Синаксар за Преображение Господне

Приближавайки се към доброволните страдания заради нашето спасение, нашият Господ Иисус Христос започнал да говори на учениците си, че „трябва да отиде в Иерусалим и много да пострада от стареите, първосвещениците и книжниците и да бъде убит“; Той казал това в Кесария Филипова, след като апостол Петър изповядал, че Той е Христос, Син на Живия Бог, – „Ти си Христос, Синът на Живия Бог“. Вече течала последната година от тригодишната проповед на Иисуса Христа и тридесет и третата година от раждането Му от Пречистата Дева. Христовите думи силно опечалили учениците, и особено апостол Петър, който започнал да възразява на Господа, казвайки: „милостив Бог към Тебе, Господи! това няма да стане с Тебе“. Забелязвайки скръбта на учениците и желаейки да я облекчи, Иисус Христос обещал на някои от тях да им покаже Своята слава, в която ще се облече след отшествието Си: „тук стоят някои – казал Той, – които няма да вкусят смърт, докле не видят Сина Човечески да иде в царството Си“. Шест дни след изложените събития Господ, придружен от учениците и множество народ, отишъл от областта Кесария Филипова в пределите на Галилея; вече се свечерявало, когато Той достигнал Галилейската планина Тавор. Имайки обичай нощем да се отдалечава от учениците за уединена молитва към Бога Отца, Иисус Христос и сега, като оставил народа в подножието на планината и взел със Себе Си само трима от тях – Петър, Иоан и Иаков, – се изкачил с тях на върха на планината, за да се помоли, и отдалечавайки се на неголямо разстояние, на високия хълм, се отдал на молитва. А тримата апостоли, изморени отчасти от изкачването на планината и от продължителната молитва, заспали, както свидетелства за това свети евангелист Лука: „А Петра и ония, които бяха с Него, бе налегнал сън“. По време на съня им, когато наближавало да се съмне, Господ Иисус Христос се преобразил, блестейки със славата на Своето Божество; по Негова заповед пред Него застанали двама пророци – Моисей от мъртвите и Илия от рая; те беседвали за предстоящите Му в Иерусалим страдания и смърт. Тази беседа и особеното проявление на божествената сила събудили апостолите; виждайки неизречената слава на Господа Иисуса, – лицето Му, сияещо като слънце, дрехите Му, блестящи като сняг, и двамата мъже, стоящи в тази слава и говорещи с Него, апостолите се ужасили. По откровение на Светия Дух, те веднага разпознали в мъжете Моисей и Илия и разбрали, че беседват за доброволните Христови страдания; вслушвайки се в нея, апостолите стояли с трепет, наслаждавайки се в същото време на Божествената слава, доколкото било възможно за телесните им очи. И Сам Господ им явил славата Си в такава степен, в каквато може да я види земен човек и да не се лиши от зрение: за смъртния човек е недостъпно съзерцанието на невидимото, безсмъртно Божество. Моисей някога молил Господа да му яви Своята божествена слава лице в лице, на което Господ отговорил: „не може човек да Ме види и да остане жив“. Когато беседата на Христа с Моисей и Илия се приближавала към края си и апостолите, по внушение на Светия Дух, узнали за скорошното им отшествие, апостол Петър се проникнал от скръб от това, че пророците искат да се скрият от очите им: той би желал непрестанно да се наслаждава на дивното съзерцаване на Христовата слава и честните пророци; изпълвайки се с дръзновение, той казал: „Наставниче, добре ни е да бъдем тук; да направим три сенника: за Тебе един, за Моисея един, и един за Илия“. При тези думи на апостол Петър светлият облак, представил пред Христа двамата пророци, осенил апостолите, обкръжавайки върха на планината, за да вземе отново пророците, по Божие повеление, и да отнесе всеки от тях на мястото му; още повече се изплашили апостолите, когато, приближавайки се към Христа, влезли в самия облак и чули говорещия от него глас: „Този е Моят възлюбен Син: Него слушайте“. При тези слова свише апостолите, обзети от велик ужас, окончателно изгубили присъствие на духа и в силен страх паднали ничком на земята. Когато паднали на земята, славата Господня, разпростирайки се, се скрила от тях, а заедно с нея и пророците. Господ се приближил към лежащите на земята ученици, казвайки: станете, не бойте се! Като вдигнали очи, апостолите не видели никого, освен Господа Иисуса. Започнало да се разсъмва и те тръгнали да слизат от планината; по пътя Господ им заповядал на никого да не казват за видението дотогава, докато Той, след страданието и смъртта, не възкръсне в третия ден от гроба, и те замълчали и през това време на никого не разказали за нищо от това, което се удостоили да видят.

Синаксар за 2 Неделя след Петдесетница на Всичкибългарски светии.

В тоя ден – Неделя втора след Петдесетница – честваме Всички български светии.
Християнството поначало е универсално. Това ще рече, че то е предназначено за всички люде (Мат. 28:19), без разлика на расов, народностен или племенен произход. В Христа и за Христа няма юдеин, ни елин; няма роб, ни свободен; няма мъжки пол, ни женски (Гал. 3:28; Рим. 10:12). Църквата Христова е една и неделима, но въпреки това има отделни поместни църкви, например, в Йерусалим (Деян. 11:22), в Антиохия (Деян. 13:1), в Коринт (1 Кор. 1:2), в Ефес, Смирна, Пергам, Филаделфия, Лаодикия и др. (Откр. 2:1, 8, 12; 3:1, 7,14 и пр.). Има също и национални поместни църкви, каквито са например Българската, Руската, Румънската, Сръбската, Гръцката и др. Съществуването на отделни поместни национални църкви обаче не пречи на принципа на единството на Христовата църква, защото тия отделни църкви са само живи членове от Едната, свята, съборна и апостолска Христова църква. Те са като клонове на едно многоклонесто дърво.
Съществуването на отделни национални църкви се оправдава от обстоятелството, че Бог е осветил обособяването на човеците в отделни народи (Деян. 17:26) и че вземането под внимание на националните особености: език, обичаи, бит, местни географски, исторически и др. условия, е от естество да улесни мисията на Църквата – да води към спасение вярващите. И когато един проповедник например заговори на езика на своите сънародници, те по-лесно ще могат да го разберат. Или, когато духовният пастир сам произлиза от недрата на същия народ, когато знае неговото минало, неговите нрави, обичаи, неговите мъки и нужди, той най-лесно може да спечели сърцата и да доведе до спасение поверените му души.
Българската православна църква е една от най-древните поместни национални църкви. Ето вече 1158 години (към 2022 г) тя води нашия народ към духовен възход, към святост и спасение. В течение на изминалите единадесет века из недрата на българския народ са излезли голямо множество духовни великани. В лоното на родната ни Църква през това време просияха хиляди Божии угодници от почти всички категории на християнската святост: пророци, равноапостоли, благочестиви царе, светители, преподобни, мъченици и др. – знайни и незнайни, чиито имена са записани в Книгата на живота (Откр. 20:12). Те са ярките звезди върху небосклона на всебългарската святост; те са светлият облак, който благополучно води нашия народ през многовековния му исторически друм (Числ. 9:15-23). Те са облак свидетели за вярата в Господ Христос (Евр. 12:1), върху която е утвърдено битието на нашия народ.
Да споменем имената само на най-известните от тях.
Мъченик Енравота-Боян, пострадал в тридесетте години на девети век. В своите предсмъртни минути той изрекъл знаменитите пророчески слова: „Вярата, за която сега аз умирам, ще се разпространи по цялата българска земя, макар че сега вие мислите да я спрете, като ме убивате. На всяко място ще се издигне кръст и ще се построят църкви. Чисти свещеници чисто ще служат на чистия Бог и ще принасят жертва на животворящата Троица, а пък идолите и жертвениците и нечистите храмове ще бъдат унищожени и ще се превърнат в нищо, като да не са съществували“. Не минали и тридесет години, и тия пророчески думи се изпълнили – през 864 година целият български народ приел християнската вяра. Така св. Енравота-Боян бил не само мъченик, но и пророк, който предвъзвестил първите зари на новата вяра в българската земя.
Да споменем за св. равноапостоли Кирил и Методий и техните ученици, които чрез своето писмено и устно слово просветиха славянските народи със светлината на истинското богопознание. След тях се реди основоположникът на Българската православна църква – св. благоверен цар Борис-Михаил, следван от благочестивите царе: Петър, Давид и др. В сонма на всебългарската святост сияят образите на светителите йерарси: светите Климент Охридски, Иларион Мъгленски, патриарх Евтимий Търновски, Софроний Врачански и др. Първият озари с учението си тогавашна Западна България; вторият ревностно се бори срещу ересите, които разяждат духовната снага на българския народ; третият се показа доблестен архипастир, готов да положи душата си за своето словесно стадо и просия в духовни подвизи и добродетелен живот; а четвъртият бе ярко светило в мрачната нощ на турското робство, като поучаваше на достъпен език своя народ в истините на вярата и страдаше заедно с него от изтезанията на поробителя.
От сонма на преподобните да споменем челника на българското монашество и покровителя на българския народ – св. преподобни Йоан Рилски, който със своя равноангелски живот угоди Богу, за което и Бог го прослави с нетление и чудотворство на светите му мощи. По пътя на преподобни Йоан тръгнаха и други ревнители на духовния живот и също просияха в святост. Такива бяха преподобните: Гавриил Лесновски, Прохор Пшински, Йоаким Осоговски, Петка Епиватска, Теодосий Търновски, Ромил Бдински, Козма Зографски, Димитрий Басарбовски, Паисий Хилендарски и др.
Украшение на Българската църква са и светите наши мъченици, пострадали за вярата в Христа в различни времена, но по-особено по време на турското робство. Тия герои на вярата предпочетоха небесното пред земното, мъките пред обещаваните им удоволствия, вечното блаженство пред временни изгоди и блага и затова бяха увенчани с мъченически венци. Към сонма на мъчениците са и светите Николай Софийски, Георги Нови и Георги Най-нови Софийски, Йоан Трапезунтски (Търновски), Игнатий Старозагорски, Онуфри и Дамаскин Габровски, 26-те Зографски мъченици, св. Злата Мъгленска, Баташките и Новоселските новомъченици и още много други знайни и незнайни Христови воини от българския род. Всички те са наши небесни закрилници и наши молитвени ходатаи пред Бога.
Днес, като честваме светлата им памет, нека отправим към тях усърдна молитва – да закрилят от всяка беда своя единокръвен народ, за да преуспява той във вярата и любовта, в мир и благочестие. А ние, които ги почитаме с вяра, като имаме пред очи техния богоугоден живот, да подражаваме на светостта им и чрез техните молитви да постигнем като тях спасение в Господа. Амин!

Синаксар за 1 Неделя след Петдесетница, на всички светии

В този ден светата Църква чества Всички светии, т. е. – всички християни от всички краища на света, от всички народности, от всички времена – мъже и жени от всички възрасти и положения, които са обичали Бога с всичкото си сърце, старали са се да изпълняват Неговата света воля, горели са с огъня на вярата и със своя добродетелен живот са Му угодили, прославили са името Му и Той ги прославил. По този начин те в една и друга степен са успели да достигнат святост, или с други думи – в една или друга степен са могли да осъществят християнския идеал за нравствено съвършенство (Мат. 5:48). Техните имена са записани в книгата на живота (Откр. 13:8; Ис. 30:8; Лука. 10:20) и красят църковния календар. Църквата Христова заслужено ги почита и празнува тяхната светла памет, посочва ги за пример на подражание и измолва тяхното молитвено за нас пред Бога ходатайство и небесна помощ.

Но понеже има мнозина, които са постигнали святост, а имената им са останали неизвестни за света, то за да не останат непочетени, св. Църква е наредила веднъж в годината, а именно на днешния ден, да се празнува общо тяхната памет. Начало на празнуването на Всички светии се поставя в Цариград от византийския император Лъв Мъдри, който им построил голям и великолепен храм.

Празникът на Всички светии ни дава днес повод да говорим за светостта, за светците и за дължимата към тях почит.

Има различни степени и категории на святост. Степента на светостта зависи от степента на усърдието и усилието в стремежа към постигане на светостта, както и в зависимост от степента на Божията благодат, която ни се дава. Категориите пък зависят от начина и пътя на постигане на духовно съвършенство, както и от личните качества и склонности на ревнителите към богоугоден живот. Имаме следните по-важни категории светци: праотци, сиреч старозаветните праотци и патриарси – Адам, Ной, Авраам, Исаак, Яков и др., които са угодили Богу със своята вяра и упование в изпълнение на Божиите обещания; праведници – ония, които са водили праведен и благочестив живот; пророци – избрани мъже, които с божествено озарение са предсказвали бъдещи събития и са разкривали Божията воля; апостоли – учениците и пратениците на Господ Иисус, които са проповядвали Неговото учение; равноапостолни – които подобно на апостолите са просветявали със светлината на Евангелието отделни страни и народи; мъченици – които са загинали мъченически за Христа и с кръвта си са засвидетелствали и запечатали вярата си в Него; изповедници – които смело и безстрашно са изповядвали вярата си и са понесли за нея най-различни телесни и душевни мъчения; светители – архиереи, които са били духовни светила на вяра и добродетелност, разкривали са божествените истини и учението на св. Църква; преподобни (мъже и жени) – които чрез постнически и молитвени подвизи, чрез непрестанна борба срещу изкушенията са се показали победители в невидимата духовна бран и са станали като ангели в плът; безсребреници – богонадарени лекари, които в име Божие са лекували човешките болести безплатно, съгласно повелята на Господ Иисус: „Даром получихте, даром идвайте“ (Мат. 10:8); юродиви Христа ради – люде, които драговолно са поемали странния наглед подвиг да бъдат като безумни заради Христа и като такива – незаслужено хулени и безчестени, гонени и бити, и др.

Нашата почит към светците главно се изразява в благоговейна почит към тях заради добродетелния им и свят живот, в молитвено призоваване на тяхната небесна закрила, в почитане на техните изображения, посвещаване на храмове в тяхна чест и в подражание на техния пример. Почитта към светците намира оправдание в словото Божие. Ако ние почитаме Бога, естествено е да почитаме и ония, които са били „приятели“ Божии (Изх. 33:11; Пс. 138:17). Към това ни поучава и св. ап. Павел – да имаме почит и грижа към светците (1 Кор. 16:18; 1 Сол. 5:12-13; 1 Тим. 5:16; Фил. 1:5; Евр. 6:10; 1 Кор. 16:15; Ефес. 61:18; Рим. 12:13).

Молитвеното призоваване на светците също има основание. Още през време на земния си живот те са били наши молитвени ходатаи и Бог е чувал техните молитви, давал им е сила да вършат и чудеса – да възкресяват мъртви и изцеряват болни. Св. ап. Яков ни уверява, че голяма сила има усърдната молитва на праведника (5:16), а Псалмопевеца казва, че ушите на Господ са обърнати към молитвите на праведниците (Пс. 33:16). И ако светците са били молитвени ходатаи, когато са били още живи, то колко повече те ходатайстват за нас след смъртта си, когато са вече по-близко до Бога – пред небесния Му престол (Откр. 5:8; 8:3-4; 6:9-10).

Нашата почит към светците изразяваме и чрез почитане на техните св. образи (икони) и реликви (св. мощи). Това почитание не е идолопоклонство, както някои погрешно мислят. То е естествена проява на почит към образа на ония, които са просияли в святост. То е почитане не на веществото, от което или върху което са направени образите, а почит, която от видимия образ преминава към невидимия техен първообраз, към самите тях. Мощите на светците могат да бъдат извор на изцерения и дори възкресения на мъртви. Това показва и случаят с възкресението на оня мъртвец, който бил хвърлен в гробницата, където са били мощите на свети пророк Елисей (4 Цар. 13:2). Оттук естествено произтича и почитта към тях. Чрез мощите на светците Бог и днес проявява Своята сила. Свидетелство за това са многобройните чудеса, които продължават да стават чрез св. мощи на нашия роден светец преп. Йоан Рилски.

Почитта си към светците, както вече се спомена, ние изразяваме най-сетне и чрез подражание на техния свят и добродетелен живот.

Но оправдана ли е една култова почит към човеци, когато е казано, че само на Бога трябва да се кланяме и Него единствено трябва да прославяме? (вж. Втор. 6:13; Мат. 4:10; Пс. 113:9; Ис. 42:8). Почитането на светците не изключва почитта към Бога. То не е обожествяване, т. е. отдаване божеска почит на човеци. То е почит по заслуга и достойнство. Почитането на светците всъщност е косвено прославяне на Бога. Защото, почитайки Божиите угодници, ние прославяме Бога, Който е прославил тия, които Него са прославили. Чуден и прославян е Бог в Своите светци (Пс. 67:36 – по 70-те; 2 Сол. 1:10). Когато човеци са отдавали на Божии човеци божеска почит, те решително са я отклонявали, но когато чрез тях е трябвало да бъде прославен Бог, те са я приемали (Деян. 10:25; 14:14; Откр. 22:8-9).

Светостта обаче не е достояние и призвание само на избрани люде. Към нея трябва да се стремят всички човеци (1 Сол. 4:7; Евр. 12:14). Бъдете свети, казва Бог, защото и Аз съм свет! (Лев. 11:45; 1 Петр. 1:16).

Светостта се постига с големи усилия в борбата срещу нашите греховни наклонности, в изпълнение на светата Божия воля, и се придобива под действието на Божията освещаваща благодат. Тая благодат ние получаваме във и чрез светите тайнства, особено чрез тайнството св. Евхаристия. Както бяло платно колкото повече се изплаква с чиста вода и по-дълго време се оставя под действието на слънчевите лъчи, толкова по-бяло става, така и Божията благодат – колкото повече прониква в човека, толкова човек повече се освещава от нея.

В лицето на светците имаме прекрасни примери на подражание. Пътят към светостта е отъпкан от хиляди и хиляди, които са минали по него. Днес св. Църква ни представя величествената галерия на старозаветни и новозаветни праведници – „облак свидетели“ (Евр. 12:1), на който, като гледаме, получаваме сили да се борим срещу „греха, който ни лесно омотава“ (Евр. 12:1). Този „облак“ ни осенява благодатно и създава атмосфера за усилен духовен живот. Погледнете тия свещени образи, които украсяват тоя величествен храм, как кротко ни гледат, каква благодат и неземна красота, какво пленяващо духовно обаяние се излъчва от тях! Това не са образи на някакви измислени лица, а образи на действителни исторически човеци, родени като нас и били подобострастни нам, но осветили се чрез подвига на вярата, любовта и добродетелния живот.

Православната църква е Църква на светци. Такава е тя не защото е съставена изключително от светци, но защото в нея са просияли толкова много светци. А просияване в святост, както вече се каза, е невъзможно без освещаващата Божия благодат. Това ще рече, че Божията благодат действа в Православната църква, което е свидетелство, че тя е Божия църква.

Светците са като облаците – те носят и пращат на жадната земя благодатен напоителен и оросителен дъжд. Светците са украшението на Христовата църква. Те са нашите небесни ходатаи пред Бога за честит живот в мир и всяко доволство. Тая мисъл е ясно изразена в днешния празничен тропар, с който и ще завършим днешното си слово:

„Христе Боже, Твоята Църква като с багреница и висон се украси чрез кръвта на мъчениците от цял свят и чрез тях Ти вика: изпрати щедростите Си над Твоите люде, дай мир на Твоето общество и на нашите души – велика милост!“ Амин!