Приемете радост, древни праотци, виждайки Христос Месията да идва.
Радвай се, Аврааме, защото ти се показа като праотец на Христа.
Историята на благословения Авраам е известна както на учените, така и на обикновените християни, защото книгата Битие, написана от пророк Мойсей, която говори за него, се чете, за да бъде чута от всички християни в Църквата, по време на Светия и Велик пост. Всички научаваме от тази книга, че нашия праотец Авраам бил езичник от Халдейската земя. Халдейците били народ преди евреите. А баща му Тера бил идолопоклонник. Божественият Авраам също бил такъв, но това не му попречило да дойде до познание на истинския Бог. Можем дори да кажем нещо странно – че великият Авраам чрез това идолопоклонство бил доведен до разбирането на истинския Бог. Когато разбрал, че нищо сътворено не е Бог и не бива да се почита като Бог, и след като съзерцавал доброто устройство на съществуващите неща, той познал невидимия им Създател. И след като Го познал, Му се поклонил като на Бог, Който поддържа и управлява цялото творение. Затова Бог му заповядал да напусне родината си и роднините си, и да отиде в Ханаанската земя, където се намират Палестина и Йерусалим. Той веднага се подчинил, без да се съмнява в сърцето си, защото имал голяма вяра в Бога. Поради тази причина получил като залог за вярата си син на име Исаак, който му се родил в старостта му и той станал баща на много народи. Исаак се родил от Авраам, Йаков се родил от Исаак, а от Йаков се родил Юда (от чието коляно е роден Христос) и братята му патриарси. Поради тази причина нашите богоносни отци и учители, установиха днес да честваме паметта на божествения Авраам като праотец, от когото е роден Христос. И те определиха това празнуване в предпоследната и последната недели преди Рождеството по плът на нашия Господ Иисус Христос. И това не е направено случайно, а според божественото вдъхновение на Светия Дух. Защото най-благият и човеколюбив Син Божий, направи патриарх Авраам и неговите потомци Свои прародители според Своята човешка природа. Така нашите най-божествените отци с право сметнаха, че ние трябва да празнуваме паметта им като Праотци не за дълго преди Господнето Рождество по плът. По техните молитви, Господи Иисусе Христе, помилуй и спаси нас, амин.
Преп. Алипий бил син на благочестиви родители, които живеели в Адрианопол (Пафлагония) през VІ век. Още при раждането му неговата майка имала тайнствено предизвестие за него, че той ще просияе в света. Тя видяла насън, че държи агне, на чиите рогове горели две запалени свещи.
След като овдовяла, майката поверила възпитанието на своя син на епископ Теодор, който учел детето на Св. Писание. Като видял необикновения разум и кротостта на Алипий, който вече пораснал, епископът го ръкоположил за свой дякон. Не за дълго обаче той останал на тази служба. Него повече го привличал безмълвният и самотен живот.
Като взел съгласието на майка си и раздал имота си на бедните, Алипий напуснал града и се заселил в пустинно място в една стара елинска гробница. Това място се смятало за страшно и затова всички го избягвали. Алипий също се страхувал, защото още не бил привикнал на уединен живот. Но бил успокоен от ангел, който му казал: „Свято е онова място, на което човек, който обича Бога, поиска да живее богоугодно“.
Над гробницата, в която се заселил Алипий, имало каменен стълб с идол отгоре. Пустинникът счупил този идол и го заменил с кръст. Като подготвил душата си чрез дълго подвижничество, Алипий решил да построи на това място храм в чест на св. Евфимия, която му се явявала в съновидение. А сам пожелал да усили своя подвиг чрез стоене на стълп, където прекарал 53 години, без да слиза от него, като понасял всички въздушни промени, всякаква умора и болест. Само 14 години преди смъртта, когато от стоене нозете му били покрити с рани, той вече не е могъл да стои там, а лежал, като със своите страдания, търпение и благодарност към Бога за всичко напомнял праведния Йов.
Много народ се стичал на това място, преди страшно, а сега прославено чрез подвизите на стълпника и чрез много чудеса, с които го удостоил Бог. Някои пожелали да се заселят близо до неговото жилище и така след време там били построени два манастира – мъжки и женски.
Алипий се поминал на 118 години, в 640 г., в царуването на император Ираклий.
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Преподобният Нил бил родом от Константинопол, където получил прекрасно възпитание, изучил цялата книжна премъдрост и бил превъзходен оратор. Когато достигнал пълнолетие, той се оженил за една добродетелна жена, от която има две деца син и дъщеря. Благодарение на знатния си произход и личните си достойнства, той бил назначен за префект на столицата.
Той водел богоугоден и добродетелен живот, но пороците, господстващи в царския двор, го накарали да се замисли за своето спасение и да остави света. Като познал цялата суетност на този свят, който целият лежи в зло, проникнат от убеждението, че в него няма нищо постоянно, нищо вечно и справедливо, а всичко е извратено и изпълнено с неправда, Нил се устремил към тесния, но спасителен път, който води във вечния живот, изпълнен с истинско и неизменно веселие и безконечно блаженство. Той убедил своята съпруга да даде съгласието си да остави света. Като раздали цялото си имущество на бедните, те дали свобода на робите и робините си, а после си поделили грижата за децата си. Съпругата на Нил взела при себе си дъщерята, а той сина си Теодул, заедно, с който оставил Константинопол, загърбвайки света и всички светски пристрастия. Съпругата на Нил с дъщеря им заминала за Египет и там в един от женските манастири приела монашески образ и започнала ревностно да служи на Господа в подвизите на благочестието. А блаженият Нил със сина си Теодул отишъл на Синайската планина, заселил се в пустинята и подражавал на живота на преподобните отци пустинници, прекарвайки живота си в пост, подвизи, молитва и бдение, умъртвявайки плътта си с различни монашески трудове.
Преподобният се заселил в една пещера, която изкопал със собствените си ръце и в нея се подвизавал четиридесет години. Мълвата за него скоро се разпространила навред и много хора с високо знание и състояние започнали да се обръщат към него за наставление и молитва.
Когато преподобният научил за заточението на свети Иоан Златоуст, смело и без страх извисил глас от дълбокото си безмълвие и изобличил император Аркадий, като му написал послание със строги укори заради неправдите му спрямо великия светител.
Докато водел отшелнически живот в монашески подвизи, за изпитание на любовта му към Господа му било пратено едно особено изкушение. Пустинята била нападната от варвари, които като диви зверове нахлули внезапно и убили много свети отци, а други взели в плен. Заедно с другите те отвели и сина на свети Нил Теодул. Той горчиво плакал за сина си, особено когато научил, че варварите имат обичай да принасят пленниците в жертва на езическите богове. Но Бог съхранил Теодул невредим, защото епископът на град Емес го откупил от варварите и впоследствие го назначил за клирик.
Като научил за това, светият сам се отправил в Емес и бил посрещнат с почести от епископа, който въпреки желанието му го ръкоположил в презвитерски сан и го молел да остане да живее в града. Когато блаженият Нил не пожелал да остане там, а решил отново да се оттегли в Синай, епископът върнал сина му и ги отпратил с мир. Блаженият Нил отново отишъл със сина си на своето предишно място в Синай и като живял там много години, мирно се преставил на Господа.
От преподобния Нил са останали много душеполезни и изпълнени с премъдрост слова за поста, писма до различни лица по въпросите на вярата и християнското благочестие.
Източник: Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите („Четьи-Минеи“) на св. Димитрий Ростовски.
Св. Галактион бил едничък син на богати родители, които живели в град Емеса (Сирия) в царуването на римския император Деций Траян (98-117 г.). Те били езичници, но по своя живот били достойни за особена милост и благоволение Божие, което се изразило в това, че след дълго бездетство Бог ги сподобил със син. Майката на Галактион, преди още да се роди синът, била просветена в истините на Христовото учение и без знанието на мъжа си била покръстена от един християнски свещеник на име Онуфрий.
Когато след раждането на детето бащата пожелал да принесе благодарствена жертва на боговете, жената му обяснила, че езическите идоли са лъжливи и му разказала как стигнала до познанието на истинския Бог. След това просветила мъжа си в християнската истина. Той повярвал в Христа и приел кръщение от същия свещеник Онуфрий. Оттогава в дома им зацарило християнско благочестие, в което бил възпитан и синът им Галактион.
Когато Галактион станал на 24 години, по желание на родителите, бил сгоден за една девойка от езическо семейство на име Епистима. Като я обикнал, Галактион побързал да й достави най-голямо щастие – да познае Христа и да Го обикне повече от всичко. Той просвещавал постепенно своята прекрасна по душа невяста в познание на божественото учение и успял да й представи във всичкия блясък красотата на християнското девство – успял да я доведе да разбере думите на Спасителя: „Който може да възприеме, нека възприеме!” (Мат. 19:12).
Епистима с радост възприела християнството. Кръстил я сам Галактион. Тя се съгласила с неговото желание – вместо да се оженят, и двамата да се посветят на иночески живот. Тогава те отишли в пустинната планина Публион, близо до Синай, и се поселили в два отделни манастира – Галактион в мъжки, а Епистима в женски, където се предали всецяло на служение Богу. Така живеели те, без да се виждат и без да общуват помежду си, но не скъсали духовната връзка, която ги съединявала и която не закъсняла да се превърне във вечно общение в другия свят…
Управителят на страната, като узнал за манастирите на планината Публион и че в тях се крият много християни, които по указа на Деций подлежали на гонение, изпратил войници да ги заловят. Иноците и инокините побързали да се скрият в пустините. Останал в килията си само Галактион. Войниците го заварили задълбочен в четене на Св. Писание. Те го взели и го довели при управителя. Като узнала за това, Епистима помолила игуменията да я освободи, за да може заедно с годеника си да претърпи мъчения за Христа и да се явят съединени пред лицето на Оня, заради Когото се били разделили на земята.
Като узнал за това решение на Епистима, Галактион се зарадвал и я насърчавал в предстоящия подвиг.
Като разпитал Галактион и се убедил в твърдостта на неговото християнско изповедание, управителят заповядал да го подложат на жестоки изтезания чрез побой. Епистима смело започнала да укорява управителя, задето тъй жестоко мъчи невинния. На доблестната християнка управителят отговорил с изтезания, които тя понасяла, славейки Бога. Мнозина, поразени от нейното величие в страданието, повярвали в нейния Бог. Още повече възбуден от това, управителят засилил изтезанията на християните: той заповядал да им забият под ноктите на ръцете и нозете остри клечки и след туй да им отсекат ръцете и нозете. А мъчениците с непоколебимо търпение понасяли изтезанията, продължавайки да славословят своя Бог. Тогава им откъснали езиците. Най-после ги обезглавили и турили край на техния мъченически подвиг и начало на тяхното вечно блажено упокоение в царството на божествената любов.
Един инок – Евтолмий, който по-рано бил слуга при родителите на Епистима и с нея заедно приел кръщение, тайно взел останките на мъчениците, положил ги в скъпоценен ковчег и ги направил предмет на общо почитание. Той самият написал и житието на мъчениците Галактион и Епистима, в което говори за себе си като за техен съжител и свидетел на тяхната мъченическа смърт.
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
В третия век някои християнки от Рим в желанието си напълно да се посветят на Бога се свързали помежду си и заедно се заселили на едно място, недалече от града. Образували девическа обител. Избрали си за ръководителка в духовния живот една стара мъдра жена на име София, известна с високото си благочестие. Под нейното ръководство водили строг живот, предадени на молитва и труд. Отказали се от брак, тия девственички образували нещо като монашеска община.
При София се възпитавала девойка на име Анастасия, която на тригодишна възраст останала без родители. София била за нея като втора майка. Грижела се за възпитанието и образованието й. Научила я на християнските истини, на евнгелските добродетели.
Анастасия станала на 20 години. Плавела силно впечатление със своята чудна красота. Била кротка, трудолюбива, винаги молитвено и благоговейно настроена.
Млади знатни римски граждани я искали за съпруга. Но тя отхвърляла предложенията им. Решила да се посвети изцяло на Бога.
В това време император Деций започнал жестоко да гони християните. Фанатизирани езичници донесли на римския управител, че в обителта вън от града живее необикновено красива девойка, която вярва в Разпнатия и не уважава боговете. Управителят пратил войници да я доведат при него.
Войниците дошли до тая обител. Изплашени, девиците се разбягали. София задържала Анастасия. Казала й:
– Не се бой, мое дете! Настана времето за твоя подвиг.
След това София излязла при войниците и ги запитала кого търсят. Те отговорили, че по заповед на управителя са дошли за Анастасия. София ги помолили да почакат два часа, докато нагизди девойката. Войниците се съгласили, като мислили, че тя през това време ще се заеме да труфи девойката с богати накити.
София завела девойката в църква. Спряла я пред олтаря и започнала със сълзи да я увещава да пази твърдо светата вяра.
– Мое мило дете – казала й тя, – дойде време да проявиш любовта си към Господа. Чрез наложените ти страдания трябва да покажеш, че си достойна за Господа. Любезна моя дъще, не скланяй на прелъстителните думи, не позволявай да те измамят със земно богатство и слава. Чака те друг венец. Иди в чертога на Небесния Жених с веселие. Иди обагрена с кръв, украсена със страдание, като със сватбарска дреха. Моля те, помни думите ми. Помни любовта и грижите, които съм имала към тебе. Денем и нощем съм се молила, за да можеш със сърце и душа да бъдеш с Господа. Какво ли нещастие ще бъде за мене, ако не се проявиш като истинска християнка!А каква ли радост ще е за мен, ако чуя, че твърдо си опазила вярата! Не жали своята тленна красота, дъще, не се плаши от смъртта! Страх да нямаш от мъченията! Когато те заплашват с мъчения, казвай – от вашите заплахи не се боя, защото Бог е с мене! Когато поискат да те убият, не се плаши от ония, които убиват тялото, а душата не могат да погубят. Ще те предадат на мъчения. А ти се радвай, че страдаш за Христа. Той няма да те остави! Той ще бъде невидимо с тебе – ще облекчава страданията ти. Ти ще плачеш – Той ще те утеши. Ти ще изнемогваш – Той ще те покрепя. Ти ще паднеш от рани – Той ще те повдигне. Ти ще се изпълваш със скръб – Той ще услажда сърцето ти. Ще даде утеха на душата ти и не ще отстъпи от тебе, докато не те вземе от ръцете на мъчителите, докато не те върне в Своя небесен чертог и не те увенчае с неповяхващ венец в присъствието на всички ангели.
– Готово е сърцето ми да страда за Христа – казала Анастасия. – Всякога съм желала да положа живота си за свидетелство на моята любов към Господа. И сега с радост ще се явя пред мъчителя, за да изповядам вярата си. Не бой се за мене, майко моя! Аз вярвам, че Господ ще ме укрепи. А ти продължавай да се молиш за мене, та Бог да не ме остави!
Войниците почнали да стават нетърпеливи. Тръгнали из обителта да я търсят. Разгневили се, като видели, че Анастасия не се облича в дрехи с богати накити, а се моли в храма с престарялата София. Хванали я, оковоли я във вериги и я отвели при управителя на Рим.
Управителят останал изумен от красотата на девойката, от нейния смирен и кротък вид.
– От какъв род си, от каква вяра си и как е името ти? – запитал я той.
– Аз съм ддъщеря на римски гражданин, възпитана съм в християнско благочестие, името ми е Анастасия – отговорила девойката с тих глас.
– Това име Анастасия не е известно в Рим. Що значи то? – запитал пак управителят.
– То значи възкресение – отвърнала Анастасия.- Господ ме възкреси, за да ти говоря правдата и да надделея над сатаната, който ти внушава зло.
– Не ме ядосвай! – повишил гласа си управителят. – Аз те желая и не желая твоята гибел. Затова послушай моя добър съвет. Защо си се прелъстила от християнското учение? Ти погубваш младостта си, като се лишаваш доброволно от радостите и насладите, които ни даруват боговете. Защо живееш в неизвестност и самота? Защо скриваш една красота, на която биха се радвали князете? Каква полза за тебе да отиваш на страдания и смърт за името на Разпнатия? Не е ли по-добре да се поклониш на нашите богове и да си избереш за мъж някой знатен и богат млад човек, за да се радваш на деца, да живееш в слава сред добри хора, да имаш сребро и злато? Дойди, поклони се на боговете! Те са ни дарували живот за веселие. Ти ще живееш с нас на почит и в щастие!
Анастасия изслушала тия думи с очи, насочени към земята. Когато управителят престанал да говори, тя дигнала очите си нагоре, след това го погледнала спокойно и казала:
– Мой годеник и мое богатство, живот и веселие е Господ Иисус Христос. Със своите думи ти не ще ме отвърнеш от Него, няма да ме прелъстиш, както някога змията прелъстила Ева, нито пък ще ме отлъчиш от моя Бог чрез страх от мъчения. Ако е възможно, аз бих желала не един път, а сто пъти да приема смърт за името на Христа!
Управителят се озверил. Веднага наредил да бият и мъчат девойката. Тя пеела стихове от псалмите и повтаряла:
– Господи, мое прибежище и мой застъпник, не отстъпвай от мене! Изнемогва в болки душата ми. Страдам заради Тебе. Благоволи към мене, Твоята негодна служителка. Да Ти бъде приятно проливането на моята кръв. Да не бъда отхвърлена от лика на светите мъченици!
В тълпата се намирал един християнин на име Кирил. Той подал два пъти вода на изнемогващата мъченица. Затова бил наказан със смърт. Мъченията на Анастасия стигнали до такава жестокост, че дори народът, който бил привикнал на такива жрелища, с ужас започнал да укорява управителя.
Осакатеното тяло на светата девица било обезглавено и хвърлено вън от града.
Ангел се явил на София и й разказал за станалото. Бързо тя отишла на мястото, където било простряно тялото на мъченицата. С радостни сълзи го целунала. Благодарила с облекчение на своята мила дъщеря, загдето изпълнила нейния съвет и до последно издихание изповядвала вярата си в Христа.
С духовните си очи тя съзерцавала, жива и блажена в Бога, светата мъченица и й говорела:
– Не даром съм се трудила. Ти се яви пред Небесния Жених в брачната дреха на невинността, украсена с кръв, пролята за Господа. Сега те моля – бъде твърдина на моята старост и се моли за мене. Когато бъде угодно на Бога да тури край на моя земен живот, моли Господ да прости греховете ми!
Престарялата София не е имала сили да погребе светото тяло. Тя само плачела над него.
Дошли отнякъде двама християни. Те споделили скръбта и молитвите на старицата и благоговейно погребали тялото на света Анастасия Римлянка.
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Св. Аверкий бил трети епископ на град Йерапол, Мала Азия. Живял в края на първия и началото на втория век.
Дейността му в Йерапол била свързана с много трудности. Тук в началото на неговото светителствуване християните били твърде малко. Той употребил всички усилия да увеличи броя на членовете на Църквата. Бог го подкрепял чрез много чудеса.
При едно шумно езическо празненство той силно скърбял за заслепението на народа. Усърдно се молил на Бога да му помогне да просвети езичниците, да им отвори очите на правата вяра.
На следващата нощ имал такова съновидение:
– Иди и съкруши със жезъла си началниците на заблуждението! – казал му един светъл момък, като му подал жезъла.
Разбрал смисъла на видението, епископ Аверкий бързо отишъл в езическото капище и разтрошил на късове издигнатите там идоли. Езичниците узнали за това и с ярост се спуснали към дома на Аверкий. Устремили се да го бият.
Епископът не избягал. Не се скрил. Спокойно излязъл на площада, като спечелил уважението на всички с осанката си. От площада почнал да учи народа в Кого да вярва. Пред очите на цялата тълпа излекувал в името на Бога трима болни.
Яростта на езичниците преминала в почит към Божия човек. На тълпата вече било ясно, че истински Бог е Оня, Когото Аверкий проповядва. Все повече се сгъстявали слушателите, които искали да слушат словото му за великия и истински Бог.
На другия ден приели от него Кръщение повече от 500 души.
С проповедническа цел св. Аверкий обиколил Сирия, Киликия, Месопотамия. Бил и в Рим. Затова е наречен равноапостолен.
Умрял в 167 г. на 72-годишна възраст.
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
