На следващия ден, след празника на свето Богоявление, Църквата още от най-първите си времена извършва празника на събора на честния и славния пророк Иоан, Предтечата и Кръстителя на Господа. И напълно подобаващо е да се почете със специален празник този, който послужил на тайнството на Божественото кръщение, като възложи ръката си върху главата на Владиката на всички.
И така, след празника на Кръщението Господне, съборно се почита и се прославя с песнопения Кръстителят. А самата дума „събор“ означава, че народът се събира в църквата, за да извърши богослужение в чест и за похвала на сега прославяния велик Предтеча и Кръстител Иоан.
Макар, че такъв събор се е извършвал и се извършва във всички храмове по вселената, но с особена тържественост се извършва в храмовете, които са посветени на името на Кръстителя, както това било преди в неговия храм до Иордан, на мястото, на което той кръстил Христа; и в Севастия, където той бил погребан, след като Ирод го убил; и в Антиохия, където най-напред била донесена дясната му ръка от свети евангелист Лука; а също и в Цариград, където впоследствие тази ръка била пренесена от Антиохия и където с особена тържественост се празнувал съборът на Кръстителя, тъй като неговата ръка била донесена в самото навечерие на светото Богоявление, когато става освещаването на водата: сякаш тогава сам Кръстителят дошъл невидимо на освещението на водите и голяма радост и ликуване изпълнили царя и целия народ. Затова тогава на следващия ден, след Богоявление Господне, с голяма тържественост бил отпразнуван съборът на Кръстителя и продължил да се празнува така.
И ние с духовна радост празнуваме събора на великия Предтеча и Кръстител Иоан, като го молим да умолява за нас Владиката Христа, да ни събере Той в тържествуващата църква, във вечниянеръкотворен храм на небето, където да чуваме гласа на празнуващите и да извършим празненство в чест на вечното явяване на Бога. И там да се насищаме с Христа чрез съзерцанието на Божието лице, което Той явно показва на Своите светии, и да славим с всички небесни ликове Отца и Сина и Светия Дух, во веки, амин!
Източник: Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите.
В IV в. няколко свети мъже, гонени на Изток от арианите, потърсили убежище в Рим. От тях римските християни узнали за подвизите на светите отшелници и за трудовете на монашеския живот, по онова време още малко известен на Запад. Тия разкази възбудили силна ревност и голямо усърдие за служение на Бога, особено между жените. Жените от висшето римско общество се отказвали от светските удоволствия, от разкошен живот и употребявали всичко за подпомагане бедните, за откупуване на пленените, за построяване и украсяване на църквите.
Между тия свети жени особено е известна Мелания, вдовица на окръжния римски управител, която от 20-годишна възраст се посветила на служене Богу, изучавала Св. Писание под ръководството на блажени Йероним, помагала на бедните и страдащите.
Желанието й да се поклони на светите места и да изучи иноческия живот я довело на Изток. Там тя посещавала светите отшелници, строила манастири, болници, странноприемници; сама служела на бедните с най-голямо смирение. Грамадните си съкровища тя употребила за тия богоугодни дела. Живеейки в Йерусалим, тя постоянно с писмата си убеждавала своите роднини и приятели в Рим към същия живот, като описвала радостното състояние на душата, която напълно се предала Господу. Но и в Рим християнските жени продължавали да сияят с добродетели, които съставяли рязка противоположност на пороците и суетността на езическото общество. Те построили първите болници в Рим, сами се грижели за страдащите, пращали щедри помощи дори в далечни краища, откупували нещастниците, които се мъчели в плен при варварите. Италия, Испания, Африка благославяли имената на Павлина, Фабиола, Мелания и други християнки, които употребявали богатствата си за помощ на ближните.
Престарялата Мелания поискала преди смъртта си да посети Рим и да се види със семейството си и приятелките си. Тя пристигнала в Рим тогава, когато варвари от всички страни застрашавали вечния град; те постоянно нахлували в Италия и откарвали цели семейства в плен; грамадни богатства минавали в ръцете им; дворците и малките хижи се предавали на пламъци. Престарялата Мелания повтаряла на приятелките си: „Побързайте да предадете Богу вашите богатства! Не жалете тленните съкровища на света!“
В семейството си тя особено се радвала на усърдието и благочестието на своята внучка, която носела нейното име. Тая млада жена била омъжена за един от най-богатите и знатни граждани в Рим – Апиниан. Сама тя притежавала огромни имения в Италия, Сицилия, Испания и Африка. Но сърцето й не било привързано към земните блага, а горяло от чиста любов към Бога и ближните. Родили й се две деца, които умрели малолетни. Тя и мъжът й в това видели указание, че трябва да употребят и времето, и средствата си за богоугодни дела. И действително така започнали да постъпват. Всичкото си имущество те смятали като притежание на Бога и бедните. При грамадното богатство не си позволявали никакъв разкош, а всичко раздавали на нуждаещите се.
Пожелали и те да посетят Изтока и тръгнали за там с майка си Албина. Известно време поживели в Африка, където имали приятели и роднини. По целия път раздавали богати милостини, строили църкви, манастири и откупували пленници. На Изток те посетили светите отшелници и най-после се заселили в Йерусалим.
Скоро след пристигането им там престарялата Мелания починала (410 г.), а нейната внучка продължавала делата й. В тясна килия някъде на Маслинетата (Елеонската) планина тя прекарвала времето си в молитва и изучаване на Св. Писание. Блажени Йероним, който живеел тогава също в Йерусалим, където превеждал на латински Библията, й помагал със своите съвети. Заедно с това благочестивата Мелания дейно се занимавала с благотворителни дела, помагайки на бедни и болни. Апиниан помагал в трудовете й. Тя построила болници и странноприемници и умряла в бедност (434 г.).
На 31 декември св. Църква почита паметта на двете Мелании – бабата и внучката, и нейния благочестив съпруг Апиниан.
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Приемете радост, древни праотци, виждайки Христос Месията да идва.
Радвай се, Аврааме, защото ти се показа като праотец на Христа.
Историята на благословения Авраам е известна както на учените, така и на обикновените християни, защото книгата Битие, написана от пророк Мойсей, която говори за него, се чете, за да бъде чута от всички християни в Църквата, по време на Светия и Велик пост. Всички научаваме от тази книга, че нашия праотец Авраам бил езичник от Халдейската земя. Халдейците били народ преди евреите. А баща му Тера бил идолопоклонник. Божественият Авраам също бил такъв, но това не му попречило да дойде до познание на истинския Бог. Можем дори да кажем нещо странно – че великият Авраам чрез това идолопоклонство бил доведен до разбирането на истинския Бог. Когато разбрал, че нищо сътворено не е Бог и не бива да се почита като Бог, и след като съзерцавал доброто устройство на съществуващите неща, той познал невидимия им Създател. И след като Го познал, Му се поклонил като на Бог, Който поддържа и управлява цялото творение. Затова Бог му заповядал да напусне родината си и роднините си, и да отиде в Ханаанската земя, където се намират Палестина и Йерусалим. Той веднага се подчинил, без да се съмнява в сърцето си, защото имал голяма вяра в Бога. Поради тази причина получил като залог за вярата си син на име Исаак, който му се родил в старостта му и той станал баща на много народи. Исаак се родил от Авраам, Йаков се родил от Исаак, а от Йаков се родил Юда (от чието коляно е роден Христос) и братята му патриарси. Поради тази причина нашите богоносни отци и учители, установиха днес да честваме паметта на божествения Авраам като праотец, от когото е роден Христос. И те определиха това празнуване в предпоследната и последната недели преди Рождеството по плът на нашия Господ Иисус Христос. И това не е направено случайно, а според божественото вдъхновение на Светия Дух. Защото най-благият и човеколюбив Син Божий, направи патриарх Авраам и неговите потомци Свои прародители според Своята човешка природа. Така нашите най-божествените отци с право сметнаха, че ние трябва да празнуваме паметта им като Праотци не за дълго преди Господнето Рождество по плът. По техните молитви, Господи Иисусе Христе, помилуй и спаси нас, амин.
Преп. Алипий бил син на благочестиви родители, които живеели в Адрианопол (Пафлагония) през VІ век. Още при раждането му неговата майка имала тайнствено предизвестие за него, че той ще просияе в света. Тя видяла насън, че държи агне, на чиите рогове горели две запалени свещи.
След като овдовяла, майката поверила възпитанието на своя син на епископ Теодор, който учел детето на Св. Писание. Като видял необикновения разум и кротостта на Алипий, който вече пораснал, епископът го ръкоположил за свой дякон. Не за дълго обаче той останал на тази служба. Него повече го привличал безмълвният и самотен живот.
Като взел съгласието на майка си и раздал имота си на бедните, Алипий напуснал града и се заселил в пустинно място в една стара елинска гробница. Това място се смятало за страшно и затова всички го избягвали. Алипий също се страхувал, защото още не бил привикнал на уединен живот. Но бил успокоен от ангел, който му казал: „Свято е онова място, на което човек, който обича Бога, поиска да живее богоугодно“.
Над гробницата, в която се заселил Алипий, имало каменен стълб с идол отгоре. Пустинникът счупил този идол и го заменил с кръст. Като подготвил душата си чрез дълго подвижничество, Алипий решил да построи на това място храм в чест на св. Евфимия, която му се явявала в съновидение. А сам пожелал да усили своя подвиг чрез стоене на стълп, където прекарал 53 години, без да слиза от него, като понасял всички въздушни промени, всякаква умора и болест. Само 14 години преди смъртта, когато от стоене нозете му били покрити с рани, той вече не е могъл да стои там, а лежал, като със своите страдания, търпение и благодарност към Бога за всичко напомнял праведния Йов.
Много народ се стичал на това място, преди страшно, а сега прославено чрез подвизите на стълпника и чрез много чудеса, с които го удостоил Бог. Някои пожелали да се заселят близо до неговото жилище и така след време там били построени два манастира – мъжки и женски.
Алипий се поминал на 118 години, в 640 г., в царуването на император Ираклий.
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Преподобният Нил бил родом от Константинопол, където получил прекрасно възпитание, изучил цялата книжна премъдрост и бил превъзходен оратор. Когато достигнал пълнолетие, той се оженил за една добродетелна жена, от която има две деца син и дъщеря. Благодарение на знатния си произход и личните си достойнства, той бил назначен за префект на столицата.
Той водел богоугоден и добродетелен живот, но пороците, господстващи в царския двор, го накарали да се замисли за своето спасение и да остави света. Като познал цялата суетност на този свят, който целият лежи в зло, проникнат от убеждението, че в него няма нищо постоянно, нищо вечно и справедливо, а всичко е извратено и изпълнено с неправда, Нил се устремил към тесния, но спасителен път, който води във вечния живот, изпълнен с истинско и неизменно веселие и безконечно блаженство. Той убедил своята съпруга да даде съгласието си да остави света. Като раздали цялото си имущество на бедните, те дали свобода на робите и робините си, а после си поделили грижата за децата си. Съпругата на Нил взела при себе си дъщерята, а той сина си Теодул, заедно, с който оставил Константинопол, загърбвайки света и всички светски пристрастия. Съпругата на Нил с дъщеря им заминала за Египет и там в един от женските манастири приела монашески образ и започнала ревностно да служи на Господа в подвизите на благочестието. А блаженият Нил със сина си Теодул отишъл на Синайската планина, заселил се в пустинята и подражавал на живота на преподобните отци пустинници, прекарвайки живота си в пост, подвизи, молитва и бдение, умъртвявайки плътта си с различни монашески трудове.
Преподобният се заселил в една пещера, която изкопал със собствените си ръце и в нея се подвизавал четиридесет години. Мълвата за него скоро се разпространила навред и много хора с високо знание и състояние започнали да се обръщат към него за наставление и молитва.
Когато преподобният научил за заточението на свети Иоан Златоуст, смело и без страх извисил глас от дълбокото си безмълвие и изобличил император Аркадий, като му написал послание със строги укори заради неправдите му спрямо великия светител.
Докато водел отшелнически живот в монашески подвизи, за изпитание на любовта му към Господа му било пратено едно особено изкушение. Пустинята била нападната от варвари, които като диви зверове нахлули внезапно и убили много свети отци, а други взели в плен. Заедно с другите те отвели и сина на свети Нил Теодул. Той горчиво плакал за сина си, особено когато научил, че варварите имат обичай да принасят пленниците в жертва на езическите богове. Но Бог съхранил Теодул невредим, защото епископът на град Емес го откупил от варварите и впоследствие го назначил за клирик.
Като научил за това, светият сам се отправил в Емес и бил посрещнат с почести от епископа, който въпреки желанието му го ръкоположил в презвитерски сан и го молел да остане да живее в града. Когато блаженият Нил не пожелал да остане там, а решил отново да се оттегли в Синай, епископът върнал сина му и ги отпратил с мир. Блаженият Нил отново отишъл със сина си на своето предишно място в Синай и като живял там много години, мирно се преставил на Господа.
От преподобния Нил са останали много душеполезни и изпълнени с премъдрост слова за поста, писма до различни лица по въпросите на вярата и християнското благочестие.
Източник: Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите („Четьи-Минеи“) на св. Димитрий Ростовски.
Св. Галактион бил едничък син на богати родители, които живели в град Емеса (Сирия) в царуването на римския император Деций Траян (98-117 г.). Те били езичници, но по своя живот били достойни за особена милост и благоволение Божие, което се изразило в това, че след дълго бездетство Бог ги сподобил със син. Майката на Галактион, преди още да се роди синът, била просветена в истините на Христовото учение и без знанието на мъжа си била покръстена от един християнски свещеник на име Онуфрий.
Когато след раждането на детето бащата пожелал да принесе благодарствена жертва на боговете, жената му обяснила, че езическите идоли са лъжливи и му разказала как стигнала до познанието на истинския Бог. След това просветила мъжа си в християнската истина. Той повярвал в Христа и приел кръщение от същия свещеник Онуфрий. Оттогава в дома им зацарило християнско благочестие, в което бил възпитан и синът им Галактион.
Когато Галактион станал на 24 години, по желание на родителите, бил сгоден за една девойка от езическо семейство на име Епистима. Като я обикнал, Галактион побързал да й достави най-голямо щастие – да познае Христа и да Го обикне повече от всичко. Той просвещавал постепенно своята прекрасна по душа невяста в познание на божественото учение и успял да й представи във всичкия блясък красотата на християнското девство – успял да я доведе да разбере думите на Спасителя: „Който може да възприеме, нека възприеме!” (Мат. 19:12).
Епистима с радост възприела християнството. Кръстил я сам Галактион. Тя се съгласила с неговото желание – вместо да се оженят, и двамата да се посветят на иночески живот. Тогава те отишли в пустинната планина Публион, близо до Синай, и се поселили в два отделни манастира – Галактион в мъжки, а Епистима в женски, където се предали всецяло на служение Богу. Така живеели те, без да се виждат и без да общуват помежду си, но не скъсали духовната връзка, която ги съединявала и която не закъсняла да се превърне във вечно общение в другия свят…
Управителят на страната, като узнал за манастирите на планината Публион и че в тях се крият много християни, които по указа на Деций подлежали на гонение, изпратил войници да ги заловят. Иноците и инокините побързали да се скрият в пустините. Останал в килията си само Галактион. Войниците го заварили задълбочен в четене на Св. Писание. Те го взели и го довели при управителя. Като узнала за това, Епистима помолила игуменията да я освободи, за да може заедно с годеника си да претърпи мъчения за Христа и да се явят съединени пред лицето на Оня, заради Когото се били разделили на земята.
Като узнал за това решение на Епистима, Галактион се зарадвал и я насърчавал в предстоящия подвиг.
Като разпитал Галактион и се убедил в твърдостта на неговото християнско изповедание, управителят заповядал да го подложат на жестоки изтезания чрез побой. Епистима смело започнала да укорява управителя, задето тъй жестоко мъчи невинния. На доблестната християнка управителят отговорил с изтезания, които тя понасяла, славейки Бога. Мнозина, поразени от нейното величие в страданието, повярвали в нейния Бог. Още повече възбуден от това, управителят засилил изтезанията на християните: той заповядал да им забият под ноктите на ръцете и нозете остри клечки и след туй да им отсекат ръцете и нозете. А мъчениците с непоколебимо търпение понасяли изтезанията, продължавайки да славословят своя Бог. Тогава им откъснали езиците. Най-после ги обезглавили и турили край на техния мъченически подвиг и начало на тяхното вечно блажено упокоение в царството на божествената любов.
Един инок – Евтолмий, който по-рано бил слуга при родителите на Епистима и с нея заедно приел кръщение, тайно взел останките на мъчениците, положил ги в скъпоценен ковчег и ги направил предмет на общо почитание. Той самият написал и житието на мъчениците Галактион и Епистима, в което говори за себе си като за техен съжител и свидетел на тяхната мъченическа смърт.
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
