Преподобни Кириак живял през четвъртия и в началото на петия век.
Родил се в Коринт. Родителите му се казвали Йоан и Евдоксия. Баща му бил свещеник, а местният епископ Петър – негов сродник.
Още от ранни години епископът го поставил за четец в съборната църква. Като изучавал Свещеното Писание, младият Кириак се чудел на Божия промисъл – как живият Бог прославял всички Свои верни служители и мъдро устроил спасението на човешкия род.
Жаден за духовен живот, на 18-годишна възраст Кириак се отправил за Йерусалим. След като се поклонил на Божия гроб и на всички други свети места, той постъпил в манастира на известен в онова време Божи човек на име Евстрогий, който му дал първите наставления в монашеския живот.
След това Кириак отишъл при преподобни Евтимий Велики в палестниската пустиня. В него прозорливият отшелник Евтимий, видял бъдещ духовен великан. Обучил го в монашеските подвизи и го изпратил край реката Йордан при св. Герасим, около когото се били насъбрали много подвижници и по тоя начин се създала обширна обител. В тая обител той престоял девет години.
След смъртта на преподобни Герасим Кириак се върнал отново в светата обител на преподобни Евтимий, гдето прекарал десет години в безмълвие.
Подир това сменял местата на подвижничеството си, като бягал от човешка слава. Подвизавал се в манастирите на св. Харитон, като слушал с възхищение разкази за него, за неговото прославено подвижничество и чудотворство.
Св. Кириак бил телесно едър и снажен. Такъв останал до дълбока старост въпреки строгия пост и всенощните бдения.
В пустинята се хранел понякога само със сурови треви. Проявявал голяма ревност за православната вяра. Изобличавал еретиците. За себе си казвал, че откакто станал монах, слънцето не го е виждало никога да яде, нито да се гневи някому.
Според устава на св. Харитон, монасите яли само веднъж на ден, и то подир залез слънце.
Преподобни Кириак Отшелник бил велико светило и един от стълбовете на Православието. Проявил се като учител на монасите, лечител на болните, благ утешител на скърбящите.
Дълго се подвизавал все за полза на мнозина, които обиквали отшелническия живот или само са търсели у него утеха и помощ.
Починал в 408 г. в един от манастирите на св. Харитон на 107 години.
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Този преподобен между отците Козма, беше от българския род и се роди по обещаниe (срв. Гал. 4:28), изпросен с молитва от Бога, както великия Евтимий, от благочестиви и благородни родители, именити с добродетели. Дотогава те бяха неплодни и без чеда и дълги години ходеха в храма, за да молят Господ да ги развърже от безплодието им. Затова правеха много милостини и принасяха дарове Богу. Веднъж, когато пребъдваха в молитва, яви им се видение свише, което ги извести, че ще родят син. И Божието обещание наистина се изпълни - родиха отроче от мъжки пол, блажения Козма, рожба на благословението. Най-напред той беше осветен в очистителния купел с кръщение в името на Отца и Сина и Светия Дух, и тъй стана член на Църквата Христова и служител на покланяемия в Троица Бог. На четиридесетия ден от рождението му бе занесен от родителите си в храма Господен и посветен Богу като непорочна жертва.
Но велико дело е не толкова да родиш дете, колкото да го възпиташ с благоразумие. В своето раждане ние не се различаваме от безсловесните твари, от тях се отличаваме и ги превъзхождаме с доброто възпитание, с благоразумието и честността. По този начин възпитаваха родителите отрока, понеже бяха изпълнени с добродетели и живееха праведно пред Бога и пред човеците. Но и плодът, произлязъл от тях, показа достойнствата на благословеното дърво (срв. Мат. 12:33). О, блажени са родителите, родили чеда, заради които ще бъдат вечно прославяни! Но блажени са и чедата, които не само не са посрамили честта и славата на родителите и рода си, но са ги и умножили, и възвеличили, защото благородството се състои в добродетелта.
Майка му, благочестива и добромъдра, докато носеше младенеца в утробата си, пазеше съвършено въздържание. А след като той се роди, внимаваше не само с нещо да не повреди поверения ù от Бога дар, но хранеше младенеца, който щеше да стане съсъд на Светия Дух, от собствената си гръд, а не му взе чужда кърмачка.
Когато Козма достигна седемгодишна възраст, го дадоха да се научи на четмо и писмо първо на родния си български език, а след това на елиногръцкия, та като познае, нека го назовем така - ключа към Божественото слово, да може да разбере и скритата в него истина, и така да умъдрява и себе си, и другите за спасение, понеже просвещението на разума е ръководство и наставление в добродетелта. А когато блаженият Козма изучи добре, с усърдие и прилежание Свещените Книги на двата езика, той стана като човек, който в духовния разум има две десни ръце, и толкова се просвети със светлината на словото Божие, че стана достоен и другите да учи.
Щом достигна юношеска връст, по дадената му от Бога мъдрост разбра скоро, че в тази възраст страстите имат обичай да разкриват гибелната си сила. А когато някой още от младостта си се подхлъзне в тях и привикне да проявява склонност към пороците, то бива свързан с тях чрез навика и след това трудно може да ги надвие. За да се предпази от пороците на младостта, свети Козма се обгради отвсякъде със страх Божий и благоговение. При това нямаше общение с юноши, които влизат в разпри и стълкновения, които сквернословят и са смехотворци, и говорят суетни и лъжливи неща, понеже знаеше свещените слова, че лоши беседи развалят добрите нрави (1 Кор. 15:33) и събереш ли се с нечестивци, ще се развратиш (Пс. 17:27), но се упражняваше в четене, като се поучаваше най-вече от Божественото Писание. Още от ранните си дни той избра най-доброто средство за покоряване на страстите неотклонно да се упражнява в молитва, да пази пост и въздържание, да не позволява на плътта си да доволствува, а на сетивата си да безчинстват на воля, понеже човешкият дух, несмущаван от страстите, и мисълта, непомрачена от тях, са способни да възприемат небесното просвещение, вместявайки в себе си Божията благодат.
Когато родителите на светеца го видяха достигнал вече съвършена възраст и украсен със знания, благоразумие и добронравие във всичко, радваха се и намислиха да го съчетаят в брак. Ала мисълта на благодатния им син се издигаше високо над плътта и жадуваше по-превъзходното, небесното обручение. И така, като размисляше, че всичко в тоя свят е суетно, той често повтаряше пророческото слово: каква полза от кръвта ми, кога сляза в гроба (Пс. 29:10). Истина е, че светът с всичко, което е в него, е устроен от Бога за добро. Обаче поради човешките страсти, грабителства, насилия, неправди и беззакония, всичко е станало дотолкова извратено, че животът на човека се е превърнал само в труд и болести, и желаещият в кротост на духа да извършва спасението си, отвсякъде среща препятствия и съблазни.
Щом размисли достатъчно върху това, и като не желаеше нищо друго, освен да опази прескъпия за душата си покой, преподобният Козма от цялото си сърце възлюби уединеното от мирската суета монашеско житие. Заради него той остави всичко: слава, чест, имущество. Презря любовта към света с нейните сладострастия, избяга тайно от родителите си и разпитвайки, отиде до Светата Атонска планина. Като стигна по пътя, водещ към Света Гора, до мястото, именувано Провлак, откъдето морето, което я окръжава, се вижда и от двете страни, той се зарадва и развесели духом. А ненавистникът на доброто - дяволът, поиска да стори пакост на светеца и постави препятствие пред него, за да го накара да се върне обратно. Той му показа в лъжливо видение висока стена от едното море, та чак до другото, която изглеждаше непреодолима. Преподобният пък започна да размисля в себе си, като казваше: как ли монасите достигат до Света Гора? Дали със стълба, или с кораби? И се удивляваше на всичко това, но понеже нямаше кого да попита, преклони колене в молитва към Бога и рече: „Господи, Иисусе Христе, по молитвите на Твоята пречиста Майка, покажи ми пътя, по който иноците влизат в Света Гора, та да вляза и аз, смиреният Твой раб“. Щом изрече светецът тези думи, бесовското привидение тозчас изчезна, стената стана невидима, а пред него се откри прав път. Разбрал, че това е дяволско лукавство, той въздаде благодарение на Господа и на Неговата пречиста Майка. Така с Божията помощ блаженият навлезе в Света Гора и отиде в пречестната Зографска обител.
Тамошните монаси, подвизаващи се в постничество заради Христа, го посрещнаха радостно, сърдечно го поздравиха и го приютиха, както имаха обичай да приемат странници, с гостолюбива благоприветливост. Гледайки тяхното ангелско житие, Козма го възлюби и пожела да се посели там. Присъедини се към братята и като новоначален се обучаваше на манастирския устав и на монашеския живот, за които беше подготвен немалко още в света.
Той последва евангелски Христа с нестяжание и послушание, положи основите на своя духовен дом върху камък, имаше велико послушание към игумена и към всички братя в Христа и бе пръв в трудовете, каквито и да му бяха възлагани. Докато работеше с ръцете си, с ума си се упражняваше в молитва, понеже от младини бе възлюбил мълчанието и благоговението и винаги внимаваше върху себе си, та да не би чрез празнословие да се окаже победен от безсрамие и пагубна дързост. От поученията на светите отци той знаеше, че за инока няма по-люта и коварна страст от дързостта, защото тя прогонва от него благоговението и страха Божий и ражда всички страсти (който прочее иска по-пространно да разбере какво представлява страстта дързост, нека прочете слово четвърто на свети Доротей за страха Божий).
Затова, като благоразсъдлив и украсен със смирение, след завършване на своето послушание винаги се уединяваше в килията си и се упражняваше в четене на Божествените книги. В храма беше усърден и неленостно стоеше на вечерните и утринните молитвословия. По такъв начин се подготвяше за онази святост, с която Бог по-сетне благоволи да го прослави.
Не мина дълго време, блаженият Козма попроси от игумена и бе облечен от него в светия ангелски образ. После го поставиха за еклисиарх(1), понеже беше бдителен, благоговеен и достоен за такова служение. И служеше Козма в храма с най-голямо усърдие, чисто и непорочно, украсявайки благолепно Божия дом с подобаващо старание, като се грижеше само за това как да направи себе си жилище на Светия Дух.
Веднъж, когато наближи празникът Благовещение на Пресветата Владичица наша Богородица и Приснодева Мария, който се чества тържествено в светолепния храм на свещената Ватопедска обител, Козма измоли благословение от своя духовен отец, игумена, да отиде на празника и да се поклони на честния пояс на Пресвета Богородица и на многото свети мощи, които се пазеха там. Като получи разрешение, отиде с другите братя. Щом влезе в храма, поклони се с неизказана радост. Но ето, че там видя една благородна жена, облечена във великолепна багреница да шета и да украсява църквата. Видя я също да се разпорежда в трапезарията и при всички други монастирски служения. Тя беше Пречистата Дева Мария, но Козма не знаеше и поради простосърдечието си се наскърби много, мислейки, че монасите допускат жени вътре в обителта, което е бедствено и съблазнително нещо.
Когато празникът свърши, той се върна в своя монастир „Зограф“ покрусен и прискърбен. Игуменът го попита каква е причината за неговата тъга. Тогава Козма му разказа за жената, която бе видял във Ватопедския храм, като си мислеше, че това е обикновена жена. А игуменът, като добродетелен, досети се, че тази, която му се бе явила, е Пресвета Богородица и рече на преподобния: „Знай, чедо, че тя не е била обикновена жена като тези, които живеят в света. Ти си видял нашата Пресвета Владичица, Покровителката на онзи манастир, на Света Гора и на целия свят.“
Щом чу това от своя праведен старец, блаженият Козма се утеши в скръбта си, като благодареше на Небесната Владичица и изпълнен с дълбоко смирение, считаше себе си недостоен за такава благодат.
Подир някое време игуменът повели той да бъде поставен за дякон, а после ръкоположен за свещеник, защото знаеше богоугодния му живот и благодатта, с която го сподоби Пречистата Богородица за голямото му благоговение и почит към нея. И макар Козма да не желаеше и да се отказваше поради смиреномъдрието си, игуменът го удостои с йерейски сан, като чист телом и духом, мълчалив с благоразумие, смирен без всякакво лицемерие, разсъдителен и мъдър, изпълнен с любов и братолюбие, с кротост и тихост, а най-вече като постник, устремен към молитвословие и чужд на лицемерна святост.
Приел божествения дар, този осветен от Бога мъж падна ничком пред жертвеника Господен и с пламенни молитви просеше за себе си Божието благословение и подкрепа за бъдещото си йерейско служение. Когато отслужваше св. Литургия, той с такова внимание и благоговение предстоеше пред светия Владичен престол, че от божественото просвещение и благодат изглеждаше като земен ангел и небесен човек, тайнствено изобразяващ херувимите. По повеление на игумена преподобният поучаваше братята със словата на Свещеното Писание, но най-много ги увещаваше да побеждават с молитва и труд всички изкушения и вражески страсти и да не отслабват в подвига си. Привеждаше им за пример подвизите на мнозина, просияли с богоугодното си житие. Ала наставленията му бяха действени, най-вече защото той самият беше образец със своя живот, с труда и борбата си. О, подвиг доброчестен и спасителен! Нищо не е така угодно Богу, както това да принасяме полза не само на себе си, но и на другите и всекиму всячески да благотворим. Поради това оттогава преподобният започна да се подвизава още повече, трудейки се без да се лени на всяко монастирско послушание, а не както правят днес ленивите послушници - с ропот и небрежност.
Като истински послушник свещеният наш отец Козма беше безропотен и благопокорен, каквото и да му речеше игуменът. След повечерието не разговаряше с никого, но от храма отиваше направо в килията си. Без насъщна и голяма потребност не ходеше в чуждите килии. Беше усърден в своето послушание да изпълнява църковните дела и потреби, а също и килийното си правило. Като укрепваше така тялото си с повседневни трудове, не ядеше даром хляба си, но го оросяваше с благословена пот, според апостолските думи: който не иска да се труди, не бива и да яде (2 Сол. 3:10). Чрез това прогонваше от себе си всяко изкушение и разслабление, та да може дръзновено да каже с апостола: за мене светът е разпнат, и аз за света (Гал. 6:14), сиреч: с Божията благодат живея така, сякаш нямам нищо общо с този свят. И стана воин на Иисуса Христа, въоръжен с всички божествени оръжия, подобно на някакъв храбър боец, който първо се обучава добре на военното изкуство в битки сред много воини, а след това може и сам да излезе на двубой срещу врага. Така и нашият доблестен подвижник първо премина през всички послушания в Зографската обител с много търпение, покорност и крайно смирение, а после му дойде благословеното желание за още по-съвършено безмълвно подвижническо житие, съпроводено с най-строго въздържание, сиреч да служи в уединение Богу.
Един ден, когато беше сам в светия олтар на съборната църква, той се помоли прилежно пред иконата на света Богородица и сякаш виждайки Пречистата пред себе си, със сълзи на умиление рече: „Пресвета Владичице! Помоли се на твоя Син, Христос, нашия Бог, да ме настави на спасителния път!“ Едва произнесе тези слова и, о, чудо на бързата Помощница и Пътеводителка! От иконата се чу глас, който говореше: „Сине и Боже мой, научи Твоя раб как да се спаси!“ А Господ Иисус Христос ù отвърна: „Нека се отдалечи от монастира на безмълвие!“ Като чу това, преподобният бе обзет от благоговеен страх, но в същото време се изпълни с голяма радост. Отново падна ничком пред чудотворната икона на Божията Майка и въздаваше благодарност, покланяйки се на Владиката Христа и на нея, Ходатайката на своето спасение, като духовно се веселеше, че тя чу неговия плач и прие молитвата му. Тази чудотворна икона на Пресвета Богородица стои в съборната църква, от дясната страна в светия олтар(2). Образът на Божията Майка е прекрасно изобразен с Предвечния Младенец пред нея, подобно на иконата, която се именува „Ширшая небесъ“(3). Пред нея винаги гори неугасващо кандило.
Свети Козма излезе от църквата, изпълнен с духовна радост, и отиде да извести на игумена за всичко, което чу от светата икона на Божията Майка. А онзи прослави Бога, удиви се на това велико чудо, на дивната вяра и добродетелите на преподобния и покорявайки се на Божията воля, веднага му даде безмълвна килия в пустинно място, недалеч от манастира, където имаше пещера, запазена до днес и именувана пещерата на свети Козма.
По такъв чуден начин този богопосветен мъж встъпи в попрището на безмълвието и стана ревностен подвижник на въздържанието, свещеното трезвение и умилението, подражател на ангелското житие. Много пъти бе нападан от врага със страхове и привидения, но като благоразсъдлив и просветен от Божията благодат, ги претърпяваше и с молитва и труд ги превръщаше в нищо. Кой ли може да изкаже всичките му трудове и свещени подвизи, всенощните бдения и песнопенията, излели се от възрадваната му душа, коленопреклонните моления, духовната и телесна нищета? Той възвисяваше духа си в богомислие, сиреч в умната молитва, която светите отци наричат тайно поучение и духовно делание, а тя е тази: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилвай ме“. За нея имаше непрестанна грижа в ума си, според словата на Христа, Който е казал в Евангелието: „бъдете будни във всяко време и се молете“ (Лука 21:36). И така за кратко време с Божия помощ преуспя толкова във всички добродетели, че Господ го удостои с особената благодат на прозорливостта, понеже бе станал обител на Светия Дух, както по-нататък ще ни разкрие словото за него.
Мнозина идваха при светеца за духовна полза, за изповед и наставление и той им преподаваше тайната на светото покаяние. Самият беше благ, изпълнен с умиление, кротост и голяма разсъдителност. Изкусен в Свещеното Писание, понеже от младини бе наставляван и просвещаван от Божествената благодат, полезен бе с дума и с дело и бе обичан не само от познаващите го, но и от онези, които бяха само чували за него. Защото добродетелта прави така, че човеците да почитат този, който я е придобил, и привлича всички към себе си с истинска любов и духовна сладост.
Преподобният приемаше с тихост всички, утешаваше ги и ги поправяше с дух на кротост. Учеше ги често да прибягват със свето покаяние към тайнството Изповед, да не скриват своите съгрешения и зли помисли, да отсичат собствената си воля, да имат послушание с кротост и смиреномъдрие, та да не би заради гордост да се лишат от наградата си, подобно на фарисея; но да пребъдват в страх Божий с нелицемерна любов към всички и винаги да помнят смъртта и съдния час, също да се боят от вечния огън, да жадуват славата на Царството Небесно. На истинските монаси, ала особено на неукрепналите, подобава – поучаваше той - ведно с вътрешното богомислие да се трудят и телесно, понеже празността е изобретателка на всяко зло, а леността е учителка на безумието. При това не трябва да оставят полагащото се правило и поклоните, четенето и молитвите, които монахът е длъжен да извършва всеки ден в килията си. Нужно е винаги да имат строго въздържание и да не нарушават постните дни, понеже това е забранено от светите апостоли в установеното от тях 69-о правило.
Учеше ги и друго: по време на църковните служби да се пазят от униние, което врагът причинява, да не се подпират, нито да седят или дремят, разслабени от леността, а да стоят бодро, мислите и душевния си взор да насочват със страх и благоговение към Бога, както и самият този наш блажен отец винаги се подвизаваше. Увещаваше кротко братята да не разговарят в църквата, но да внимават в това, което се пее и чете, и като от змийска отрова винаги да бягат от празнословието, смеха, похвалите, осъждането, завистта, клеветите, а най-вече - от всепагубната дързост, която ражда всички тези пороци и дори по-люти от тях. Увещаваше ги също да се въздържат от преяждане, пиянство и всяка сквернота, защото те водят до душевна и телесна смърт. И тъй като свещеният Козма бе подобен на св. Евтимий Велики и с раждането си по обещание, и с живота и учението си, то като него и поучаваше. Както онзи наставляваше учениците си към спасение, така този учеше братята и духовните си чеда на добродетелта на светото покаяние и въздигаше ревността им към монашеското житие, а най-вече ги насърчаваше към свещеното трезвение и молитвата, както пише в книгата си „Слово за молитвата“(4) и св. Симеон Нови Богослов.
Не подобава прочее човек да се моли Богу без страх и благоговение. Онзи, който няма тези добродетели, да проси по-напред да го озари светлината на страха Божий, за да познае колко страшен е Бог, пред Когото предстои и се моли. Но невъзможно е някой да се моли Богу и умът му да не бъде увличан от неподобаващи и скверни помисли, ако не се е примирил с Господа чрез покаяние и чистосърдечна изповед. Нека първо подири прошка за всичко, що е съгрешил със слово, дело или помисъл, и тогава да се моли. Понеже душа, възлюбила Бога и примирена с Него, бива кротка, смирена и съкрушена. И тъкмо това са признаците на примирението и любовта към Бога и първите дарования, които Господ дава на вярващите, а именно кротостта на сърцето и смиреномъдрието на душата. Тогава демоните не могат, както отначало, да вдигат бран срещу кротката и смирена душа нито чрез сластолюбие, нито чрез сребролюбие, нито чрез славолюбие. По такъв начин с тези две Христови дарования - кротостта и смирението, душата намира покой след благодатното Божие посещение в нея. Знак, че Божията благодат е посетила душата, е това, че тя се моли със страх и благоговение и внимава зорко в словата, които изрича, тъй като никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго (1 Кор. 12:3). Оня пък, който се моли или пее както се случи - с небрежност и невнимание, видно е, че не познава Бога и оскърбява Този, пред Когото треперят херувимите. Такъв човек се моли единствено с устата си, а с ума си беседва с бесовете и в сърцето си общува с предишните си грехове и страсти. Макар да страда от демоните, той не чувства това, нито пък получава избавление от Бога, понеже Го е отхвърлил и не е послушал заповедта Му: „Служете Господу със страх и радвайте се (пред Него) в трепет“(Пс. 2:11). И вместо да получи милост от Бога, предизвиква Неговия гняв. От кого тогава ще бъде помилван? Понеже, както царските стражи пропъждат далеч от лицето на царя този, който стои пред него с пренебрежение и без страх, така и ангелите Господни прогонват от Божието лице и от Неговия покров ума на този, който стои пред Бога и се моли небрежно. И тозчас го сграбчват демоните с много по-голямо безсрамие и сила, отколкото ако го бяха взели от блудилището или от винопродавницата, и го повеждат с пълна власт, където пожелаят, към скверни, суетни и вредни дела. Защото с три неща съгрешават човеците - с ум, слово и дело. Първи е умът. Той е виновен за всичко онова, с което съгрешават другите две, сиреч: словото и делото. Но умът не може да стори греха, а словото и делото извършват онова, което умът измисля. Прочее, кое от тези три неща е най-нужно Христос да изцели? Явно, че първото - ума. И когато умът се освети, изцели и дойде в добро състояние, тогава не те подтиква да изречеш, нито пък да извършиш нещо друго, освен угодното на Бога; така всяка душа се опазва от грях. Ето защо, трябва да се подвизаваме доколкото можем, та умът ни да се освети от Христа и да приеме благодатта на Светия Дух, защото единствено за това Христос, бидейки Бог, стана човек и бе разпнат, и умря, и възкръсна. И това, сиреч освещаването на ума, е всъщност възкресението на душата, което тя приема още в земния живот. Тогава и тялото на удостоилия се да възкръсне тук ще се сподоби да приеме в бъдещия живот божественото и надвишаващо естеството възкресение. И тъй, нужно е повече от всичко друго да се стараем да придобием благодатта на Светия Дух, като се молим със страх Богу.
Така поучаваше блаженият Козма и сам съблюдаваше всичко това: със страх и благоговение възнасяше молитвите си към Бога и със сълзи на умиление ги напояваше, възпявайки заедно с пророка: „Опазих се и се уплаши сърцето ми от гласа на молитвата на устата ми“ (Ав. 3:16 по слав. прев.) и „Заради Твоя страх, Господи, заченахме в утробата си и износихме и родихме духа на спасението, което извършихме на земята“ (Ис. 26:18 по слав. прев.). Но не само това той беше изпълнен с най-топла вяра и любов към Бога, обичаше ближния си като себе си. Ето защо и добродетелта му сияеше за слава Божия и той бе за другите като слънце.
Веднъж двама йеромонаси от свещената Хилендарска обител дойдоха при преподобния, за да го посетят и да получат полза от боговдъхновените му слова и добродетелния му живот. Със себе си те носеха една кратунка с вино и я скриха край пътя, понеже не бе потребна на светеца, който поради голямо си въздържание дори вода не пиеше до насита, но му донесоха друг постнически дар. Той ги прие с радост и ги приветства в Господа. След като беседваха дълго с него и чуха много спасителни наставления, получиха благословението му и щяха вече да си тръгнат. Той обаче, понеже имаше от Бога дар на прозорливост, провидя духом, че една змия е допълзяла и е влязла в кратунката с виното, скрита край пътя, и затова им рече: „Братя, заради Господа, не пийте от кратунката с виното, но я счупете, защото ако вкусите, ще умрете от змийска отрова.“ Като чуха това, монасите се ужасиха и със страх си отидоха от преподобния, удивлявайки се как той узна тайното и откри неизвестното. Те направиха така, както им каза: строшиха съда с виното, намериха там змията и прославиха Бога, Който ги избави от ненадейна смърт чрез Своя угодник.
Близо до Есфигменския манастир, в местността, наречена Самария, живееше един добродетелен монах на име Дамян, който в строго въздържание се подвизаваше за спасението си. Той имаше от своя старец устав и наредба да не остава нощем в чужда килия. Един ден Дамян отиде по някаква работа при свой събрат постник и тъй като не го намери в килията му, остана да го чака дълго време. Братът се завърна чак привечер. Щом свърши работата си, Дамян поиска да се върне обратно, ала онзи инок, неговият другар, го уговаряше и молеше: „Остани и пренощувай тук тази вечер, утре ще си тръгнеш, понеже е вече късно и започва да вали“. Но за да спази правилото си, Дамян не остана там, а си тръгна в мрака сред дъжда. Докато вървеше, стана толкова тъмно, изля се такъв пороен дъжд, че той изгуби пътя и не знаеше нито къде се намира, нито накъде отива. Понеже съвсем изнемогна от лутането и нямаше какво друго да стори, извика в молитва към Господа: „Господи, спаси ме! Загивам!“ И щом каза това, изведнъж се намери в своята килия.
На следващото утро отиде при преподобния Козма, защото го почиташе като разумен мъж, изпълнен с голяма разсъдителност, и му разказа за случилото се изкушение, като искаше да разбере защо го постигна такова бедствие, дали не е съгрешил с нещо пред Господа, без да е разбрал това. А светецът му рече: „Не скърби, възлюбени брате, но знай, че Бог те спаси от смърт, защото ти заради Него се потруди да не престъпиш заповедта на своя старец. А още повече - за да разбереш, че ако опазим обетите, които сме дали при пострижението си, предстоейки пред страшния престол на Христа и пред Неговите свети ангели, тогава и Той ще ни избави от вечната смърт“.
Веднъж св. Козма се разболя тежко и в болестта си, като човек, пожела да вкуси риба, за да подкрепи малко преутруденото си от усиления пост и въздържание тяло. Но тъй като нямаше риба, предаде грижата си на Господа, и ето изведнъж - о, чудо на Всепромислителя Бог! Веднага видя високо в небето орел, който долетя при него, носейки риба според желанието му, остави я пред нозете му и пак се вдигна във висините. Както някога Бог повели на враната да носи хляб и месо на пророк Илия, така и сега изпрати на Своя угодник орел, който да му донесе риба, за да го утеши в болестта. Щом я получи като дар от небето, Козма я изпече на огън и тъкмо се готвеше да седне на трапезата, чу глас да му казва: „Остави част от рибата за Христофор, понеже тя е негова“. И той направи така. А този Христофор се подвизаваше наблизо и понеже през ония дни беше болен, помоли един брат да му намери риба. Когато я получи, очисти я, за да я сготви, но изведнъж пустинен орел се спусна и грабна рибата от ръцете му. За да се утеши, братът отиде на другия ден при своя съпостник Козма и искаше да му разкаже за скръбта си. Още недоизрекъл обичайната молитва пред вратата на преподобния, Козма му отвърна с думите: „Влез, брате! Ето, очаквам те и ти оставих част от рибата, която ти сам получи и приготвяше, за да подкрепиш силите си“. Влезе Христофор, видя печената риба да лежи на трапезата на светеца и много се удиви. Тогава Козма разказа на Христофор как Господ му изпрати рибата, а Христофор - как тя стана плячка на хищната птица, и двамата се развеселиха духом и прославиха Бога, Който дава храна на ония, които Му се боят (Пс. 110:5).
Веднъж, на светия Велики четвъртък след утренята, св. Козма имаше откровение и видя във въздуха една душа, която бе мъчена от демоните по митарствата, защото нямаше добри дела и покаяние за греховете си. По Божие откровение и заради дара на прозорливост, който преподобният имаше, той позна, че това е душата на игумена на светия Хилендарски манастир. Тогава изпрати ученика си в Хилендар да извести братята прилежно да се молят на Господа, та да се избави душата на игумена им. И сам умилно се молеше със сълзи на очи. Ученикът му, като отиде, каза им за видението на стареца си, но те не повярваха и му рекоха: „Нашият игумен току-що излезе от храма и отиде в килията си да се приготви за св. Литургия, та да ни причасти, а твоят прелъстен старец ни кара да се молим за него като за починал.“ След това, макар и да не вярваха, отидоха да видят и повикаха игумена, но той не им отговори. Тогава влязоха в килията му, но го намериха вече умрял от внезапна смърт. Ужасиха се и повярваха на думите и видението на светеца, и с плач се молеха на Господа за душата на своя игумен.
Но да не премълчаваме и това, че за да възсияе още повече добродетелта на праведниците като злато, изпитано в огън, Бог нерядко им изпраща изкушения и Сам им открива и предвъзвестява за тях чрез божествени явления. Така св. Антоний Велики, за да се укрепи докрай против вражеската бран, видя свише сияние на благодатна светлина и чу гласа на Христа, Който му обещаваше Божествената Си помощ. Подобно на него и блаженият Козма се сподоби да узнае от Самия Владика Христос как ще пострада от демоните преди кончината си и как, като добър подвижник и доблестен страдалец, укрепяван от Божията помощ, ще ги победи и ще бъде увенчан от Господа. Докато преподобният съзерцаваше божественото видение, споменатият вече Христофор дойде пак при него, за да чуе словото Божие и да получи назидание за душата си. Приближи се той до килията на светеца и като го чу да беседва вътре с някого, помисли си, че е дошъл друг брат на изповед. Затова остана дълго да чака и щом гласовете утихнаха, почука с молитва. Излезе преподобният, дадоха си целование в Христа, влязоха в килията и като се помолиха по обичая, седнаха. Но тъй като Христофор не видя никого там, много се учуди и попита: „Честни отче, с кого беседваше досега? Защото аз дълго стоях вън и чаках…“ А светецът разбра, че не ще може нищо да скрие от такъв добродетелен брат и му рече: „Посети ме нашият Владика Иисус Христос и беседва с мен. Възвести ми, че скоро аз, смиреният, ще пострадам от демоните и не след много дни ще се преселя от този живот, за да отида при Него в царството Му. А ти, възлюблени брате, иди си сега с мир и потруди се пак да ме навестиш в еди-кой си ден“, и той назова деня.
Щом настана уреченото време, Христофор пак дойде при преподобния и го завари да лежи полумъртъв. И тъй като недоумяваше каква е причината за това, Козма му разказа цялата истина: „През нощта тук дойде князът на бесовете с пълчища демони, като им викаше с плачевен глас: „О, безсилни и лениви! Как не можа никой от вас да убие този голям мой враг, който ми причини толкова зло, а накрая грабна и престола ми?“ Като рече това, лукавият взе тояга и преби цялото ми тяло, както сам виждаш. Но слава на Бога, Който всичко устройва за наше спасение и благоволи заради любовта ми към Него да пострадам до смърт“. Тогава Христофор остана при него и му служеше в предсмъртната болест. След два дни светецът помоли да се причасти с честното Тяло и Кръв Христови. И като се причасти благоговейно, благодари на Бога и предаде Нему с молитва чистата си и свята душа в лето 14245 от Христовото Рождество, в 22-я ден на месец септември.
Щом разбраха за успението му, братята от Зографската обител свещеници и монаси, дойдоха да извършат според църковния чин опелото над светите му мощи. А Бог, Който прославя прославящите Го (1 Цар. 2:30), прослави и този преподобен отец след неговата смърт със следното чудо: докато монасите пееха на погребението му, отвсякъде се събраха диви зверове и птици, и след като братята погребаха честните останки на преподобния и проливаха сълзи над гроба му, всяко от тези животни викаше със своя глас, сякаш и те изпращаха светеца и отдаваха чест на погребението му, а след това отново се разотидоха в пусти места.
Това, отци и братя, са дивните и превишаващи естеството чудеса и дела на новоявения наш отец св. Козма, с които Бог благоволи да го прослави. Това са неговите борения, които той заради любовта си към Владиката Христа поде, и макар те да не са описани тук подробно, но са достатъчни да подтикнат нас, днешните подвижници и постници, към гореща вяра и по-голяма ревност за добродетелен живот в Христа. Как той крепко и мъжествено се опълчи срещу плътта с търпение и въздържание, срещу измамната прелест на света с нестяжание и срещу дяволската гордост с велико смирение! Като се въоръжи със силата на Честния Кръст и с духовния меч - словото Божие, и добре се подвизаваше, мъжествено победи и придоби на небето ангелски престол, който дяволът бе загубил някога поради гордостта си, и затова всезлобният отчаяно ридаеше, укорявайки своите слуги – бесовете, че не можаха да надвият Божия постник и непоклатим страдалец. Свещеният Козма пося в зноя на земното житие постнически скърби със сълзи и обилно пожъна класове на радост и вечен живот (срв. Пс. 125:5). Временно поде подвизи, а сега вечно се весели. Със смирение се издигна, с нищета се обогати. И днес царува на небето с Владиката Христа, увенчаван от ангелите, облажаван от светиите и преподобните, защото влезе в радостта на своя Господ (срв. Мат. 25:21).
Да въздадем и ние, братя, благодарение на Бога, дивен в Своите светии, че издигна в нашия род такъв славен мъж, като огледало, сияещо със светлината на всички добродетели. И тъй, да замлъкнат всички, що дръзко говорят: днес времената са други и е невъзможно някой да достигне съвършенството на древните отци. Не знаят окаяните, че като говорят така, тежко съгрешават против Господа. Но защо ли казвам съгрешават? Такива св. Симеон Нови Богослов нарича направо „скрити еретици“. (Който иска по-точно да научи за тях, нека прочете в книгата му 47-ото слово, за да разбере в каква бездна от заблуди са паднали те, без сами да разбират.)
Не времето е виновно, че не можем, или по-точно е да кажем - че не искаме да подражаваме на древните светии. Не, виновни са нашето нехайство, сластолюбие и маловерие. За този, който има вяра и не се усъмни, всичко е възможно (срв. Мат. 17:20; 21:21, Марк. 9:23; 11:23), говори Господ в св. Евангелие. Нима древните светии със собствени сили са направили нещо? Не, но с Божията помощ и със силата Христова, просвещавани от Светия Дух. Христос говори: „Без Мене не можете да вършите нищо“ (Иоан. 15:5) и още: „Искайте, и ще ви се даде“(Мат. 7:7, Лука. 11:9). И какво не преодоляват ревността и молитвите, отправяни с топла вяра от усърдната душа, която възхожда към Отца на светлините. Понеже Бог, Какъвто бе във времената на древните светии, и сега, в наши дни, е Същият, и Същият ще пребъде до свършека на вековете, както Сам Господ Иисус Христос, Който е во веки с Отца и Светия Дух, ни говори: „Ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Мат. 28:20).
И тъй, като се научим от житието на преподобния наш отец Козма, който възсия в последно време, нека отстъпим от маловерието и отхвърлим гореспоменатите оправдания като суетни и душевредни, а вместо това да последваме всички заедно примера на облажавания от нас Божий угодник, като свято се уподобим на него. Да се смирим пред Господа, да отхвърлим користолюбието и сребролюбието, да угасим пагубното разпалване на страстите и похотите, да пазим въздържание и умереност във всичко, да усмирим плътта си с трудолюбие, да очистим душата си с молитви и покаяние, и така чрез богоприятната молитва на светия наш отец Козма да се удостоим в последния ден на всеобщото възкресение непосрамени да застанем пред Праведния Съдия, нашия Господ Иисус Христос, Комуто заедно с Отца и Светия Дух да бъде слава, чест и владичество во веки веков. Амин!
Източник: Превод от църковнославянски език със съкращения. Служба и житiе преподобнаго отца нашего Космы Зографскаго чудотворца. Изд. Славеноболгарской общежительной Зографской обители на св. Горе Афонъ. 1911, л. 23-44.
Рождество Богородично е един от най-големите празници на Православната църква.
Божият промисъл подготвил постепенно появяването на св. Дева Мария. В дълга редица поколения благородството се издигало непрекъснато, човешката природа ставала по-съвършена, докато най-после благословената двойка – Йоаким и Ана – се явила като благодатна почва, на която могла да поникне такава чудна издънка – пресвета Богородица.
На три дни път от Йерусалим се намирал малкият градец Назарет. Там живели праведните Йоаким и Ана, които светата Църква нарича „богоотци“.
Йоаким произхождал от Давидовия род, а света Ана – от рода на Аарон. Били много щедри, милосърдни. За себе си изразходвали само една трета от доходите си. Другата трета жертвали за храма, а последната трета раздавали на бедните.
Всекидневна скръб помрачавала живота на тези добри хора: нямали деца. У израилтяните това се считало за голямо нещастие, понеже бездетните родители се лишавали от надеждата да имат за свой потомък очаквания Месия.
На един от големите празници Йоаким дошъл със свои роднини в Йерусалимския храм. Искал да принесе жертва на Бога. Храмът бил препълнен с народ. Застанал Йоаким пред първосвещеника и му открил желанието си. Първосвещеникът започнал да го укоряла, че заради греховете му Бог не го благословил с деца. При това положение той не бил достоен да принася жертва.
Йоаким се натъжил дълбоко. Излязъл от храма, като се утешавал с мисълта за безбройните милости на Бога към израилския народ.
По някое време скръбта му обаче станала толкова голяма, че не пожелал да се върне в къщи. Отишъл в пустинята, където пасяло стадото му. Там прекарал той в молитва и строг пост 40 дни. Молел се усърдно Бог да се смили над него, да извърши чудо – да стане и той баща, както някога Авраам станал баща в дълбоки старини.
Вестта за тревогата на Йоаким в Йерусалим стигнала в Назарет до Ана. Тя затъгувала дори повече от мъжа си. Считала себе си за причина за бездетството им. И като мъжа си почнала също тъй горещо да се моли на Бога да я облагодетелсва с рожба.
Веднъж, като работела в домашната си градина, видяла сред клоните на едно лаврово дърво гнездо с малки птиченца. Гледката на това щастливо гнездо я хвърлила в още по-голяма скръб.
– Само аз, Господи – казала тя със сълзи на очи, – съм мъртва и безжизнена. Цялата природа те прославя със своите плодове. Всички се радват на свои деца. Само аз съм бездетна като безводна пустиня… Господи, Господи! Ти си дарил на Сарра в старините й син. Чуй и мене. И аз ще Ти принеса роденото от мене в дар, за да бъде благословено в него Твоето милосърдие!
Ана вложила цялата си душа в тая молитва.
И ето – ангел Господен застанал пред нея и й казал:
– Ано, Ано, твоята молитва е чута. Твоите вопли преминаха облаците. Твоите сълзи капнаха пред Господа. Ти ще родиш благословена дъщеря, заради която ще бъдат благословени всички земни родове. Чрез нея ще бъде дадено спасение на целия свят. Ще я наречеш Мария.
Ана веднага дала обещание, че ако роди дете, ще го даде в служба на Бога.
Преди да сподели своята радост с мъжа си, тя отишла в Йерусалимския храм, за да благодари на Бога и там да повтори своето обещание.
В това време ангелът Господен се явил и на Йоаким в пустинята и му казал:
– Бог чу твоята молитва. Жена ти Ана ще роди дъщеря, която ще бъде ваша обща радост. За да се увериш в моите думи, иди в Йерусалим. Там при златните врата ще намериш жена си, на която вече е възвестена тази радост.
Щастливите съпрузи се срещнали в Йерусалим. Разплакали се взаимно за явяването на ангела и принесли заедно жертва в храма.
На 9 декември светата Православна църква чества празника Зачатие на света Ана. Това е денят, в която света Дева Мария се заченала в утробата й. Девет месеца след това – на 8 септември – пречистата Дева се родила на света.
Като навършила три години, малката Мария, бъдещата пресвета Майка на Божия Син, Господ Иисус Христос, била заведена в Йерусалимския храм. Тъй родителите й изпълнили обещанието си: предали своята единствена рожба в служба на Бога.
В това време при храма живеели в отделни малки килии мъже, жени, девици, които посветили себе си изцяло на Бога и тъй водели чист, благочестив живот. Те били предобрази на бъдещите християнски монаси и монахини.
В тържествено шествие Ана се приближила с детето към храма. В ръцете на девойките, които придружавали Мария, както и в ръцете на другите присъстващи, горели свещи.
За да посрещнат Йоаким и Ана, с пение излезли из храма свещеници, начело с първосвещеника.
Ана поставила отроковицата Мария на първото стъпало на храма, който имал 15 високи стъпала. И станало голямо знамение. От никого не водена, от никого не покрепяна, Дева Мария изкачила леко и право всички стъпала. Почуда се изписала по лицата на всички присъстващи.
Малката Мария била оставена, като другите девици, да живее при храма. Тъй се лишила тя от родителите си, предадена изцяло на Бога.
Починал баща й Йоаким на 80-годишна възраст. Като останала сама, света Ана се преселила от Назарет в Йерусалим. Сдобила се с жилище близо до дъщеря си. Молела се постоянно в храма до своята смърт.
Така в нежна възраст била обречена да изпита скръбно сиротство тази, която впоследствие с блажена радост приела върху себе си дълга да лекува сиротството на всички самотни, изоставени хора, да стане Майка Утешителка и Застъпница на всички сирачета.
На всяко богослужение се прославя пресвета Дева Мария, която се удостоила да бъде майка на нашия Спасител Господ Иисус Христос. Споменават се с благословение и нейните родители Йоаким и Ана като богоотци, като праотци на Бога, явил се в човешка плът за спасението на цялото човечество.
А на празника Рождество Богородично се пее следната песен:
„Рождението ти, Богородице Дево, донесе радост на цялата вселена, защото из тебе изгря Слънцето на правдата – Христос, нашия Бог, Който развърза клетвата, даде благословение и, като унищожи смъртта, дари ни вечен живот.“
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Преподобни Симеон Стълпник се родил в 357 година. Родината му е пограничната област между Сирия и Киликия, в Мала Азия. Произхождал от благочестиви родители християни, хора бедни и прости. Детските и юношеските си години прекарал като пастирче. Пасял чужди стада.
Още от това време той бил призован от Бога за подвижнически живот.
Бил на тринадесет години, когато станало чудото с него. Било зимно време. Всяка заран той влизал в храма на молитва. Силно впечатлителен по природа, той слушал с особено внимание и въодушевление църковните песнопения и пеел и се молел. Молел се усърдно. Душата му участвала в божиите химни. Той пеел и се молел. С особена услада слушал евангелските четива.
В един празничен ден той чул думите на Господа Иисуса Христа: „Блажени бедните духом … Блажени кротките … Блажени гладните и жадните за правда …“ Силно се разтресло сърцето му.
Юношата се замислил. Сладостното вълнение не го оставяло. До него стоял старец, който също благоговейно се молел. Симеон го погледнал в очите и тихо го запитал:
– Дали мога и аз да стигна до такова блаженство, за което Спасителят говори?
Старецът се усмихнал кротко, помилвал го с погледа си и също тихо му отговорил:
– Можеш! Да, също и ти можеш да стигнеш до такова блаженство!
– Но как? – запитал свенливо Симеон.
– Като се отдадеш на пост и молитва, на смирение и бедност. Като се отдалечиш от греховния свят в непрекъснат разговор с Бога …
Тия думи залегнали дълбоко в душата на благочестивия юноша. Пламнало у него силно желание да се отдаде всецяло на служба на Бога.
Когато богослужението свършило и хората тръгнали по домовете си, Симеон се поклонил почтително на тоя мъдър старец и му казал:
– Благодаря ти за съвета, който ми даде. Ти ме научи на добро. Ти ми посочи пътя на спасението. Аз с радост ще тръгна по него! …
Вместо да се върне у дома си, замислен дъблоко и развълнуван силно, Симеон излязъл вън от селището и се отдалечил в пустинно място. Тук той се отдал на размисъл върху онова, което чул в храма. Коленичил, свел глава до земята и почнал със сълзи на очи да се моли на Бога:
– Господи, упъти ме, научи ме какво да направя …
Дълго се молил и от умора заспал. Сънувал, че копае основа за построяване на някаква сграда. Чул глас:
– Копай по-дълбоко!
Тия думи се повторили:
– Копай по-дълбоко!
Симеон копаел все по-дълбоко. Чул ги трети път:
– Копай по-дълбоко!
След това гласът продължил:
– Ако искаш да изградиш нещо, работи и се труди прилежно. Знай, че без труд няма сполука!
Тия думи, чути насън, станали основно правило за целия по-нанатъшен живот на Симеон. Върнал се у дома си, той започнал да изучава усърдно Свещеното Писание.
Като станал на 18 години, постъпил в манастир. Отдал се на непрестанни трудове. Но все му се струвало, че малко се труди за Христа, Който пострадал за нашето спасение. С вяра понасял пращаните му от Бога изпитания. Съзнателно търсел напрежения и оскъдици, като се изнурявал с пост и постоянна молитва. Обикновено братята в манастира се хранели само веднъж на ден – след залез слънце. Той не слагал нищо в уста цяла седмица. Игуменът на манастира правел опити да сдържа у него тази ревност, която могла да изтощи силите му. Но ревността да издига духа над плътта ставала у него все по-силна.
Един ден Симеон, след дълбока молитва в манастирския храм, оставил своята бедна и тясна килия, навлязъл навътре в планината, изкачил се високо, намерил удобно място, усамотил се там. Той се отдал на постоянна молитва, далеч от всякакво смущение. Появил се у него страх – да не би поради умора да се породи в душата му желание да слезе долу, при братята в манастира. Затова се привързал с верига за голям камък. Така прекарал доста време, като се молел постоянно. Правел усилия над себе си да забрави всичко земно, устремил мислите си единствено към Бога.
Тогавашният Антиохийски епископ Мелетий научил за подвига на Симеон. И тръгнал из планината да го види лично. Открил го прикован с верига за грамадния камък. Поздравил го и развълнувано му заговорил:
– Защо е това? Човек трябва да владее себе си и без окови! Не чрез верига трябва да се приковем към онова, което считаме за своя длъжност, а чрез воля и разум.
Смирено Симеон приел бележката на архиерея, снел веригата от себе си и променил начина на подвига си. След като епископът си отишъл в престолния град, той продължил своя постнически и молитвен подвиг, като още по-силно се свързал с Бога и подчинил волята си на Божията воля. Похотите на плътта си побеждавал чрез доброволен труд из тоя планински кът и чрез въздържание.
Слухът за неговия постнически и молитвен подвиг се разнесъл из цялата околност. Заговорило се навред за него. Отвсякъде започнали да се стичат около него поклонници, които желаели да го видят, да го чуят, да се докоснат до дрехата му, да получат благословение.
Кротък, благ, смирен, Симеон се плашел от човешките похвали. Стремял се да ги отклони от себе си. Не искал да ги чува, за да не се възгордее и да падне в смъртен грях. За тая цел решил да си изгради стълп – кула и там, на върха й да живее, та посетителите да не го смущават, да не слуша похвалите им, да остане завинаги в смирението си. Събрал камъни и от тях изградил стълп и върху него тясна килия.
Тук той се приютил. На гъсти тълпи поклонници прииждали на това място, удивлявали се от подвига му, викали към него, искали да го видят. Това станало причина той да си издига все по-високи стълбове. Последният бил висок 40 лакти и около него – каменна стена.
Върху стия стълбове преподобният се молел непрестанно, най-често изправен, с поглед устремен към безкрайните небеса. Нозете му се покрили с рани.
Симеон е знаел, че милостивият Бог не иска от хората да понасят с търпение тия страдания, които са им пратени. Но преподобният в духовна радост е чувствал и това, че Бог благославя всяко дело извършено от любов към Него. Затова Симеон се отдал на страдание за Божия прослава. И чувствал и съзнавал, че Бог проявява велика милост към него. Бог укрепил душата му сред тежките страдания и го дарил с удивителна мъдрост, с чудотворна сила.
Слухът за подвига на преподобни Симеон Стълпник се разнесъл нашироко из пустините наоколо, където живеели много други отшелници. Те всички проявили интерес към подвига му. Пожелали да узнаят защо той живее тъй. Те се страхували да не би от горделивост той да е избрал такъв тежък подвиг, да не би чрез него да иска суетно да се възвеличи над другите отшелници.
Група пустинници дошли при него. Заобиколили стълпа, дигнали поглед нагоре към него и го запитали:
– Защо брате, не вървиш по пътя на отците? Защо си избрал за себе си нов път, който ние не познаваме? Слез от стълпа и живей като другите подвижници!
Заобиколилите стълпа се оказали пратеници на всички отшелници от околните пустини. Тям било поръчано: ако преподобни Симеон не слезе доброволно от стълпа, насила да го свалят. Ако пък веднага последва съвета им, да го оставят, като се задоволят с неговото послушание, което ще докаже, че той служи истински, с дълбоко смирение на Бога.
Като предали заповедта на цялото отшелническо братство, в мълчание пратениците продължили да гледат към килията на върха на стълпа. Очаквали отговора. И отговорът последвал. Преподобният почнал да слиза от стълпа. Тогава възхитени, пратениците в един глас извикали:
– Не слизай, отче свети! Твоето послушание свидетелства, че ти наистина служиш с цялата си душа на Бога! Върни се горе и си остани там, Бог да ти помага докрай!
Новият Антиохийски епископ – патриарх Домн, който наследил Мелетий, чул за тая среща и, като предшественика си, лично решил да посети Божия човек. Дошъл до стълпа. Свети Симеон слязъл долу, поклонил му се, целунал му ръка и поискал благословението му. Архиереят светител и преподобният пустинножител дълго беседвали за спасението на душата. После отслужили света Литургия и двамата се причастили със светите Тайни.
Патриархът се върнал в Антиохия, а великият стълпник продължил своите подвизи за слава на Бога с още по-голяма ревност.
Към неговия стълп продължили да прииждат огромни маси народ от близки и далечни страни. Идвали богати и бедни, силни и слаби, учени и прости. Едни дохождали при него за съвет, други за утеха. Трети донасяли болни – да се помоли за тях. Кротък, скромен, смирен, той слизал от височината на стълпа си, заставал пред тях. Изслушвал всички с любов и благост, като им давал да разберат, че считал себе си най-малък и най-недостоен от всички. Със забележителна нежност и горящо сърце ги поучавал на закона Господен. Молел се коленопреклонно за болните и те получавали изцерение. Поклонниците се вълнували. Издигали гласове на възхищение. Но той ги възпирал. Не им позволявал да го славят. Властно заповядвал на всички за всичко да благодарят на Бога, Него едниствено да славят, Него едниствено за възпяват. На грешниците проповядвал покаяние. И мнозина, след като го изслушвали, каели се и си отивали успокоени, като високо изповядвали решението си да започнат по-чист и по-добър живот.
При преподобни Симеон Стълпник идвали и езичници. Слушали огнените му думи за пресветата Троица, за Господа Иисуса Христа, Спасителя на света, обръщали се към християнската вяра, донасяли при стълба своите идоли и ги унищожавали пред очите му.
Голяма мъка изпитвало сърцето на преподобния от съществуването на различни ереси. Той не преставал да се грижи за мира и успокоението на Църквата. В писма до църковните пастири изобличавал лъжливите учения и разкривал просто и ясно истинската вяра. Често напомнял заповедта на св. апостол Павел, който внушава на вярващите „да се облекат в милосърдие, благост, смиреномъдрие, кроткост, дълготърпение, … а най-вече в любовта, която е свръзка на съвършенството.“ (Кол. 3:12-14)
Свети Симеон прекарал на стълпа няколко десетки години. Блажено починал на 103-годишна възраст – в 460 г.
Уведомен за смъртта му, антиохийският патриарх дошъл при стълпа с епископи, свещеници, дякони и голямо множество народ да вземе тялото на светеца. С пение на псалми тялото било пренесено в Антиохия.
Сред народа имало човек, който бил ням и глух от 14-годишна възраст. Когато внесли тялото на преподобния в храма, нещастният човек се изцерил веднага. Като коленичил пред тялото на преподобния, възрадван той извикал:
– За добро си дошъл, Божи рабе! Твоето дохождане ме изцери!
Чудото силно развълнувало целия народ. Църквата тържествувала и славела Бога.
След няколко години бил построен в Антиохия храм на името на св. Симеон Стълпник. В тоя храм били пренесени светите му мощи. А на планината, където се намирал последният, най-високият стълп, бил изграден манастир, където са станали много чудеса, особено изцерявания на неизлечимо болни.
Едно предание говори, че в деня на смъртта на преп. Симеон ученикът и подражателят на живота му Даниил, който се подвизавал по същия начин край Черно море, близо до Цариград, имал видение. Представило му се как ангели носят към Небето възрадваната душа на св. Симеон. Това шествие на ангели с душата на преподобния наблюдавал и св. Авксентий във Витиния.
Същия ден се празнува паметта и на преподобна Марта, майка на св. Симеон.
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
След страдалческата кончина на свети апостол Вартоломей , която той приел заради Христа от нечестивите в арменския град Албан (днес Баку, бел.ред.), верните взели честното тяло на светия апостол и го положили в оловен ковчег. От мощите на апостола започнали да стават чудеса, защото от тях се подавало изцеление за болните и поради това мнозина неверни се обръщал към Христа. А слугите на дявола, нечестивите и жестоки жреци, като научили за тези чудеса, и дори ги видели с очите си, не само не познали Божията сила, но се ожесточили в сърцата си и възненавидели честните апостолови мощи. Стигнали до крайната степен на вражда и ярост, те взели оловния ковчег и го хвърлили в морето, за да го потопят в морските дълбини.
Нечестивите хвърлили в морето и още четири ковчега с мощи на други свети мъченици. Смята се, че това били мощите на светите Папиан, Лукиан, Григорий и Акакий. Но вместо да потънат в морската бездна, ковчезите плавали като ладии, носейки в себе си безценни съкровища. Макар и да бил от олово, ковчегът на апостол Вартоломей не потънал – по свръхестествен начин той се оказал необикновено лек и се носел по морето сред другите мъченически ковчези като кораб, управляван от Всесилния Бог; два ковчега имало от дясната му страна и два – от лявата, заради апостолската чест.
Така по чуден начин по море ковчезите стигнали до Босфор Тракийски в Пропонтида, а след това преминали Хелеспонтския пролив и през Егейско и Йонийско море достигнали Сицилия и се насочили на запад към остров Липара. Тук ковчегът на апостола пристанал към брега. Ковчезите на другите свети мъченици, съпроводили апостола до Липара, го оставили и се разделили, като по Божията воля всеки се отправил по своя път. Ковчегът на свети Папиан отплавал към Сицилия, на Лукиан – в Месина, на Григорий – в Калабрия, а на Акакий – в град Аскалус. За всичко това получил откровение от Бога епископът на остров Липара Агатон.
Той отишъл с клира и множество народ на морския бряг и намерил ковчега с мощите на апостола. Преизпълнил се с радост и казал:
– Откъде дойде при теб, Липара, това безценно богатство? Наистина, днес ти се възвеличи и прослави. Ликувай и се радвай, приемайки в ръцете си посетилия те велик застъпник и ходатай пред Бога и възкликни към него: добре дошъл при нас, Господен апостоле!
Всички се учудвали как оловният ковчег с мощите на светия апостол не само не потънал във водата, а се оказал по-лек от ладия и преминал такъв дълг път по море, очевидно ръководен не от човешка, а от Божия сила, и прославяли Божието величие.
След това взели ковчега с мощите на апостола и тържествено и с псалмопения го понесли в църквата. А от светите мощи изтекло миро, от което се подавало изцеление за неизлечими болести.
Честните мощи на Христовия апостол се пазели на острова дълго време, чак до царуването на иконобореца Теофил (3). Тогава заради хорските грехове, по Божието допущение агаряните завладели остров Липара. Управителят на град Беневент, княз Сикард, отдавна бил чувал за чудесата на Христовия апостол и се разгорял с топла вяра към светеца. Затова повикал моряци от град Амалфия и като обещал да ги награди богато, ги убедил да пренесат от остров Липара мощите на свети апостол Вартоломей като скъпоценно съкровище. Моряците се качили на кораба, взели от острова толкова желаното духовно съкровище и се завърнали. И едва щом княз Сикард чул, че пристигат мощите на светеца, заедно с епископа и множество хора излязъл с кораби в морето да ги посрещне. После с почести отнесли мощите в град Беневент, положили ги във Великата църква и тържествено отпразнували това събитие. Оттогава било установено да се празнува пренасянето на мощите на свети апостол Вартоломей на двадесет и петия ден от месец август. А от честните мощи било подавано изцеление за различни болести по молитвите на апостол Вартоломей и по благодатта на Господа наш Иисуса Христа.
Източник: Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите („Четьи-Минеи“) на св. Димитрий Ростовски.
Още от първите векове на християнството св. Църква наредила да се празнува денят „Успение на пресвета Богородица“. Подробности за това чудно събитие, както и някои сведения за живота на пречистата Божия Майка след възнесение на Спасителя, не са предадени от древните църковни писатели.
След като се върнали от Елеонската планина подир възнесението Христово, св. апостоли прекарвали в Йерусалим, очаквайки Утешителя Св. Дух, обещан им от Спасителя. Всички вярващи живеели в единодушие и любов и непрестанно се молели. С тях била и Майката Христова и някои свети жени, които служели на Господа през последните години на живота Му. Понятно е колко радостно и утешително било присъствието на Божията Майка за учениците, които скърбели за раздялата със своя божествен Учител. Тя вероятно им предавала ония думи, които, според евангелист Лука, „спазвала, като ги слагала в сърцето си“ (Лука 2:19; 2:51); и всички вярващи гледали на нея с любов и благоговение. Пресветата Дева е живяла на хълма Сион в дома на св. Йоан Богослов, когото сам Господ в последните минути на Своя земен живот отдал като син – вместо Себе Си – на Своята пречиста Майка; и от тогава Йоан, като я взел при себе си в къщи, й служел като на своя майка (Йоан 18:27).
И след слизането на Св. Дух над апостолите пресвета Богородица си останала в Йерусалим. Скъпи й били ония места, гдето страдал и умрял нейният божествен Син. Често тя ходела да се моли на Голгота, на Елеонската планина, в градината, гдето било погребано тялото на Спасителя. Предполагат, че от нея християните възприели благочестивия обичай да посещават местата, осветени чрез присъствието на Господ Иисус Христос.
Когато цар Ирод почнал да гони Божията Църква, пречистата Божия Майка заминала за известно време в Ефес, гдето проповядвал св. Йоан Богослов. Има предание, че тя посетила Св. гора Атонска и остров Кипър, гдето праведният Лазар, когото нейният Син възкресил от мъртвите, бил епископ. Ето какво разказва църковното предание за това:
„Когато апостолите хвърлили жребие кой къде да отиде, за да проповядва Евангелието, пресвета Богородица пожелала да дели с тях трудовете им и казала да хвърлят жребий и за нея. Паднало й се Иверската земя и Св. гора Атонска. Но ангел Божи й се явил и казал да не напуска за известно време Иерусалим. Няколко години след това тя пожелала да посети св. Лазар и се отправила на кораб за остров Кипър. По пътя се дигнала страшна буря. Корабът се отклонил от пътя си, отдалечил се от Кипър и стигнал до Св. гора. Тук имало езически храм, пълен с идоли. Но щом пресветата Дева слязла на сухо, идолите паднали и св. Богородица проповядвала на изплашените жители за своя Син Иисус Христос. Мнозина повярвали и Божията Майка казала: „Това място ще бъде мой жребий, даден ми от моя Син и Бог. Няма да оскъднее Божията милост на това място и аз ще му бъда застъпница!“ Затова отците на св. Атонска гора и досега считат Божията Майка своя особена покровителка и наричат Св. гора „Жребий на Божията Майка“.
Когато гоненията малко поутихнали, пресвета Богородица се върнала в Йерусалим и живяла там обкръжена от благоговейна любов. Постепенно с разпространението на християнската вяра растяла и славата на Божията Майка. Мнозина дохождали от далечни страни да я видят. В едно древно послание, приписвано от някои на св. Игнатий Богоносец, четем:
„Много са у нас жените, които желаят да видят Майката Иисусова. Чуваме, че тая девствуваща Майка Божия е изпълнена с всякаква благодат: в гоненията тя е благодушна, при сиромашия и лишения не скърби, на оскърбяващите я не се гневи, но им прави добро, в щастие е кротка, към бедни е милосърдна и им помага, колкото може. Но не търпи въставащите против нашата вяра; тя е благовестница на нашето благочестие и наставница на верните във всяко добро дело. А особено обича смирените, защото сама във всичко е смирена“.
Езичниците и юдеите, които мразели християните, негодували против Божията Майка заради уважението, с което се ползувала. Като знаели, че тя често посещава местата, гдето страдал Иисус Христос, те я следели, за да я убият. Но Господ пазел пречистата Дева и й готвил славно успение.
Пресвета Богородица била вече в преклонни години (64-годишна). Веднъж, когато се молела на Елеонската планина, тя видяла пред себе си архангел Гавриил, който държал в ръка палмово клонче. Той й възвестил, че след три дни тя ще се престави отвъд: „Твоят Син и Бог наш ще те вземе в Своето горно царство, за да живееш и царствуваш с Него вечно!“ И след като й дал райското палмово клонче, се оттеглил. С най-жива радост св. Богородица приела вестта за своята близка смърт, понеже отдавна желаела да остави долния свят и да се пресели във вечните обители. Тя коленичила, дълго се молила и благодарила на Господа.
Когато тя се върнала у дома, св. Иоан Богослов бил поразен от сиянието, което озарявало нейното лице. Тя му известила за случилото се и започнала да се готви за своята смърт. Наредила и украсила дома като за радостно тържество, завещала на две бедни вдовици дрехите, които обикновено носела, и помолила Иоан да погребе тялото Й в село Гетсимания, гдето лежали нейните родители и св. Йосиф Обручник. Св. Йоан уведомил Иерусалимския епископ ап. Яков за близката смърт на Божията Майка. Той известил за това на всички нейни сродници и изобщо на вярващите. Скоро всички се събрали при св. Богородица. Всички плачели и скърбели за раздялата с Божията Майка. Но тя ги утешавала, предавала им думите на архангела, показвала им райското клонче и обещала винаги да се моли за тях.
Пресвета Богородица имала още едно желание – да види още веднъж св. апостоли, които сега били пръснати по цял свят да проповядват Евангелието. И желанието й се изпълнило. По чудесен начин всички апостоли, освен Тома, били пренесени в Йерусалим и изведнъж в едно и също време се явили пред вратите на нейния дом. Заедно с другите апостоли дошъл и св. апостол Павел с учениците си Тимотей, Дионисий Ареопагит и Йеротей Атински. Всички били смаяни, като се видели един друг. А когато св. Богородица известила за своята близка смърт, сърцата им се натъжили при мисълта, че те вече за последен път виждат Иисусовата Майка. Но тя, славейки и благодарейки на Господа, Който изпълнил последното й желание, молила ги да не скърбят: „Не плачете, приятели и ученици Христови, и не помрачавайте радостта ми с вашата скръб! А радвайте се с мене, задето отивам при моя Син и Бог. А като погребете телото ми, върнете се всеки на своята работа!“ След това пресвета Богородица разпитала апостолите за трудовете им в проповядване словото Божие, дълго беседвала с тях, благословила ги и се молила Богу за цял свят.
Настъпил денят на нейното преставяне. От сутринта свещи горели в дома в знак на радост и тържество. Апостолите се молели и славословели Бога. Божията Майка възлегнала на украсен одър, радостно очаквайки смъртта. Изведнъж в третия час (9 часа) чудна небесна светлина озарила стаята. Покривът на къщата като че ли се разтворил и чудно явление се представило пред очите на вярващите. Сам Господ Иисус Христос в небесна слава, обкръжен от ликове ангели и светци, слязъл от небесата за душата на св. Богородица. „Душата ми величае Господа – възкликнала тя – и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой, задето Той милостно погледна смирението на рабинята Си“ (Лука 1:46-48). Господ повикал пречистата Си Майка за вечен живот и след това се чуло пеенето на ангелите, които славели с думите на архангел Гавриил: „Радвай се, благодатна, Господ е с тебе, благословена си ти между жените!“ (Лука 1:28). Всички с благоговение гледали на това преславно видение. И когато след това пристъпили към одъра, на който лежало пречистото тяло на Божията Майка, видели, че лицето й сияе като слънце и чудно благоухание се разляло по стаята. Сърцата на всички присъствуващи се изпълнили с неизказана духовна радост.
Когато дошло време за погребение, апостолите вдигнали одъра и с псалмопение го занесли през град Йерусалим в село Гетсимания. Напред вървял св. Йоан Богослов, държейки в ръка райското клонче. Всички вярващи вървели подир пречистото тяло, над което се носел сияещ във вид на кръг облак, който озарявал цялото шествие, и ангелското пение се сливало с гласовете на вярващите. Много жители от града, като видели това чудно шествие, се присъединили към него. Но когато юдейските архиереи и началници узнали, че такава чест се оказва на починалата Майка Христова, те пратили въоръжени войници, за да разгонят събралата се тълпа и да отнемат от християните тялото на Божията Майка – те искали да го изгорят. Но когато войниците се приближили, сияещият кръг изведнъж се спуснал и като че ли с каменна стена оградил шествието, а пратените войници били внезапно поразени от слепота: По-късно някои от тях повярвали и били изцерени при гробницата на Божията Майка.
Апостолите погребали тялото в пещерата при село Гетсимания и затворили с камък входа й. В продължение на три дни те се молили непрестанно при гробницата и през всичкото време над това място пеели ангели.
На третия ден след успението (заспиването) на св. Богородица пристигнал ап. Тома. Той много се огорчил, че пристигнал твърде късно и не заварил жива пресвета Богородица. В желанието си да го утешат апостолите му предложили да отвалят камъка от гроба, за да може да се поклони на пречистото тяло. Но когато влезли в пещерата, видели, че е празна и че на мястото, гдето било положено тялото на Божията Майка, останала само плащаницата, с която я били покрили.
Апостолите в недоумение молили Бога да им открие тайната на това чудно събитие и в същия ден тя им била разкрита. Като се събрали на обща трапеза, те беседвали за успението на св. Богородица. Трябва да се има пред вид, че на своята трапеза те имали обичай да оставят едно празно място и да турят на него хляб за възкръсналия Господ Иисус Христос. След ядене те вдигали тоя хляб, наричан „част Христова“, и като славели Пресвета Троица, казвали: „Господи Иисусе Христе, помагай ни!“ След това разделяли тоя хляб помежду си и го изяждали като благословение от Иисуса Христа. Тоя път, в същото време, когато станали от трапезата, за да въздигнат Христовата част, изведнъж чули ангелско пение и като отправили очи към небето, видели на облаците пречистата Божия Майка, сияеща от слава и обкръжена от ликове ангели: „Радвайте се! – казала им тя, – защото с вас съм през всички дни!“ Изпълнени от неизказана радост, те вместо обикновената си молитва извикали: „Пресвета Богородице, помагай ни!“ Оттогава апостолите повярвали, че Пресветата Божия Майка възкръснала в третия ден след успението си и с тялото била взета на небесата.
В памет на това нейно явяване пред апостолите св. Църква наредила да се прави възношение (въздигане хляб) в чест на пресвета Богородица. Това възношение се нарича „панагия“ („пресвета“).
По-късно над пещерата, гдето било положено тялото на Божията Майка, издигнали църква и оттогава започнали тържествено да празнуват Успението на Божията Майка. Тоя празник е един от дванадесетте велики празници.
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
