родината му е пограничната област между Сирия и Киликия, в Мала Азия. Произхождал от благочестиви родители християни, хора бедни и прости. Детските и юношеските си години прекарал като пастирче. Пасял чужди стада.
Още от това време той бил призован от Бога за подвижнически живот.
Бил на тринадесет години, когато станало чудото с него. Било зимно време. Всяка заран той влизал в храма на молитва. Силно впечатлителен по природа, той слушал с особено внимание и въодушевление църковните песнопения и пеел и се молел. Молел се усърдно. Душата му участвала в божиите химни. Той пеел и се молел. С особена услада слушал евангелските четива.
В един празничен ден той чул думите на Господа Иисуса Христа: „Блажени бедните духом … Блажени кротките … Блажени гладните и жадните за правда …“ Силно се разтресло сърцето му.
Юношата се замислил. Сладостното вълнение не го оставяло. До него стоял старец, който също благоговейно се молел. Симеон го погледнал в очите и тихо го запитал:
– Дали мога и аз да стигна до такова блаженство, за което Спасителят говори?
Старецът се усмихнал кротко, помилвал го с погледа си и също тихо му отговорил:
– Можеш! Да, също и ти можеш да стигнеш до такова блаженство!
– Но как? – запитал свенливо Симеон.
– Като се отдадеш на пост и молитва, на смирение и бедност. Като се отдалечиш от греховния свят в непрекъснат разговор с Бога …
Тия думи залегнали дълбоко в душата на благочестивия юноша. Пламнало у него силно желание да се отдаде всецяло на служба на Бога.
Когато богослужението свършило и хората тръгнали по домовете си, Симеон се поклонил почтително на тоя мъдър старец и му казал:
– Благодаря ти за съвета, който ми даде. Ти ме научи на добро. Ти ми посочи пътя на спасението. Аз с радост ще тръгна по него! …
Вместо да се върне у дома си, замислен дъблоко и развълнуван силно, Симеон излязъл вън от селището и се отдалечил в пустинно място. Тук той се отдал на размисъл върху онова, което чул в храма. Коленичил, свел глава до земята и почнал със сълзи на очи да се моли на Бога:
– Господи, упъти ме, научи ме какво да направя …
Дълго се молил и от умора заспал. Сънувал, че копае основа за построяване на някаква сграда. Чул глас:
– Копай по-дълбоко!
Тия думи се повторили:
– Копай по-дълбоко!
Симеон копаел все по-дълбоко. Чул ги трети път:
– Копай по-дълбоко!
След това гласът продължил:
– Ако искаш да изградиш нещо, работи и се труди прилежно. Знай, че без труд няма сполука!
Тия думи, чути насън, станали основно правило за целия по-нанатъшен живот на Симеон. Върнал се у дома си, той започнал да изучава усърдно Свещеното Писание.
Като станал на 18 години, постъпил в манастир. Отдал се на непрестанни трудове. Но все му се струвало, че малко се труди за Христа, Който пострадал за нашето спасение. С вяра понасял пращаните му от Бога изпитания. Съзнателно търсел напрежения и оскъдици, като се изнурявал с пост и постоянна молитва. Обикновено братята в манастира се хранели само веднъж на ден – след залез слънце. Той не слагал нищо в уста цяла седмица. Игуменът на манастира правел опити да сдържа у него тази ревност, която могла да изтощи силите му. Но ревността да издига духа над плътта ставала у него все по-силна.
Един ден Симеон, след дълбока молитва в манастирския храм, оставил своята бедна и тясна килия, навлязъл навътре в планината, изкачил се високо, намерил удобно място, усамотил се там. Той се отдал на постоянна молитва, далеч от всякакво смущение. Появил се у него страх – да не би поради умора да се породи в душата му желание да слезе долу, при братята в манастира. Затова се привързал с верига за голям камък. Така прекарал доста време, като се молел постоянно. Правел усилия над себе си да забрави всичко земно, устремил мислите си единствено към Бога.
Тогавашният Антиохийски епископ Мелетий научил за подвига на Симеон. И тръгнал из планината да го види лично. Открил го прикован с верига за грамадния камък. Поздравил го и развълнувано му заговорил:
– Защо е това? Човек трябва да владее себе си и без окови! Не чрез верига трябва да се приковем към онова, което считаме за своя длъжност, а чрез воля и разум.
Смирено Симеон приел бележката на архиерея, снел веригата от себе си и променил начина на подвига си. След като епископът си отишъл в престолния град, той продължил своя постнически и молитвен подвиг, като още по-силно се свързал с Бога и подчинил волята си на Божията воля. Похотите на плътта си побеждавал чрез доброволен труд из тоя планински кът и чрез въздържание.
Слухът за неговия постнически и молитвен подвиг се разнесъл из цялата околност. Заговорило се навред за него. Отвсякъде започнали да се стичат около него поклонници, които желаели да го видят, да го чуят, да се докоснат до дрехата му, да получат благословение.
Кротък, благ, смирен, Симеон се плашел от човешките похвали. Стремял се да ги отклони от себе си. Не искал да ги чува, за да не се възгордее и да падне в смъртен грях. За тая цел решил да си изгради стълп – кула и там, на върха й да живее, та посетителите да не го смущават, да не слуша похвалите им, да остане завинаги в смирението си. Събрал камъни и от тях изградил стълп и върху него тясна килия.
Тук той се приютил. На гъсти тълпи поклонници прииждали на това място, удивлявали се от подвига му, викали към него, искали да го видят. Това станало причина той да си издига все по-високи стълбове. Последният бил висок 40 лакти и около него – каменна стена.
Върху стия стълбове преподобният се молел непрестанно, най-често изправен, с поглед устремен към безкрайните небеса. Нозете му се покрили с рани.
Симеон е знаел, че милостивият Бог не иска от хората да понасят с търпение тия страдания, които са им пратени. Но преподобният в духовна радост е чувствал и това, че Бог благославя всяко дело извършено от любов към Него. Затова Симеон се отдал на страдание за Божия прослава. И чувствал и съзнавал, че Бог проявява велика милост към него. Бог укрепил душата му сред тежките страдания и го дарил с удивителна мъдрост, с чудотворна сила.
Слухът за подвига на преподобни Симеон Стълпник се разнесъл нашироко из пустините наоколо, където живеели много други отшелници. Те всички проявили интерес към подвига му. Пожелали да узнаят защо той живее тъй. Те се страхували да не би от горделивост той да е избрал такъв тежък подвиг, да не би чрез него да иска суетно да се възвеличи над другите отшелници.
Група пустинници дошли при него. Заобиколили стълпа, дигнали поглед нагоре към него и го запитали:
– Защо брате, не вървиш по пътя на отците? Защо си избрал за себе си нов път, който ние не познаваме? Слез от стълпа и живей като другите подвижници!
Заобиколилите стълпа се оказали пратеници на всички отшелници от околните пустини. Тям било поръчано: ако преподобни Симеон не слезе доброволно от стълпа, насила да го свалят. Ако пък веднага последва съвета им, да го оставят, като се задоволят с неговото послушание, което ще докаже, че той служи истински, с дълбоко смирение на Бога.
Като предали заповедта на цялото отшелническо братство, в мълчание пратениците продължили да гледат към килията на върха на стълпа. Очаквали отговора. И отговорът последвал. Преподобният почнал да слиза от стълпа. Тогава възхитени, пратениците в един глас извикали:
– Не слизай, отче свети! Твоето послушание свидетелства, че ти наистина служиш с цялата си душа на Бога! Върни се горе и си остани там, Бог да ти помага докрай!
Новият Антиохийски епископ – патриарх Домн, който наследил Мелетий, чул за тая среща и, като предшественика си, лично решил да посети Божия човек. Дошъл до стълпа. Свети Симеон слязъл долу, поклонил му се, целунал му ръка и поискал благословението му. Архиереят светител и преподобният пустинножител дълго беседвали за спасението на душата. После отслужили света Литургия и двамата се причастили със светите Тайни.
Патриархът се върнал в Антиохия, а великият стълпник продължил своите подвизи за слава на Бога с още по-голяма ревност.
Към неговия стълп продължили да прииждат огромни маси народ от близки и далечни страни. Идвали богати и бедни, силни и слаби, учени и прости. Едни дохождали при него за съвет, други за утеха. Трети донасяли болни – да се помоли за тях. Кротък, скромен, смирен, той слизал от височината на стълпа си, заставал пред тях. Изслушвал всички с любов и благост, като им давал да разберат, че считал себе си най-малък и най-недостоен от всички. Със забележителна нежност и горящо сърце ги поучавал на закона Господен. Молел се коленопреклонно за болните и те получавали изцерение. Поклонниците се вълнували. Издигали гласове на възхищение. Но той ги възпирал. Не им позволявал да го славят. Властно заповядвал на всички за всичко да благодарят на Бога, Него едниствено да славят, Него едниствено за възпяват. На грешниците проповядвал покаяние. И мнозина, след като го изслушвали, каели се и си отивали успокоени, като високо изповядвали решението си да започнат по-чист и по-добър живот.
При преподобни Симеон Стълпник идвали и езичници. Слушали огнените му думи за пресветата Троица, за Господа Иисуса Христа, Спасителя на света, обръщали се към християнската вяра, донасяли при стълба своите идоли и ги унищожавали пред очите му.
Голяма мъка изпитвало сърцето на преподобния от съществуването на различни ереси. Той не преставал да се грижи за мира и успокоението на Църквата. В писма до църковните пастири изобличавал лъжливите учения и разкривал просто и ясно истинската вяра. Често напомнял заповедта на св. апостол Павел, който внушава на вярващите „да се облекат в милосърдие, благост, смиреномъдрие, кроткост, дълготърпение, … а най-вече в любовта, която е свръзка на съвършенството.“ (Кол. 3:12-14)
Свети Симеон прекарал на стълпа няколко десетки години. Блажено починал на 103-годишна възраст – в 460 г.
Уведомен за смъртта му, антиохийският патриарх дошъл при стълпа с епископи, свещеници, дякони и голямо множество народ да вземе тялото на светеца. С пение на псалми тялото било пренесено в Антиохия.
Сред народа имало човек, който бил ням и глух от 14-годишна възраст. Когато внесли тялото на преподобния в храма, нещастният човек се изцерил веднага. Като коленичил пред тялото на преподобния, възрадван той извикал:
– За добро си дошъл, Божи рабе! Твоето дохождане ме изцери!
Чудото силно развълнувало целия народ. Църквата тържествувала и славела Бога.
След няколко години бил построен в Антиохия храм на името на св. Симеон Стълпник. В тоя храм били пренесени светите му мощи. А на планината, където се намирал последният, най-високият стълп, бил изграден манастир, където са станали много чудеса, особено изцерявания на неизлечимо болни.
Едно предание говори, че в деня на смъртта на преп. Симеон ученикът и подражателят на живота му Даниил, който се подвизавал по същия начин край Черно море, близо до Цариград, имал видение. Представило му се как ангели носят към Небето възрадваната душа на св. Симеон. Това шествие на ангели с душата на преподобния наблюдавал и св. Авксентий във Витиния.
Същия ден се празнува паметта и на преподобна Марта, майка на св. Симеон.
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Човекът бил съвсем невярващ и грешен, отказващ правите пътеки, пропускащ целта и лутащ се извън правите пътища. Христос не иска да бъде с онези, които мислят по този начин и които са паднали в своето лукавство. Ако някой говори по човешки ще каже, че Христос е уморен и изтощен от тях. Той ни научава на това, като казва: „Докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя?“
Бащата казва, че учениците, които получили по Христово желание силата да изгонват духове, били неспособни да изгонят злия дух. Той упреква самата благодат, вместо онези, които я носят. Това е било зло богохулство, защото, ако благодатта е безсилна, вината и грешката е в онези, които са я получили, а не в самата нея. Всеки, който иска може да види, че наистина благодатта, която действала в тях, е била Христовата благодат. …
Тайната на Страстите може да бъде видяна и на още едно място. Според мойсеевия закон два козела са били принасяни. Те си приличали и не били различни нито по размер, нито по външен вид. Единият от тях бил наричан „Господен“, а другия – „за отпущение“ (Лев. 16:7-8). Когато жребия паднал върху единия от двата, той бил определян за Господа и принасян в жертва, а другия бил пускан и наричан „за отпущение.“ Кой е бил ознаменуван по този начин?
Словото, въпреки че бил Бог, бил и подобен на нас, приел образа на нас грешните, доколкото говорим за природата на плътта. Козела и козата били принасяни в жертва за грях. Смъртта беше нашата пустиня, защото бяхме паднали под божественото проклятие заради греха. Когато Спасителя на всички приел отговорността, Той пренесъл върху Себе Си онова, което е било нашия дълг и положил живота си, за да може да бъдем откъснати от смъртта и разрухата.
Св. Кирил Александрийски, CGLS 230 – 234
След страдалческата кончина на свети апостол Вартоломей , която той приел заради Христа от нечестивите в арменския град Албан (днес Баку, бел.ред.), верните взели честното тяло на светия апостол и го положили в оловен ковчег. От мощите на апостола започнали да стават чудеса, защото от тях се подавало изцеление за болните и поради това мнозина неверни се обръщал към Христа. А слугите на дявола, нечестивите и жестоки жреци, като научили за тези чудеса, и дори ги видели с очите си, не само не познали Божията сила, но се ожесточили в сърцата си и възненавидели честните апостолови мощи. Стигнали до крайната степен на вражда и ярост, те взели оловния ковчег и го хвърлили в морето, за да го потопят в морските дълбини.
Нечестивите хвърлили в морето и още четири ковчега с мощи на други свети мъченици. Смята се, че това били мощите на светите Папиан, Лукиан, Григорий и Акакий. Но вместо да потънат в морската бездна, ковчезите плавали като ладии, носейки в себе си безценни съкровища. Макар и да бил от олово, ковчегът на апостол Вартоломей не потънал – по свръхестествен начин той се оказал необикновено лек и се носел по морето сред другите мъченически ковчези като кораб, управляван от Всесилния Бог; два ковчега имало от дясната му страна и два – от лявата, заради апостолската чест.
Така по чуден начин по море ковчезите стигнали до Босфор Тракийски в Пропонтида, а след това преминали Хелеспонтския пролив и през Егейско и Йонийско море достигнали Сицилия и се насочили на запад към остров Липара. Тук ковчегът на апостола пристанал към брега. Ковчезите на другите свети мъченици, съпроводили апостола до Липара, го оставили и се разделили, като по Божията воля всеки се отправил по своя път. Ковчегът на свети Папиан отплавал към Сицилия, на Лукиан – в Месина, на Григорий – в Калабрия, а на Акакий – в град Аскалус. За всичко това получил откровение от Бога епископът на остров Липара Агатон.
Той отишъл с клира и множество народ на морския бряг и намерил ковчега с мощите на апостола. Преизпълнил се с радост и казал:
– Откъде дойде при теб, Липара, това безценно богатство? Наистина, днес ти се възвеличи и прослави. Ликувай и се радвай, приемайки в ръцете си посетилия те велик застъпник и ходатай пред Бога и възкликни към него: добре дошъл при нас, Господен апостоле!
Всички се учудвали как оловният ковчег с мощите на светия апостол не само не потънал във водата, а се оказал по-лек от ладия и преминал такъв дълг път по море, очевидно ръководен не от човешка, а от Божия сила, и прославяли Божието величие.
След това взели ковчега с мощите на апостола и тържествено и с псалмопения го понесли в църквата. А от светите мощи изтекло миро, от което се подавало изцеление за неизлечими болести.
Честните мощи на Христовия апостол се пазели на острова дълго време, чак до царуването на иконобореца Теофил (3). Тогава заради хорските грехове, по Божието допущение агаряните завладели остров Липара. Управителят на град Беневент, княз Сикард, отдавна бил чувал за чудесата на Христовия апостол и се разгорял с топла вяра към светеца. Затова повикал моряци от град Амалфия и като обещал да ги награди богато, ги убедил да пренесат от остров Липара мощите на свети апостол Вартоломей като скъпоценно съкровище. Моряците се качили на кораба, взели от острова толкова желаното духовно съкровище и се завърнали. И едва щом княз Сикард чул, че пристигат мощите на светеца, заедно с епископа и множество хора излязъл с кораби в морето да ги посрещне. После с почести отнесли мощите в град Беневент, положили ги във Великата църква и тържествено отпразнували това събитие. Оттогава било установено да се празнува пренасянето на мощите на свети апостол Вартоломей на двадесет и петия ден от месец август. А от честните мощи било подавано изцеление за различни болести по молитвите на апостол Вартоломей и по благодатта на Господа наш Иисуса Христа.
Източник: Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите („Четьи-Минеи“) на св. Димитрий Ростовски.
Още от първите векове на християнството св. Църква наредила да се празнува денят „Успение на пресвета Богородица“. Подробности за това чудно събитие, както и някои сведения за живота на пречистата Божия Майка след възнесение на Спасителя, не са предадени от древните църковни писатели.
След като се върнали от Елеонската планина подир възнесението Христово, св. апостоли прекарвали в Йерусалим, очаквайки Утешителя Св. Дух, обещан им от Спасителя. Всички вярващи живеели в единодушие и любов и непрестанно се молели. С тях била и Майката Христова и някои свети жени, които служели на Господа през последните години на живота Му. Понятно е колко радостно и утешително било присъствието на Божията Майка за учениците, които скърбели за раздялата със своя божествен Учител. Тя вероятно им предавала ония думи, които, според евангелист Лука, „спазвала, като ги слагала в сърцето си“ (Лука 2:19; 2:51); и всички вярващи гледали на нея с любов и благоговение. Пресветата Дева е живяла на хълма Сион в дома на св. Йоан Богослов, когото сам Господ в последните минути на Своя земен живот отдал като син – вместо Себе Си – на Своята пречиста Майка; и от тогава Йоан, като я взел при себе си в къщи, й служел като на своя майка (Йоан 18:27).
И след слизането на Св. Дух над апостолите пресвета Богородица си останала в Йерусалим. Скъпи й били ония места, гдето страдал и умрял нейният божествен Син. Често тя ходела да се моли на Голгота, на Елеонската планина, в градината, гдето било погребано тялото на Спасителя. Предполагат, че от нея християните възприели благочестивия обичай да посещават местата, осветени чрез присъствието на Господ Иисус Христос.
Когато цар Ирод почнал да гони Божията Църква, пречистата Божия Майка заминала за известно време в Ефес, гдето проповядвал св. Йоан Богослов. Има предание, че тя посетила Св. гора Атонска и остров Кипър, гдето праведният Лазар, когото нейният Син възкресил от мъртвите, бил епископ. Ето какво разказва църковното предание за това:
„Когато апостолите хвърлили жребие кой къде да отиде, за да проповядва Евангелието, пресвета Богородица пожелала да дели с тях трудовете им и казала да хвърлят жребий и за нея. Паднало й се Иверската земя и Св. гора Атонска. Но ангел Божи й се явил и казал да не напуска за известно време Иерусалим. Няколко години след това тя пожелала да посети св. Лазар и се отправила на кораб за остров Кипър. По пътя се дигнала страшна буря. Корабът се отклонил от пътя си, отдалечил се от Кипър и стигнал до Св. гора. Тук имало езически храм, пълен с идоли. Но щом пресветата Дева слязла на сухо, идолите паднали и св. Богородица проповядвала на изплашените жители за своя Син Иисус Христос. Мнозина повярвали и Божията Майка казала: „Това място ще бъде мой жребий, даден ми от моя Син и Бог. Няма да оскъднее Божията милост на това място и аз ще му бъда застъпница!“ Затова отците на св. Атонска гора и досега считат Божията Майка своя особена покровителка и наричат Св. гора „Жребий на Божията Майка“.
Когато гоненията малко поутихнали, пресвета Богородица се върнала в Йерусалим и живяла там обкръжена от благоговейна любов. Постепенно с разпространението на християнската вяра растяла и славата на Божията Майка. Мнозина дохождали от далечни страни да я видят. В едно древно послание, приписвано от някои на св. Игнатий Богоносец, четем:
„Много са у нас жените, които желаят да видят Майката Иисусова. Чуваме, че тая девствуваща Майка Божия е изпълнена с всякаква благодат: в гоненията тя е благодушна, при сиромашия и лишения не скърби, на оскърбяващите я не се гневи, но им прави добро, в щастие е кротка, към бедни е милосърдна и им помага, колкото може. Но не търпи въставащите против нашата вяра; тя е благовестница на нашето благочестие и наставница на верните във всяко добро дело. А особено обича смирените, защото сама във всичко е смирена“.
Езичниците и юдеите, които мразели християните, негодували против Божията Майка заради уважението, с което се ползувала. Като знаели, че тя често посещава местата, гдето страдал Иисус Христос, те я следели, за да я убият. Но Господ пазел пречистата Дева и й готвил славно успение.
Пресвета Богородица била вече в преклонни години (64-годишна). Веднъж, когато се молела на Елеонската планина, тя видяла пред себе си архангел Гавриил, който държал в ръка палмово клонче. Той й възвестил, че след три дни тя ще се престави отвъд: „Твоят Син и Бог наш ще те вземе в Своето горно царство, за да живееш и царствуваш с Него вечно!“ И след като й дал райското палмово клонче, се оттеглил. С най-жива радост св. Богородица приела вестта за своята близка смърт, понеже отдавна желаела да остави долния свят и да се пресели във вечните обители. Тя коленичила, дълго се молила и благодарила на Господа.
Когато тя се върнала у дома, св. Иоан Богослов бил поразен от сиянието, което озарявало нейното лице. Тя му известила за случилото се и започнала да се готви за своята смърт. Наредила и украсила дома като за радостно тържество, завещала на две бедни вдовици дрехите, които обикновено носела, и помолила Иоан да погребе тялото Й в село Гетсимания, гдето лежали нейните родители и св. Йосиф Обручник. Св. Йоан уведомил Иерусалимския епископ ап. Яков за близката смърт на Божията Майка. Той известил за това на всички нейни сродници и изобщо на вярващите. Скоро всички се събрали при св. Богородица. Всички плачели и скърбели за раздялата с Божията Майка. Но тя ги утешавала, предавала им думите на архангела, показвала им райското клонче и обещала винаги да се моли за тях.
Пресвета Богородица имала още едно желание – да види още веднъж св. апостоли, които сега били пръснати по цял свят да проповядват Евангелието. И желанието й се изпълнило. По чудесен начин всички апостоли, освен Тома, били пренесени в Йерусалим и изведнъж в едно и също време се явили пред вратите на нейния дом. Заедно с другите апостоли дошъл и св. апостол Павел с учениците си Тимотей, Дионисий Ареопагит и Йеротей Атински. Всички били смаяни, като се видели един друг. А когато св. Богородица известила за своята близка смърт, сърцата им се натъжили при мисълта, че те вече за последен път виждат Иисусовата Майка. Но тя, славейки и благодарейки на Господа, Който изпълнил последното й желание, молила ги да не скърбят: „Не плачете, приятели и ученици Христови, и не помрачавайте радостта ми с вашата скръб! А радвайте се с мене, задето отивам при моя Син и Бог. А като погребете телото ми, върнете се всеки на своята работа!“ След това пресвета Богородица разпитала апостолите за трудовете им в проповядване словото Божие, дълго беседвала с тях, благословила ги и се молила Богу за цял свят.
Настъпил денят на нейното преставяне. От сутринта свещи горели в дома в знак на радост и тържество. Апостолите се молели и славословели Бога. Божията Майка възлегнала на украсен одър, радостно очаквайки смъртта. Изведнъж в третия час (9 часа) чудна небесна светлина озарила стаята. Покривът на къщата като че ли се разтворил и чудно явление се представило пред очите на вярващите. Сам Господ Иисус Христос в небесна слава, обкръжен от ликове ангели и светци, слязъл от небесата за душата на св. Богородица. „Душата ми величае Господа – възкликнала тя – и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой, задето Той милостно погледна смирението на рабинята Си“ (Лука 1:46-48). Господ повикал пречистата Си Майка за вечен живот и след това се чуло пеенето на ангелите, които славели с думите на архангел Гавриил: „Радвай се, благодатна, Господ е с тебе, благословена си ти между жените!“ (Лука 1:28). Всички с благоговение гледали на това преславно видение. И когато след това пристъпили към одъра, на който лежало пречистото тяло на Божията Майка, видели, че лицето й сияе като слънце и чудно благоухание се разляло по стаята. Сърцата на всички присъствуващи се изпълнили с неизказана духовна радост.
Когато дошло време за погребение, апостолите вдигнали одъра и с псалмопение го занесли през град Йерусалим в село Гетсимания. Напред вървял св. Йоан Богослов, държейки в ръка райското клонче. Всички вярващи вървели подир пречистото тяло, над което се носел сияещ във вид на кръг облак, който озарявал цялото шествие, и ангелското пение се сливало с гласовете на вярващите. Много жители от града, като видели това чудно шествие, се присъединили към него. Но когато юдейските архиереи и началници узнали, че такава чест се оказва на починалата Майка Христова, те пратили въоръжени войници, за да разгонят събралата се тълпа и да отнемат от християните тялото на Божията Майка – те искали да го изгорят. Но когато войниците се приближили, сияещият кръг изведнъж се спуснал и като че ли с каменна стена оградил шествието, а пратените войници били внезапно поразени от слепота: По-късно някои от тях повярвали и били изцерени при гробницата на Божията Майка.
Апостолите погребали тялото в пещерата при село Гетсимания и затворили с камък входа й. В продължение на три дни те се молили непрестанно при гробницата и през всичкото време над това място пеели ангели.
На третия ден след успението (заспиването) на св. Богородица пристигнал ап. Тома. Той много се огорчил, че пристигнал твърде късно и не заварил жива пресвета Богородица. В желанието си да го утешат апостолите му предложили да отвалят камъка от гроба, за да може да се поклони на пречистото тяло. Но когато влезли в пещерата, видели, че е празна и че на мястото, гдето било положено тялото на Божията Майка, останала само плащаницата, с която я били покрили.
Апостолите в недоумение молили Бога да им открие тайната на това чудно събитие и в същия ден тя им била разкрита. Като се събрали на обща трапеза, те беседвали за успението на св. Богородица. Трябва да се има пред вид, че на своята трапеза те имали обичай да оставят едно празно място и да турят на него хляб за възкръсналия Господ Иисус Христос. След ядене те вдигали тоя хляб, наричан „част Христова“, и като славели Пресвета Троица, казвали: „Господи Иисусе Христе, помагай ни!“ След това разделяли тоя хляб помежду си и го изяждали като благословение от Иисуса Христа. Тоя път, в същото време, когато станали от трапезата, за да въздигнат Христовата част, изведнъж чули ангелско пение и като отправили очи към небето, видели на облаците пречистата Божия Майка, сияеща от слава и обкръжена от ликове ангели: „Радвайте се! – казала им тя, – защото с вас съм през всички дни!“ Изпълнени от неизказана радост, те вместо обикновената си молитва извикали: „Пресвета Богородице, помагай ни!“ Оттогава апостолите повярвали, че Пресветата Божия Майка възкръснала в третия ден след успението си и с тялото била взета на небесата.
В памет на това нейно явяване пред апостолите св. Църква наредила да се прави възношение (въздигане хляб) в чест на пресвета Богородица. Това възношение се нарича „панагия“ („пресвета“).
По-късно над пещерата, гдето било положено тялото на Божията Майка, издигнали църква и оттогава започнали тържествено да празнуват Успението на Божията Майка. Тоя празник е един от дванадесетте велики празници.
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Всички тези седем момци били деца на невежите граждани в гр. Ефес. Те живеели по време на гонението против християните при император Деций.
Това било жестоко гонение. Навсякъде християните били преследвани и арестувани, за да ги принуждават да вземат участие в идолските жертвоприношения. Някои от тях се бояли от мъки и се покорявали. Но твърдите във вярата неустрашимо я изповядвали и не отстъпвали нито пред страдания, нито пред мъчителна смърт.
Много християни напускали градовете и се криели по пещерите. Между тях били и седемте ефески момци: Маскимилиан, Ексакустодиан, Ямвлих, Мартиниан, Дионисий, Антонин и Йоан. Тези момци напуснали града и се поселили в една пещера на планината Охлон, където чрез пост и молитва се готвели за предстоящия им подвиг.
Като узнал за това, Деций заповядал да затрупат с камъни входа на пещерата. Двамата от придворните (Теодор и Руфим) тайно изповядвали Христовата вяра и турили пред камъните оловни плочки, на които написали имената на живо погребаните в пещерата седем момци.
Между това Бог по неизповедимите Свои определения дал на момците смъртен сън и ги запазил за цели две столетия нетленни и неизменни до тяхното пробуждане за Негова слава и за свидетелство, че Неговите думи за възкресение са истинни.
Чудното пробуждане на момците, заспали във време на Дециевото гонение, се извършило в царуването на Теодосий Млади. По това време се появили еретици, които отхвърляли възкресението на мъртвите въпреки евангелските думи, че „мъртвите ще чуят гласа на Сина Божи и като чуят, ще оживеят“. Тази ерес внесла смут в Църквата, но точно тогава се проявило нагледно свидетелство за истинността на възвестеното от Христа възкресение на мъртвите.
Стопанинът на нивата на планина Охлон, гдето се намирала затрупаната пещера, в която били починали седемте момци преди 200 години, напислил да направи ограда на овците си. За строеж на оградата слугите му взимали от ония камъни, с които била затрупана пещерата, без да подозират неяното съществуване. Изравяйки камъните, те случайно направили отвор към пещерата. В туй време момците оживели без да знаят, че те са се пробудили не от обикновен, а от смъртен сън.
На разсъмване един от момците отишъл в града да купи храна. Старата монета, която дал на търговеца, послужила за повод да се разкрие необикновеното произшествие. Разговорът с момъка, който мислел, че още продължава гонението на Деций, окончателно обърнал на него общото внимание. За случката узнал и местният епископ. Той разпитал момъка и разбрал Божията тайна. А като чул за другите момци, останали в пещерата, пожелал да ги види. Епископът се отправил за там с управителя и множество народ. При входа на пещерата епископът разглеждал внимателно обстановката и намерил сред камъните медно запечатано сандъче. Като го разтворил в присъствието на всички, видял там две оловни плочки, поставени от Теодор и Руфим. Тия плочки разяснили на всички загадъчните думи на възкръсналия момък. Всички били поразени и прославяли Бога, дивен в Своите чудеса.
Император Теодосий веднага бил уведомен за това събитие. „Заповядай да се изпратят честни мъже да видят чудото, което Господ извърши в твоето царуване! – пише на Теодосий Млади епископът и управителят, – понеже в наши дни се прояви образът на бъдещото възкресение от мъртвите.“
Но царят пристигнал сам в Ефес с множество вярващи и се поклонил на св. момци. След продължителна беседа с него, момците в неговото присъствие заспали вечния си сън до всеобщото възкресение. Теодосий заповядал да направят 7 сребърни ковчега и да поставят в тях телата на момците. В същата нощ обаче те му се явили на сън и го помолили да ги остави да почиват в пещерата, както почивали по-рано.
Поразителността на това събитие бързо се разпространила по целия християнски свят. Неговата достоверност се потвърждавала от мнозина заслужаващи доверие писатели и свидетели.
Пещерата на момците сълго била показвана близо до Ефес, в склоновете на планината Прион. Съдбата на св. мощи на седемте момци е неизвестна след ХІІ в., в началото на който игумен Даниил ги видял в пещерата.
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
