Светите родни сестри Минодора, Митродора и Нимфодора живеели в края на третия и началото на четвъртия век. Родината им е областта Витиния, в северозападната част на Мала Азия. Те били християнки още от най-ранни години.
Почувствали влечение към съзерцателен живот. Породило се в тях желание да служат на Бога в чистота и девство. Затова напуснали родителския дом, дошли в Никомидия и оттук се отдалечили на един висок пустинен хълм, близо до града Пития, при топлите минерални води. Предали се на труд, пост и молитва. Заради това Бог ги удостоил с дара на чудотворство. Водели при тях болни от различни болести. С гореща молитва те ги изцерявали. Помагали на всички страдащи. Из всички области наоколо се заговорило за тях. Навсякъде станали известни като дивни церителки и помощнички на хората в бедите и неволите им.
По това време забушувало жестоко гонение против християните. Управителят на Витиния Фронтон узнал за светите девици и ги повикал при себе си на съд. Присъстващите на разпита били удивени от ангелската красота на лицата им, озарени от благодатта на Светия Дух.
Управителят се обърнал към тях с ласкави думи. Поискал нежно да ги убеди да се отрекат от вярата си в Христа Бога.
– Хубави девойки – казал им той, – вижда се, че всички наши богове са ви обикнали и са ви надарили с такава дивна красота. Те са готови да ви удостоят и с големи почести. Съгласете се само да им принесете жертва и да им се поклоните! Аз ще говоря на императора Максимиан за вас. Той ще ви почете с дарове. Ще ви омъжи за големци от своя двор. Тъй вие ще се наслаждавате от всички радости на живота.
Най-голямата сестра, Минодора, му заявила:
– Бог ни е създал и украсил със Своя образ. Ние се покланяме Нему. Не искаме да слушаме за друг бог. Дарове и почести не ни са нужни. Не искаме да се омъжваме. Чрез вярата и любовта ние сме се съединили навеки с Господа Иисуса Христа. Той е наша чест, наша слава, наше богатство. От Него не може да ни отлъчи нито цар, нито цял свят!
Така отговорили и другите сестри. Всички решително заявили, че са готови по-скоро да претърпят най-люти мъчения, отколкото да се отрекат от Господа.
Дълго ги убеждавал управителят – ту им описвал радостите, които ги очакват, ако се отрекат от Христа, ту ги заплашвал с най-ужасни мъчения, ако продължават да изповядват вярата си в Спасителя.
Девойките останали верни на своята изповед.
– И радостите и мъченията са временни – казали те. – А ние искаме да живеем вечно с нашия Господ, Когото обичаме най-много от всичко на света!
Управителят видял, че са напразни усилията му да ги склони да се поклонят на идолите. Затова заповядал да отведат двете по-малки сестри в затвора, а по-голямата – Минодора – да бият и мъчат.
Били девойката два часа по цялото тяло. А тя само молела и славела Бога:
– Господи Иисусе Христе, радост моя, любов на моето сърце, към Тебе прибягвам! Надеждо моя, моля Те – приеми в мир душата ми!
С тия думи тя починала.
След четири дни мъчителят извикал при себе си по-малките сестри – Митродора и Нимфодора. Показал им разкъсаното тяло на сестра им и наново почнал да ги убеждава да принесат жертва на боговете, за да не ги сполети същата участ.
У девиците се възпламенила още по-голяма ревност към Бога.
Като видели мъртвото тяло на сестра си, те в един глас извикали към нея:
– Благословена си ти, сестро и майко наша, че се удостои да бъдеш увенчана с мъченически венец и да влезеш в чертога на Небесния Жених. Моли се на Господа да повика и нас на тоя свет подвиг, та да дойдем при Него и да се поклоним на Неговото величие!
След това се обърнали към управителя и една подир друга му казали:
– Защо се бавиш? Нашите членове са готови да бъдат разкъсани, главите ни – да бъдат отсечени. Сърцата ни са готови за мъжествено търпение! Ние няма да преклоним колене пред лъжливи богове. Ние ще умрем радостно за Христа Господа, нашия Жених!
Митродора и Нимфодора били също жестоко мъчени. Накрая били удостоени също с мъченическа смърт.
В неукротимия си гняв към мъртвите Фронтон заповядал да накладат огън и да хвърлят в него телата им, за да изгорят. Но паднал гръм от небето, който го поразил заедно с всичките му слуги. Проливен дъжд угасил огъня.
Християните погребали с чест телата на светите три сестри в един гроб близо до топлите води.
Това станало между годините 305 и 311.
По-късно била издигната църква над гроба им. Наречена била с техните имена – Свети мъченици Минодора, Митродора и Нимфодора.
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
При царуването на нечестивия римски император Диоклетиан едва ли в някой друг град била пролята толкова много мъченическа кръв, колкото в Никомидия: в нея били убити за Христа толкова много вярващи, че само за един месец приелите мъченическа смърт наброявали до седемнадесет хиляди, без да се смятат двадесетте хиляди, изгорени в църквата в деня на Рождество Христово. И това избиване на вярващите без вина продължило не един месец, а много години. Кой е в състояние да изброи всички загинали през това време християни, освен един Бог, изброяващ и множеството звезди!
В Никомидия пострадала и светата мъченица Василиса. Слава на всесилния Бог, проявяващ Своята велика сила не само във възрастни хора, но и в малки деца! Светата мъченица била само на девет години, когато я отвели на съд при игемона, или управителя на Никомидия Александър, пред когото тази мъченица дете, непорочна невеста на Небесния Жених, така смело изповядала Христа, че всички били удивени от благоразумието и свободата, с която разговаряла с мъчителя, с когото водела спор за Христовата вяра, като съвършен мъж. Управителят се надявал да я склони към почитане на своите богове с ласкателство и обещания, но светицата оставала непреклонна; тогава управителят заповядал да я бият по лицето: светата девица благодарила на Бога за това.
Тогава управителят заповядал да съблекат дрехите и да я бият с пръчки: за това тя въздала още по-голяма благодарност на Господа. Това разярило управителя и той заповядал да я бият още по-силно; когато цялото тяло се покрило с рани, тя възкликнала: “Боже, благодаря Ти за всичко това”. Тогава управителят заповядал, след като пробият пищялите, да я закачат надолу с главата, и в запаления под нея огън да хвърлят смола, сяра, масло и олово, вярвайки, че тя скоро ще умре от тежките страдания и от смрадния дим; но светицата и при тези тежки мъчения, като в райска прохлада, не преставала да възпява хвала на Господа. Виждайки, че светицата се отнася с пренебрежение към изобретяваните от тях мъчения, управителят заповядал да я хвърлят в нажежена пещ. Като се оградила със знамението на честния кръст, света Василиса влязла в пламъка и дълго останала в него, без да претърпи никаква вреда. Всички присъстващи били обзети от ужас и с недоумение гледали на това чудесно видение.
Тогава, след като я извели от пещта, пуснали срещу нея два лъва, за да я разкъсат, но светицата се помолила и останала невредима; молитвата на девицата, както някога молитвата на пророк Даниил, заградила устата на лъвовете. Тогава ужас обзел и самия управител Александър, който, след като прекарал дълго в изстъпление, накрая възкликнал: “Това са Божии съдби!”, след това паднал в нозете ѝ и извикал: “Помилуй ме, рабиньо на Небесния Цар и Бог, и прости за всички мъчения; помоли се на твоя Бог да не ме погуби Господ заради тебе, защото от този момент и аз вярвам в Него”. Тогава светата мъченица, прославяйки с висок глас милосърдния Господ, просветил слепотата на управителя и открил му познанието на истината, казала на епископ Антонин да разясни на Александър истинната вяра и като го поучи в нея, да го кръсти.
Всички християни, които били там, искрено се радвали на обръщането на управителя Александър, който след кръщението принесъл покаяние за предишното си нечестие и причинените от него мъчения на християните и молел света Василиса да му измоли прошка от Господа.
По ходатайството и молитвите на светата мъченица управителят Александър, като повярвал напълно, в скоро време се преставил, изпълнен с истинско покаяние и бил погребан с чест от християните; а светицата след погребението му се отдалечила на три поприща от града. Тук, като почувствала жажда и намерила камък, светицата застанала на него, обърнала се с молитва към Господа и начаса от камъка избликнала вода. Като утолила жаждата си, тя се отдалечила на неголямо разстояние от това място и заставайки на колене за молитва, предала духа си на Бога. Като узнал за това, епископ Антонин дошъл тук и погребал светицата близо до камъка, от който, по молитвата ѝ, се появила вода. По молитвите на светата мъченица, Господи, излей и на нас Своята велика и богата милост. Амин.
Източник
Преподобни Пимен се родил в Египет около 340 г. Бил съвременник на Паисий Велики, Йоан Колов и Памво. Още от младини той отишъл да се подвизава в пустинята с двамата си братя.
Искреността на Пименовото отричане от света била така безгранична, че той се отказал дори от свиждане с майка си, когато тя дошла да навести децата си в малкия манастир. Само по силното настояване на братята Пимен дошъл до вратата, зад която стояла майка му, и й казал: “Мамо, какво повече предпочиташ: да ни видиш тук на земята или там – във вечността? Ако великодушно понесеш временната раздяла с нас, то в бъдещия живот непременно ще ни видиш. Тъй много ние се надяваме на Божието човеколюбие!” “Щом непременно ще ви видя там – отговорил добрата и благочестива майка, – то не желая да ви видя тук.” И утешена с тая надежда, тя си заминала от пустинята, без да прави вече опити да види децата си и да ги отвлича от подвига на избрания от тях живот.
По-късно преподобни Пимен също така отказал да приеме и управителя на египетската област, който бил чул много за подвижничеството му и пожелал да го посети. Преподобният отказал да го приеме, понеже смятал, че ако висши светски лица, започнат да го посещават, то мнозина и от простия народ ще нарушават неговото усамотение и тогава той ще се подложи на опасност да изгуби смирението и да падне в гордост.
Преподобни Пимен се славел със строгия си живот и имал много ученици, които наставлявал с голяма мъдрост. “Един брат, който живее заедно с други братя – казвал той, – трябва да бъде като каменен истукан: оскърбяван – да не се сърди, прославян – да не се превъзнася.” “Злобата никога не изгонва злоба, но ако някой ти стори зло, ти му направи добро, и твоето добро ще победи неговата злоба!”
Преподобни Пимен починал около 450 година.
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
В Пловдив, древния и вечен град на тепетата – Филипопол, има един храм, чиято история била тясно свързана с мъченическата смърт на светите 37 мъже – християни и изповедници на вярата, пострадали заради Христовото име през 304 г. заедно с други двама пловдивски мъченици – св. Севериан и Мемнос.
Този храм съществува и днес, и макар че сега носи името на светите равноапостолни царе Константин и Елена, пази съкровен спомен за техния мъченически подвиг. Мястото, където днес величествено се издига храмът, е известно като лобното място на тези мъченици. Хванати от римския управител на Филипопол, Апелиан, те били подложени на жестоки мъчения в подземията на укрепителната и охранителната система на вътрешния град, намираща се при източната порта на града, известна като Хисар капия.
След многократни увещания, когато мъчителите видели, че не могат да принудят 37-те християни да се отрекат от вярата си в Христос, те прибегнали към друго средство. Запалили огромна пещ и започнали да отсичат главите, краката и ръцете на изповедниците и да ги хвърлят в огъня. Така те предали душите си на Бога и получили от Него нетленните венци на мъченичеството.
Ето какво пише за това Н. Алваджиев в книгата си „Старинни черкви в Пловдив”:
„Началото на ІV в. след Христа е! Летен ден. Тримонциум. Акрополът. На форума шуми пъстра многолюдна тълпа. Слънцето се е издигнало на зенита и лъчите му жарят сгради и улици, храма на Аполон. Йеринархът (държавният служител на реда) изрича на висок глас някаква заповед към градската стража, после всичко притихва. Чуват се само тежките стъпки на стражите, които водят пленници. Тридесет и седeм мъже, смазани от бой, оковани един за друг, пристъпят бавно, но главите им са гордо изправени. Напуканите им от жажда устни ронят тиха песен, непозната за тълпата. Процесията спира пред назъбените кули на крепостния зид, където е изходът на града, Хисар капия. Там 37–те мъже чакат мига, в който ще настъпи неизбежният им край. Защо? Защото са дръзнали да се противопоставят на волята на Диоклециан Август, римски прицепс, автократор, господар на света. Те ще умрат, защото са прегърнали „омразната и противодържавна” за Рим вяра, защото са повярвали в Спасителя Христос. Всички те са доведени от близки на Тримонциум селища, но сред тях има и двама траки, от самия град. Това са Севериан и Мемнос, двамата храбри воини на Августа. Здрави, снажни мъже със светли коси и сини очи, сини като родното небе над тях. Под късите им хитони се виждат жилестите ръце и нозе на войници. Една след друга главите на християните се търкулват на земята. Една, две, три, четири… тридесет и осем… Пръски алена кръв оросяват крепостния зид. И никакъв ропот, нито молба за милост. Последни са двамата траки Севериан и Мемнос. Защо са последни? Защото така е заповядал проконсулът на Тракия – Хораций. Той знае, че те са храбри легионери от центуриона на неговия наскоро загинал син и тайно се надява, че тези най-смели и честни воини ще се отрекат от Христа, след като видят с очите си грозната смърт на тридесет и осемте… Но напразно! Кръвта на Севериан и Мемнос, които от жителите на Тримонциум първи приели Христовата вяра, оплисква земята там, където днес се издига яката каменна снага на храма „Св. Константин и Елена”.След тяхната смърт споменът за подвига им заживява в сърцата на жителите на града, а когато броят на християните нараства, легендата за Севериан и Мемнос се предава от поколение на поколение. Когато кръстът засиява и в древния град, на лобното място изниква малка бяла черквица, в която намират покой душите на първите мъченици – християни на древния град Пловдив”.
След като името на император Константин започнало да се записва в пергаментовите листове като име на светец, жителите на града решили да посветят съществуващия храм на него и на майка му царица Елена и така храмът останал през вековете с името „Св. равноапостолни царе Константин и Елена”.
През 2001 г. в храма е поставена за поклонение икона в чест на 37-те Пловдивски мъченици. Тя е изписана от Дечко и Елена Дечеви, а извън двора на храма, върху каменния зид, е поставена паметна плоча, която свидетелства за събитията, свързани с тяхната мъченическа смърт.
Затова храм „Св. Константин и Елена” чества храмов празник освен на 21 май, и втори храмов празник на 20 август, когато се почита паметта на светите 37 Пловдивски мъченици.
Източник: Българска Патриаршия
Преподобни Максим Изповедник се родил около 580 г. в Цариград в знатно семейство. Получил прекрасно образование и с особена любов изучавал философия. Този знаменит църковен труженик бил най-могъщият философски ум на Изтока в своето време, дълбок познавач на Платон, Аристотел и неоплатониците. Неговата изключителна слава в църковната история е изградена върху неуморимата му и енергична борба против монотелската ерес, която признавала в Иисус Христос само една воля – Божествената и която представлявала лукаво видоизменение на осъденото монофизитство. И двете ереси последователно се стремели да изтръгнат от понятието за Христа Неговото човешко начало и по този начин стигали до сриване на самите основи на християнството като богочовешка религия.
Монотелитската ерес била създадена от император Ираклий (611–641 г.) и цариградския патриарх Сергий (610–638 г.) при противодействието на римския папа св. Мартин и на йерусалимския патриарх св. Софроний (560 – 638 г.). Св. Максим, който поради знатния си произход и блестящо образование заемал длъжността на императорски секретар, веднага напуснал длъжността си след излизането на благоприятния за новата ерес указ и се отдалечил от двореца. Постъпил в уединената Хризополска обител до Халкидон, където процъфтявало любомъдрието (философията). Неговият смирен подвиг му спечелил уважението на братята и те против волята му го избрали за игумен, но поради смирение той не приел свещен сан и си останал обикновен монах. Когато ереста се засилила, той напуснал манастира си и от това време неговият живот бил неразривно свързан с историята на догматическата борба против монотелитите.
От Цариград св. Максим се отправил на Запад и пътят му за там бил дълъг и труден. Известно време той бил и на остров Крит, където спорил с монофизитската партия.
В края на 30-те години от VII в. той живял в Александрия и другаде в Египет. Едва в началото на 40-те години той вече е в латинска Африка (Картаген), където по това време се прехвърлили монотелитските размирици. Максим организирал православно противодействие. Всички жители на Африка и на близките острови почитали Максима като свой наставник и водач. Вижда се, че преподобният пътешествувал много из страната, бил във връзка с епископите, водил обширна преписка. Главно събитие през този африкански период от живота на преподобни Максим бил диспутът му с цариградския патриарх Пир, който дейно разпространявал ереста. В този картагенски спор доводите и красноречието на Максим увлекли и самия Пир, който се отказал за известно време от монотелитското си увлечение, но по-сетне страхът от гонение го заставил да се отрече наново от православието. И в Рим Максим се ползувал с голямо влияние и почит.
Спорът с Пир в 645 г. дал повод за свикване на няколко епископски събори, които заедно с Латеранския събор (649 г.) на папа Мартин I (649–653 г.) излезли с ясни и решителни постановления за неслитната богочовешка двойственост на естествените воли и действия в Христа. Решенията на Латеранския събор със съпроводно послание на папата били разпратени навсякъде до християните. Обаче защитниците на православието претърпели сурово наказание като непокорници на царската воля. С военна принуда папа Мартин бил отведен през 653 г. в Цариград и след прибързан съд бил изпратен на заточение, гдето и починал. Едновременно бил отвлечен и Максим. В Цариград той бил съден като държавен престъпник, който смущавал църковния и гражданския мир. След увещанията, мъченията и оскърбленията, на които бил подложен, изповедникът кротко приключил:
– Благодаря на моя Бог, че съм изтезаван за престъпления, които не съм извършил! Нека чрез това се умият волните ми прегрешения!
Светските защитници на ереста – императорът и дворцовите сановници – се озлобявали, че преп. Максим твърдо отричал правото на императора да се разпорежда с догматите на вярата. Дълго и настойчиво те спорили с него, и когато той все пак се оказал непреклонен, била издадена присъда за изгнание в крепостта Визия в Тракия. И в заточението му те продължавали да го убеждават и угнетяват, като го местили от един затвор в друг.
В 662 г. преподобни Максим отново бил подложен на кървави изтезания в Цариград, като накрай отрязали езика му и отсекли дясната му ръка, за да не може да проповядва и да пише. Подхвърлили на същото наказание и ученика му Анастасий, а след това развеждали и двамата по улиците и стъгдите за общо поругание, като показвали на тълпата отрязаните езици и ръце на мъчениците. Въпреки понесените страдания и рани те били изпратени на далечно заточение в Скития, както тогава се наричала Добруджа. Анастасий починал още по пътя, а св. Максим бил затворен в крепостта Схимарис, където починал на 13 август 662 г. като 82-годишен старец.
Когато на VI вселенски събор в Цариград (680 г.) православието възтържествувало над ереста, мъченическият подвиг на св. Максим Изповедник бил оценен по достойнство. Светата Църква високо почита този прославен учител и проповедник на православната вяра.
Бурният и страдалчески живот не попречил на знаменития изповедник да пише. Към най-важните му съчинения могат да се споменат: „Тълкуване на трудни места от Свещеното Писание“, обяснения към съчиненията на Дионисий Ареопагит и Григорий Богослов, една дълга поредица от догматико-полемични трактати против монофизитите и монотелитите, забележителен диалог между игумен и монах върху духовния живот, 400 глави върху милосърдието, други 200 и 500 глави на богословски и икономически теми, „Мистагогия“ – символично-мистично разглеждане на Църквата и култовите действия, 45 послания и други. Неговото литературно наследство е скъпо съкровище на християнската църква.
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Светият апостол Сила, когото старшите апостоли избрали за проповядване на Словото Божие, носел огромни трудове в благовестието на Христовото учение, отначало заедно със свети първовърховен апостол Павел, а след това без него.
Когато на Иерусалимския събор било съставено послание до Антиохийската църква за това, че не трябва да обрязват езичниците, приемащи светата Христова вяра, свети Сила бил изпратен там заедно с други заслужили мъже, както пише за това свети Лука в книгата „Деяния на светите апостоли“: „Тогава апостолите и презвитерите с цялата църква намериха за добре да изберат изпомежду си Иуда, наречен Варсава, и Сила – предни мъже между братята“ (Деян. 15:22).
Като пристигнали в Антиохия, те събрали народа и предали посланието. Като го прочели, всички много се зарадвали на полученото наставление.
Иуда и Сила, които притежавали дар на пророчество, усърдно наставлявали вярващите, като ги утешавали и утвърждавали във вярата. Сила пожелал да остане в Антиохия, а Иуда се върнал в Иерусалим.
След това апостол Павел пожелал да тръгне на проповед в други страни и си избрал за спътник свети Сила. Препоръчани на Божията благодат от братята, те се отправили към Сирия и Киликия и пребъдвали там, като утвърждавали тамошните църкви. Като минавали през Дервия и Листра, те срещнали там Тимотей и заедно с него тръгнали към Македония.
Когато били във Филипи, изгонили от една слугиня дух, който предричал и докарвал голяма печалба на господарите й с врачуването си. Когато господарите й видели, че пропаднала надеждата за печалба, хванали Павел и Сила и ги повлекли към градоначалниците, като ги обвинявали, че бунтуват жителите на града. Събрал се много народ, а началниците, като смъкнали дрехите от Павел и Сила, заповядали да ги бият с палки. И като им наложили много удари, хвърлили ги в тъмница, като им стегнали нозете в клада.
Посред нощ, когато Павел и Сила се молели и славели Бога, станал голям трус, така че и тъмничните основи се поклатили, вратите се отворили сами и оковите на всички паднали. А тъмничният стражар, като се събудил и видял, че тъмничните врати са отворени, извадил меч и поискал да се убие, понеже мислел, че затворниците са избягали, но апостол Павел го удържал от самоубийство. Стражът с трепет припаднал пред Павел и Сила, а след това ги извел от тъмницата и ги приел в дома си, където умил раните им и се кръстил заедно с всичките си домашни.
Оттук светите апостоли Павел и Сила отишли в Амфипол, Аполония и Солен. Много от гърците и немалко благородни жени се присъединили към тях. А евреите от завист и непокорство подбудили някои лоши улични човеци, разбунтували народа против апостолите и искали да ги погубят. Братята веднага изпратили през нощта Павел и Сила в Берия, но и тук дошлите от Солун евреи подбудили народа срещу проповедниците на Божието Слово. Затова Павел си отишъл от приморските страни, а Сила и Тимотей останали там. Като заминали оттам след няколко дни, те намерили свети Павел в Коринт (Деян. 16-18 гл.). Тук свети Сила станал епископ. Като се потрудил достатъчно през живота си с проповед на Божието Слово и извършил някои знамения и чудеса, той заминал при Господа.
Свети апостол Силуан се трудил в проповед на словото Божие заедно с върховните апостоли Петър и Павел. И двамата споменават в писанията си за него. В първото си съборно пославие свети Петър пише така: „Написах ви накратко по Силуана, верния брат, както мисля“ (1Петр. 5:12).
Свети апостол Павел във второто си послание до Коринтяните също казва: „Защото Син Божий, Иисус Христос, Когото проповядвахме помежду ви аз и Силуан и Тимотей“ (2Кор. 1:19).
Оттук е ясно, че свети Силуан се е трудил с всеки от върховните апостоли, като споделял трудовете и страданията им. В Солун той бил епископ, и като понесъл много скърби заради вярата, заминал завинаги при Христа, Който увенчава всеки подвиг.
В тълкуванието си на посланията на свети апостол Павел (2Кор. 1:19 и Сол. 1:1). Блажени Теодорит предполага, че споменаваният тук апостол Силуан е едно лице с апостол Сила. За това говори и фактът, че Сила не се споменава в посланията, докато той е бил един от най-ревностните сътрудници на светите апостоли, Силуан пък се споменава у апостолите в случаите, в които прилича на Сила. Западните тълкуватели (Визелер, Майер и други) считат Силуан, за когото говори апостол Петър в първото си послание (5:12), за Сила.
За свети апостол Крискент споменава свети апостол Павел във второто послание до Тимотей, като казва: „Крискент – в Галатия“ (2Тим. 4:10), тоест бил изпратен на проповед. Той бил епископ в Галатия, а след това проповядвал за Христа в Галия и поставил за епископ в град Виена своя ученик Захария. Отново се върнал в Галатия и загинал там мъченически по време на царуването на Траян (римски император – 98-117 г.). Крискент според Шеста песен на канона в гръцкия миней проповядвал в Галия и бил архипастир на Кархидон. Според забележка на гръцките минеи той бил епископ на Нови Кархидон в Испания, съседна с Галия. В славянския миней вместо Кархидон пише Халкидон, а думите „в Галия“ са заменени с „помазанием радования“. Бел.ред.
За свети апостол Епенет апостол Павел споменава в посланието до Римляните: „Поздравете моя възлюбен Епенет, пръв повярвал в Христа в Ахаия“ (Рим. 16:5). Епенет бил епископ в Картаген.
В същото послание до Римляните апостол Павел споменава и апостол Андроник: „Поздравете Андроника и Юния, мои сродници и съзатворници, които са чутовни между апостолите и които още преди мене повярваха в Христа“.
Из: Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите („Четьи-Минеи“) на св. Димитрий Ростовски.
