Светоотеческо тълкувание за 4 Неделя след Неделя подир Въздвижение

Семето е словото Божие. Онези на пътя са същите, които са чули. После дяволът идва и отнема Словото от сърцата им, за да не могат те да повярват и да бъдат спасени. Виждаме също, че твърдостта на земята прави семето да бъде разграбено. Една пътека е винаги твърда и необработена, защото краката на всеки тъпчат отгоре. Тя не приема никакво семе и то остава на повърхността, така че да го грабнат птиците.
Всички, чиито умове са твърди и неподатливи не получават божественото семе. Свещеното и божествено учение не намира вход в тях. Те не приемат думите, които биха предизвикали у тях страх Божий, и чрез които биха могли да принесат като много плодове славните добродетели. Те са се направили натъпкан и смачкан път за нечисти демони, да, самият Сатана, и като такива никога не биха могли да принесат свещени плодове. Нека онези, които са будни, чието сърце е стерилно и безплодно, да отворят умовете си. Получете свещеното семе! Бъдете като плодородна и обработена земя и принесете на Бога плодовете, които ще ви издигнат до нетленен живот.

Св. Кирил Александрийски, Коментар на Евангелието по Лука, Проповед 41, CGSL 178

Светоотеческо тълкувание на лит. Евангелие за 2 Неделя след Неделя подир Въздвижение

Око за око“ е съвършенството на справедливостта. „Aко някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата“ е съвършенството на благодатта (Мат. 5:38-39). Докато и двете имат своите критерии Той ги представвя чрез двата последователни Завета. В Първия Завет има обийството на животни за възстановяване, защото справедливостта не позволява на някого да умре вместо друг. Втория Завет е установен чрез кръвта на Човек, Който, чрез благодатта, предаде Себе Си за всички. Един е бил началото, а друг – изпълнението. Този, в Когото са и края, и началото Е съвършен. В този случай за онези, които не разбрат, началото и края са отделени един от друг. Но при тяхното изучаване те наистина са едно. Тогава наистина този принцип на кръв за удар е бил преобразен. Ако се стремиш към съвършенство, който и да те удари, обърни и другата страна.

Св. Ефрем Сириец, Коментар на четириевангелието на Татиан, ECTD 115-16

Светоотеческо тълкувание за Неделя 10 след Петдесетница

Човекът бил съвсем невярващ и грешен, отказващ правите пътеки, пропускащ целта и лутащ се извън правите пътища. Христос не иска да бъде с онези, които мислят по този начин и които са паднали в своето лукавство. Ако някой говори по човешки ще каже, че Христос е уморен и изтощен от тях. Той ни научава на това, като казва: „Докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя?“
Бащата казва, че учениците, които получили по Христово желание силата да изгонват духове, били неспособни да изгонят злия дух. Той упреква самата благодат, вместо онези, които я носят. Това е било зло богохулство, защото, ако благодатта е безсилна, вината и грешката е в онези, които са я получили, а не в самата нея. Всеки, който иска може да види, че наистина благодатта, която действала в тях, е била Христовата благодат. …
Тайната на Страстите може да бъде видяна и на още едно място. Според мойсеевия закон два козела са били принасяни. Те си приличали и не били различни нито по размер, нито по външен вид. Единият от тях бил наричан „Господен“, а другия – „за отпущение“ (Лев. 16:7-8). Когато жребия паднал върху единия от двата, той бил определян за Господа и принасян в жертва, а другия бил пускан и наричан „за отпущение.“ Кой е бил ознаменуван по този начин?
Словото, въпреки че бил Бог, бил и подобен на нас, приел образа на нас грешните, доколкото говорим за природата на плътта. Козела и козата били принасяни в жертва за грях. Смъртта беше нашата пустиня, защото бяхме паднали под божественото проклятие заради греха. Когато Спасителя на всички приел отговорността, Той пренесъл върху Себе Си онова, което е било нашия дълг и положил живота си, за да може да бъдем откъснати от смъртта и разрухата. 

Св. Кирил Александрийски, CGLS 230 – 234

Светоотеческо тълкувание на литургийното евангелие за Неделя 6 след Петдесетница

Все още остава възможност за неверие, когато е казано „прощават ти се греховете!“, защото хората не могат да видят прощаването на греховете с очите на тялото. За разлика от това изцеляването на болестта, ставането и отиването у дома на разслабения носи ясното свидетелство за божествената власт. Иисус добавя „стани, вземи си постелката и върви у дома си“. И той се върнал у дома си, изцелен от немощта, която толкова го мъчила. Това показва, че Синът Човешки има власт на земята да прощава грехове. Но, когато Той казва това за кого се отнася то? Дали само за Него или и за нас? И едното и другото е вярно, защото Той прощава грехове като Въплътения Бог, Господа на закона, а и ние сме получили от Него тази чудесна и достойна за почит благодат. Той е увенчал човешката природа със толкова велика чест, когато казал на светите Апостоли „Истина ви казвам: каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето“ (Мат. 18:18). И също „На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат“ (Йн. 20:23).
Но кога Той им казва тези неща на тях? Това се случва след като стъпкал силата на смъртта и възкръснал от гроба, когато духна и им каза „приемете Духа Светаго“ (Йн. 20:22).
След като ги направил причастници на Неговата природа и дарил обитаването на Светия Дух, Той също ги направил да споделят Неговата слава, като им дал власт да прощават и да задържат грехове. И както на самите нас е възложено да вършим точно това, колко повече Той може да прощава грехове, след като е възложил на други да вършат това.

Св. Кирил Александрийски, Тълкувание на Йоановото Евангелие.

Светоотеческо тълкувание за неделя 5 след Петдесетница

Хората сами създават собствените си изпитания. Ако някой не живееше като свините то дяволът не би имал власт над него. Ако е получил власт тя би била да го изпита, но не и да го погуби. След идването на Господа дявола вече не би могъл да изопачи доброто, затова, може би, той сега търси не унищожението на всички, а само на немощните. Крадецът не чака въоръжените, а беззащитните. Този, който разбира, че силните ще го мразят или крепките, че ще го унищожат притеснява само слабите със злодеяния.
Някой пита „Защо Бог позволява това на дявола?“Аз ще му отговоря „За да може добрите хора да бъдат изпитани, а злите наказани, защото това е наказанието за греха“. Това е и по Закона, защото Господ изпраща треска, треперене, зли духове, слепота и всички злини според наказанието на грешните. 

Св. Амвросий Медиолански, Тълкуване на Евангелието според Лука 6.48-49.16

Светоотеческо тълкувание за св. първовърховни апостоли Петър и Павел

На този ден Светата Църква възпоменава благоговейно страданията на светите славни и всехвални апостоли Петър и Павел. Свети Петър, най-ревностният последовател на Иисуса Христа, се удостои заради своето изповедание на Неговото Божество: „Ти си Христос, Синът на живия Бог“, да чуе от Спасителя: „Блажен си ти, Симоне… Аз ти казвам: ти си Петър (Petrus), и на тоя камък (petra) Аз ще съградя Църквата Си“ (Мт. 16: 16–18).

На „този камък“ (petra), сиреч на казаното от теб: „Ти си Христос, Синът на живия Бог“, на това това изповедание ще създам Църквата Си. Защото „ти си Петър“: от „камъка“ (petra) идва името Петър (Petrus), а не от името Петър (Petrus) се нарича „камъкът“ (petra), по същия начин, както от Христа идва името християнин, а не от християнина – Христос.

Искате ли да знаете какъв е този „камък“ (petra), на чието име апостол Петър (Petrus) е наречен тъй? – Чуйте апостол Павел: „Не искам, братя, да не знаете – казва Христовият апостол, – че бащите ни всички под облака бяха и всички през морето минаха; и всички в Моисея се кръстиха в облака и в морето; и всички ядоха една и съща духовна храна; и всички пиха едно и също духовно питие; защото пиеха от духовния камък, който идеше подире им; а камъкът беше Христос“ (1 Кор. 10: 1 – 4). Ето от кой „Камък“ идва името Петър!

Нашият Господ Иисус Христос в последните дни на земния Си живот, в дните на Своето служение на човешкия род, избра от средите на Своите ученици дванадесет апостоли, които да проповядват Словото Божие. Сред тях апостол Петър бе удостоен да заеме първо място заради своята пламенна ревност (Мат. 10:2) и да бъде като представително лице за цялата Църква. Затова тъкмо на него бе казано след като изповяда Сина Божи: „… ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата“ (Мат. 16:19). Но тези „ключове“ и правото да „свързва и развързва“ получи не един отделен човек, а Едната Вселенска Църква.

А че действително цялата Църкваа, а не само една личност, получи това право, се вижда от друго място от Свещеното Писание, където Господ казва същото на всички Свои апостоли: „И като рече това, духна и им казва: приемете Духа Светаго“ (Йоан 20:22), – и след това: „Истина ви казвам: каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето“ (Мат. 18:18). И тъй, Църквата свързва, Църквата развързва; Църквата, основана на крайъгълния Камък – Самия Иисус Христос (Еф. 2:20), е тази, която свързва и развързва. Да благоговеят, прочее, и sвързаните, и развързаните. Раазвързаните – за да не паднат отново в старите си окови; вързаните, за да не останат завинаги в това състояние. Защото „в оковите на своя грях е той“, казва премъдрият Соломон (Притч. 5: 22); а освобождение не можем да получим никъде, освен в Светата Църква.

И след Своето Възкресение Господ поръчва на апостол Павел да пасе духовното Му стадо; не защото единствено на Петър е предоставена грижата за стадото Христово, но Христос се обръща главно към Петър, защото той бил първият сред апостолите и бил като представител на Църквата. При това, обръщайки се в този случай само към Петър като към първовърховен апостол, Христос подчертава с това единството на Църквата.

„Симоне Йонин, – казва Господ на Петър, – обичаш ли Ме?“. И Апостолът отговаря: „Тъй, Господи! Ти знаеш, че Те обичам“; и втори път Господ го пита по същия начин, и вторият път Петър отговаря същото; запитан обаче за трети път, той вижда, че не му вярват, и се натъжава. Но как може да не му вярва Онзи, Който познава сърцето му? И затова този път Петър отговаря: „Господи! Ти знаеш всичко; Ти знаеш, че Те обичам“. Иисус му казва и трите пъти: „Паси овците Ми“ (Ин. 21: 15–17).

Освен това трикратното запитване на Спасителя и трикратното изповедание на Петър имат и още една цел, добротворна за Апостола. Онзи, на когото бяха дадени „ключовете на Царството“ и правото да „връзва и да развързва“, сам върза себе си три пъти със страх и малодушие (Мт. 26: 69–75), и Господ също три пъти го развърза с питането Си и с изповяданата от него три пъти крепка любов. А заръката да пасат стадото Христово е дадена на всички Апостоли и техните приемници.

„Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо – казва апостол Павел на църковните презвитери, – сред което Дух Светий ви е поставил епископи, да пасете църквата на Господа и Бога, която Той си придоби със Своята кръв“ (Деян. 20: 28); също и апостол Петър на старейшините: „Пасете Божието стадо, което имате, като го надзиравате не принудено, а доброволно и богоугодно, не заради гнусна корист, но от усърдие, и не като господарувате над причта, а като давате пример на стадото; и кога се яви Пастиреначалникът, ще получите неувяхващия венец на славата“ (1 Пет. 5: 2–4).

Забележете, че Христос казва на Петър: „Паси овците Ми“ – но не казва: „Паси овците си“. Паси, добрий рабе, овците Господни! „Нима се е разделил Христос? Нима Павел се е разпнал за вас? или в името на Павел сте се кръстили?“ (1Кор. 1:13). „Паси овците Ми“. Защото „лютите вълци грабители, лъжеучителите и наемниците, които не щадят стадото“ (Мт. 7: 15; Деян. 20: 29; 2 Пет. 2: 1; Ин. 10: 12), грабейки чуждото стадо и превръщайки плячката си сякаш в своя собственост, мислят, че пасат своето си стадо. Не такива обаче са добрите пастири, Божиите пастири. „Добрият пастир дава живота си за овците“ (Ин. 10: 11), които са му връчени от Самия Пастиреначалник (1 Пет. 5: 4). И апостол Петър, верен на своето призвание, даде живота си за словесното стадо Христово, запечатвайки апостолството си с мъченическа смърт, славена днес по целия свят.

И апостол Павел, бидейки преди това Савел, станал от хищен вълк кротко агне; преди бил враг на Църквата, след това е апостол, преди това бил нейн гонител, а после проповедник. Получил от първосвещениците властта да изпраща всички християни в окови на смърт, той вече беше на път, „дишайки заплахи и убийство срещу учениците на Господа“ (Деян. 9:1), жадуваше кръв, но – „Живеещият на небето ще му се посмее“ (Пс. 2:4).

Когато той, „гонейки и мъчейки“ по този начин „Църквата Божия“ (1 Кор. 15: 9; Деян. 8:3), наближи Дамаск, Господ го призова от Небето: „Савле, Савле, защо Ме гониш?“ – „Аз съм и тук, Аз съм и там – казва сякаш с това Господ, – Аз съм навсякъде: тук е главата Ми, там е тялото Ми“. Няма защо да се учудваме на това; самите ние сме членове на Тялото Христово. „Савле, Савле, защо ме гониш; мъчно е за теб да риташ срещу ръжен“ (Деян. 9: 4,5). Тогава Савел „в трепет и ужас“, извика: „Кой си Ти, Господи?“ „Аз съм Иисус – отговори му Господ, – Когото ти гониш“. И Савел внезапно се променя: „Какво ще ми заповядаш да сторя?“ – пита той. И чува Глас: „Стани и влез в града; и ще ти се каже какво трябва да правиш“ (9: 5, 6).

Тук Господ изпраща Анания: „Стани и иди“ при човек „на име Савел“, и го кръсти, „защото той Ми е избран съд, за да понесе името Ми пред народи, царе и синове Израилеви“ (9: 11, 15). А съсъдът трябва да се изпълни с Божията благодат. „Анания отговори: Господи, слушал съм от мнозина за тоя човек, колко зло е сторил на Твоите светии в Иерусалим; той и тук има власт от първосвещениците да върже всички, които призовават Твоето име“ (9: 13, 14). Но Господ настоятелно заповядва на Анания: „Иди, защото той Ми е избран съд, за да понесе името Ми пред народи, царе и синове Израилеви. И Аз ще му покажа, колко трябва той да пострада за Мое име“ (9: 15, 16).

И наистина Господ показал на апостол Павел, че трябва да претърпи страдания в Негово име. Той го наставлявал в подвизите му; не го оставил в оковите, тъмниците, корабокрушенията; съчувствал му в страданията, сам го ръководил към този ден.

Ние честваме паметта на двамата апостоли и техните страдания в един ден, защото, ако и да са пострадали по различно време, по дух и по близост на своите страдания те са едно. Петър предварил, а Павел скоро го последвал. Този, който преди се казвал Савел, а след това Павел, претворил в свое лице гордостта в смирение, както показва и името му (Paulus), т.е. „малък, незначителен“. Какво е прочее апостол Павел? Питайте го, той сам ще ви отговори: „Аз съм най-малкият от апостолите… а повече от всички тях се потрудих – ала не аз, а Божията благодат, която е с мене“ (1Кор. 15: 9, 10).

И тъй, братя, празнувайки днес паметта на светите апостоли Петър и Павел и си припомняме славните им страдания, да обикнем истинската им вяра, светия им живот, да обикнем тяхната невинност, мъченичество и чистотата на вярата им. Като обикнем тези високи качества и подражаваме на великите им дела „като образец за подражание“ (2Сол. 3: 9), да добием и ние онова вечно блаженство, което е приготвено за всички светии. Пътят на нашия живот беше преди по-тежък, по-трънлив, по-мъчен, но „имайки такъв облак свидетели около нас“ (Евр. 12: 1), които са минали вече по него, той стана за нас и по-лек, и по-гладък, и по-лесен за минаване.

Пръв мина по него Самият „Началник и Извършител на вярата“ Господ Иисус Христос (Евр. 12: 2). Последваха Го неустрашимите Му апостоли, след това мъчениците, отроците, жените, девиците и многобройния сонм от свидетели. Кой обаче действаше в тях и им помагаше на този път? – Този, Който е казал: „Без Мен не можете да вършите нищо“ (Иoaн. 15: 5).

Блаж. Агустин, Еп. Ипонтски

Източник