Тези свещеномъченици пострадали за Христовата вяра през времето на император Юлиан Отстъпник (361–363 г.) в гр. Пруса, наричан още Бруса (във Витиния, Мала Азия). Царският наместник Юний, управител на Витиния, който дошъл на лечение в Бруса, където имало прочути горещи минерални води, довел тези християни – духовни лица при горещите води и запитал Патрикий. – Кой е създал тия лековити води, ако не нашите богове Ескулап и други, на които ние се кланяме? Свети Патрикий отговорил: – Ваши богове са демоните, а тия води, както и всичко друго, е създал Христос, нашият Господ и Бог. Тогава наместникът го запитал: – А дали твоят Христос би те спасил, ако аз те хвърля в тая вряла вода? Светителят отговорил: – Ако иска, Той може да ме запази цял и невредим, макар аз да желая в тая вряла вода да се освободя от тоя временен живот, за да живея вечно с Христа. Но нека бъде върху мене Неговата свята воля, без която ни косъм не пада от главата на човека! Като чул това наместникът заповядал да хвърлят Патрикий във врялата вода. Горещи капки се пръснали по всички страни и попарили мнозина от присъствуващите, но светителят Божи, който пребивавал в постоянна молитва, останал невредим, като да е стоял в хладка вода.
Виждайки това, наместникът се вбесил от ярост и срам и заповядал да отсекат със секира главите на епископ Патрикий и тримата негови свещеници. Незлобивите Христови последователи се помолили и навели главите си под секирата на палача и един след друг преминали в блаженото безсмъртие на небесните селения, в които има „много жилища“ (Йоан 14:2) за всички, които са възлюбили явяването на нашия Господ и Спасител Иисус Христос (2Тим. 4:8).
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Св. Епифаний, който се прославил със своя живот, ученост и чудеса, бил син на беден еврейски земеделец във Финикия. Той от детство останал без баща, и майка му с труда си издържала двете си деца – син и дъщеря. Живеели в голяма бедност, случвали се дни, когато нямали дори хляб.
Веднъж майката на Епифаний пратила сина си в близкия град да продаде магарето, понеже нямало с какво да си купят хлаб. Добичето било твърде упорито и негодно за работа. Момчето повело магарето на пазара и скоро дошъл един евреин, който пожелал да го купи. Като видял, че Епифаний е негов сънародник той му казал:
– Ние с тебе се покланяме на един и същ Бог, Който обича справедливостта и истината, затова не трябва да ощетяваме никого. Да оценим твоето добиче по истинската му цена, за да не би, измамвайки се един друг, да прогневим Бога!
Момчето отговорило:
– Аз няма да ти продам магарето, защото не го бива за работа. Майка ми от нужда ме прати да го продам, понеже нямаше какво да ядем. Но щом ти ми говориш, че е грешно заради печалба да се ощетява ближния, то аз няма да ти го продам, понеже се боя от Бога и не ти желая зло.
Евреинът бил поразен от ума и честността на момчето, дал му пари за хляб и Епифаний се отправил за дома си заедно с добичето.
На връщане го срещнал човек, който също така искал да купи магарето, но Епифаний отказал да го прададе, като му обяснил – защо. В това време магарето започнало да рита и хвърлило момчето, което се ударило. Непознатият го дигнал и му оказал помощ, като го прекръстил и молитвено призовал името на Иисуса Христа.
– Кой е тоя Иисус Христос, Когото ти призоваваш? – запитало момчето.
– Син Божи, Когото разпнали евреите – отговорил непознатият.
Епифаний като чул, че евреите разпнали Сина Божи, не посмял да каже че сам е евреин, и тръгнал за дома си, като мислел за Разпнатия Христос и желаел да узнае повече за Него.
Сиромашията на семейството му още повече се усилила. Майката била принудена да продаде нивата си и търсела някъде да нареди сина си да учи на занаят, когато изведнъж им дошла неочаквана помощ. Един богат еврейски законоучител на име Трифон, се съжалил над тяхната сиромашия, помогнал им и взел при себе си Епифаний. Той го обикнал и започнал да го учи.
Момчето, което било разсъдливо и умно, скоро придобило големи знания по закона и Библията. Трифон го осиновил и го направил наследник на целия си имот. Майката на Епифаний по това време се поминала. Той взел сестра си при себе си и те живеели заедно в доволство и благоденствие.
Станало нужда Епифаний да отде в село, за да прегледа останалото му наследство. По същия път вървял един инок на име Лукиан, който пишел книги, и с парите, получени от продажбата им, хранел просяците. Епифаний влязъл в разговор с него и те тръгнали заедно, когато неочаквано ги срещнал просяк, който паднал в нозете на Лукиан и извикал: „Смили се над мене, човече Божи! Ето вече три дни не съм ял нищо!“ Лукиан нямал пари, но снел горната си дреха и я дал на просяка, като му казал: „Продай тази дреха и си купи хляб!“
Епифаний се чудел на милосърдието на инока и изведнъж се удостоил с чудно видение: той видял, че от небето слиза към Лукиан светла, бяла дреха. Епифаний паднал пред нозете на инока, като го молел да му каже от каква вяра е. Лукиан разбрал, че благодат свише се е докоснала до душата на младия момък и че Господ го призовава. Той почнал да му говори за Христа и му обяснил истините на християнската вяра.
Думите му дълбоко трогнали Епифаний. Той повярвал от цялото си сърце и помолил инока да дойде при него в къщи. Лукиан се съгласил и скоро Епифаний и сестра му повярвали и пожелали да се кръстят. Когато те чрез молитва и изучаване на християнския закон се приготвили да приемат светото тайнство Кръщение, епископът на тоя град един неделен ден ги повикал в църква, за да ги кръсти. По време на богослужението епископът погледнал случайно Епифаний и видял, че лицето му е озарено от необикновена светлина и че над главата му сияе венец. Той разбрал, че Божията благодат почива върху него.
Скоро след това Епифаний поверил сестра си на благочестиви жени и постъпил в манастир. С удивителна ревност тоя започнал да изучава Свещеното писание и скоро със своя строг и свят живот спечелил уважението на всички иноци. Бог му дал сила да прави чудеса и мнозина започнали да прибягват до неговата помощ и молитви. След като проживял доста дълго в манастира, Епифаний пожелал пустинен живот. Но славата на неговите чудеса, мъдрост и светост привлякла към него и в пустинята ревностни подвижници, които се заселили близо до него.
Епифаний се стараел да избягва славата и известността и често оставял мястото, където се бил прославил чрез някое чудо, и заминавал другаде, за да може в усамотение и безмълвие да се предаде на молитва. Но навсякъде се събирали при него ученици, понеже той бил твърда мъдър, с удивителна яснота обяснявал Свещеното писание и с поученията си обърнал много езичници към истинския Бог.
Епифаний бил на около 60 години, когато по чудесен начин бил възведен в сан епископ Кипъркси. Веднъж Епифаний говорел на свети Иларион Палестински за своето желание да живее в усамотение. Иларион му отговорил:
– Иди в град Саламин! Там трябва да живееш.
Но Епифаний предпочел да отиде в Аскалон и Газа, като се надявал там да заживее усамотено.
– Аз ти казвам – повторил Иларион, – иди в Саламин, там ти трябва да живееш!
Епифаний обаче на послушал съвета на стареца, а постъпил по собственото си желание. Отишъл на пристанището, където имало два кораба – единият трябвало да отиде в Саламин, а другият в Аскалон. Епифаний се качил на последния и тръгнал. Изведнъж се вдигнала страшна буря. Корабът дълго се носел по вълните и най-после бил изхвърлен на брега близо до Саламин.
В това време в Саламин ставал избор на епископ, на мястото на неотдавна умрелия. Там се събрали епископите от разни градове на острова и били в затруднение – кого да изберат. И поискали съвета на един свят старец, епископ Папий, когото всички уважавали за неговите добродетебли и за страданията му по време на последното гонение. Папий бил на повече от сто години. Той молил Бога да го научи и молитвата му била чута.
Епифаний, след като си поотпочинал малко в Саламин, се готвел да напусне града и с един свой ученик отишъл на пазара да си купи нещо за път. Той взел два хубави грозда и искал да заплати за тях, когато изведнъж около него тълпата взела да тича насам-нататък и да говори, че идат епископите. Епифаний погледнал: двама дякони водели под ръка почтения старец и подир тях вървели няколко епископи. А какво било учудването на Епифаний, кагото видял, че те идват направо към него и пред него спират!
– Чедо Епифание – нарекъл го старецът по име, – остави гроздовете и дойди с нас в църква!
Изуменият Епифаний тръгнал подир тях. В църква духовенството го посрещнало с думите:
– Бог те е пратил при нас! Бъди архиепископ на тоя град и на целия Кипърски остров!
Епифаний започнал да отказва и със сълзи молел епископите да изберат другиго. Тогава Папий му казал:
– Би трябвало да замълча за даденото ми откровение. Но понеже ти се отказваш, аз съм принуден да ти съобщя, че Господ те е избрал. Тези свети отци, епископите, в недоумението си кого да изберат, възложиха това на мене грешния. Аз дълго се молих и Господ насън ми каза: „Иди на пазара! Там ще видиш един инок да купува грозде: той да бъде тук епископ! Името му е Епифаний.“
След това Епифаний не могъл повече да се съпротивлява. Той бил ръкоположен за епископ и със своите добродетели и мъдрост заслужил любовта и уважението на паството си.
Не много време преди смъртта си Епифаний, вече обременен от годините, трябвало да отиде в Цариград. Там в това време императрица Евдоксия, съпруга на Аркадий, преследвала св. Йоан Златоуст. Тя се стараела да склони на своя страна епископ Епифаний, като му представяла Йоан за еретик. Епифаний я увещавал към милосърдие и кротост и не се съгласил да изпълни волята й. Йоан предсказал, че Епифаний няма да се върне в Кипър, а Епифаний предсказал, че Йоан няма да стигне до мястото на изгнанието си. Двете предсказания се изпълнили. Йоан бил върнат, без да стигне до определеното му място за изгнание, понеже императрицата се уплашила от народното вълнение. А Епифаний заболял на връщане и чувствайки, че болестта му е смъртна, повикал учениците си, които били с него на короба, дал им наставления, благословил ги и на третия ден с молитва починал в Господа на 115-годишна възраст. Известието за неговата смърт опечалило всички жители на острова.
Епифаний бил много учен, знаел пет езика – гръцки, латински, еврейски, египетски и сирски – и написал няколко духовни книги, между които „Изложение на ересите“ и „Тълкуване на библейските пророци“.
Източник: Жития на светиите, Синодално издателство, 1991 година.
В този ден празнуваме възвръщането на блудния син, което божествените отци са поставили в Триода на второ място по причина, че мнозина съзнават своите безбройни беззакония, живеейки от младини блудно, прекарвайки времето си празно, в пиянство и нечистота, и по такъв начин, падайки в пропастта на злото, изпадат в отчаяние, което е следствие от гордостта. Затова те съвсем не искат да се обърнат към поправяне, оправдавайки се с пленяването от злото, с което падат в още по-голямо зло.
Проявявайки към такива хора отеческо човеколюбие и желаейки да ги избавят от отчаянието, светите отци предлагат тук днешната притча след предишната – за митаря и фарисея, за да изтръгнат от корен тази страст у многото съгрешили блудници и да ги склонят отново към придобиването на добродетели, откривайки преблагото Божие милосърдие. Чрез тази притча се показва, че няма такива грехове, които да надминат човеколюбието на Бога.
И тъй двамата синове на човека, тоест на Богочовека Словото – това са праведните и грешните. Големият син е този, който винаги пребъдвал в изпълнение на Божиите заповеди и в Неговата благодат и никога не отстъпвал от Него. А по-малкият е оня, който възлюбвайки греха и чрез срамни дела отпаднал от пребиваване с Бога, поради греха се самолишил от Божието човеколюбие и заживял блудно. Той не опазил целомъдрието, послушал лукавия демон и поради сластолюбие се поробил на неговата воля, но не могъл да удовлетвори желанията си. Защото грехът, който разпалва привичката към временните наслаждения е ненаситен и Господ в притчата го уподобява на рожкови – храната на свинете, защото те в началото са сладки, а после стават горчиви като плевели; така е и с греха.
Накрая, идвайки на себе си, блудният син, погиващ от глада по добродетелите, се връща при Отца с думите: „Отче! Съгреших против небето и пред Тебе и вече не съм достоен да се нарека Твой син.” (Лк. 15, 8). Но Отец приема каещия се без укор, с отворени обятия, явявайки Божествената Си и отеческа любов. И му дава одежда, тоест Светото Кръщение, печат и пръстен — благодатта на Всесветия Дух, и добавя обуща, та отсега змиите и скорпионите да не нараняват нозете му, а напротив – той сам с тях да тъпче главите им. После Отец заради него с голяма радост заколва угоеното теле – Своя Единороден Син и му дава да се причасти с Неговата Плът и Кръв. И сякаш удивен на безкрайното милосърдие на Отца, големият брат изразява цялото си негодувание. Но Човеколюбецът и него привежда към безмълвие, като го кани с тихи, кротки и благосклонни слова, казвайки: „Ти винаги си с Мен и трябва да споделиш угощението Ми и да се радваш, че тоя Мой син преди бе мъртъв заради греха и оживя, разкайвайки се за безразсъдните дела. Загубен бе, отделяйки се от Мен заради греховния навик и бе намерен от Мен, Който пострадах за него по Своето милосърдие и го призовах по Своята милост.” (ср. Лк. 15, 31—32).
Тази притча е приложима и към еврейския народ и към нас. По тази причина тя е поставена тук от светите Отци, та както се каза по-рано, да отблъсне отчаянието и нерешителността да се започне добродетелния живот, поучавайки към покаяние и обръщане на съгрешилия, подобно на блудния син. Защото разкаянието е най-доброто оръжие и силна помощ против демонските стрели.
Христе Боже наш, по неизказаното Си човеколюбие помилуй ни. Амин.
Източник
Стих на Триода: Творче на небето и земята, Който приемаш от ангелите Трисветата песен, приеми и от човеците Трипеснеца.
Стих на митаря и фарисея: Който живее по фарисейски пребъдва далеч от Църквата, а Христос се приема чрез смирение.
В настоящия ден, с Божията помощ, започваме Постния Триод или Трипеснец, съставен от светите и богоносни отци, които вдъхновени от Светия Дух, оформили тази богослужебна книга от красиви духовни песнопения. Първи положил началото на Трипеснеца великият химнограф св. Козма Маюмски (†743 г.), който в чест на Светата и Живоначална Троица написал канони от по три песни за Великата и Свята Седмица на Христовите страдания, като е съчинил и кратък акростих съответно за всеки ден от тази Седмица. По негов образец и други свети отци, като св. Теодор (†826 г.) и св. Йосиф (†830 г.) Студити, написали трипесенни канони за останалите седмици на Св. Четиридесетница, които първо влезли в практиката на Студийския манастир. Освен това, те съставили и подредили песни, които заимствали и от други книги на отците. И тъй като според Триода, неделята е първи, както и последен или осми ден на седмицата, те предписали първата песен на канона да се пее във втория ден от седмицата, сиреч понеделник. Втората песен се пее в третия ден – т.е. вторник, третата – в сряда, четвъртата – в четвъртък, петата – в петък, а шестата и седмата – в събота. Останалите осма и девета песни се пеят всеки ден и така през цялата седмица се пеят по три песни на утренното богослужение, с изключение на съботата, когато песните са четири, и неделята, когато се пее цял канон (без втора песен). В Триода има и служби, които съдържат канони не само от по три песни, но понеже повечето от тях са именно трипесенни, особено през Страстната седмица, затова книгата носи това наименование.
В Постният Триод са излети покайните сълзи, въздишките и сърдечното съкрушение на вдъхновени от Светия Дух боголюбци и богопросветени песнотворци, които съставили тази богата съкровищница на вярата и покаянието, извор на благодатни сили за богоугоден живот и спасение. Според премъдрия замисъл на светите наши отци, Постният Триод накратко излага всички Божии благодеяния към нас от самото начало. Той ни напомня за нашето сътворяване от Бога, за изгонването ни от рая поради отхвърлянето на заповедта, дадена ни за познание и вкусването на забранената храна и че това изгонване стана чрез завистта на древния злодей – змията и врагът, който бе свален поради гордост; напомня ни се как пребъдвахме далеч от райските блага, водени от дявола; и как Синът и Словото Божие пострада по Своето милосърдие, слизайки от небесата и вселявайки се в Девата, за да стане Човек заради нас и да ни покаже чрез живота Си възхождането към небето, преди всичко чрез смирението, и после чрез поста и отхвърлянето на злите помисли и чрез всички Свои дела; как Той пострада, възкръсна и пак възлезе на небето и изпрати Светия Дух на Своите ученици и апостоли и как всички те Го проповядваха като Син Божи и съвършен Бог; напомня ни се също, че на божествените апостоли съдейства благодатта на Светия Дух, чрез която от краищата на вселената са събрани всички светии, за да изпълнят горния свят, което е и замисълът на Твореца от самото начало.
Великият пост или Св. Четиридесетница се предхожда от три подготвителни седмици – на митаря и фарисея, на блудния син и на Страшния съд. Те са положени от светите Отци като подготвителни уроци за подбуждане към духовното усилие на поста и за отстраняване на нашите порочни навици.
В първата подготвителна неделя, която празнуваме днес, св. отци на Църквата ни предлагат за поука притчата за митаря и фарисея и наричат следващата седмица предварителна или встъпителна. Защото тези, които желаят да встъпят в телесна битка на бойното поле, първо получават от своите началници време преди битката, за да почистят и подготвят оръжията си, да устроят добре останалите си дела и така, отстранявайки от пътя си всички пречки, с усърдие да се устремят към подвига. Често преди битка те си разказват истории и притчи, за да подтикнат душите си към ревност, отблъсквайки леността, страха, унинието и всяко друго неподходящо чувство. Така и божествените отци предизвестяват за наближаващия пост като оръжие срещу демонските пълчища, за да очистим душите си от всяка страст и от отровата на злите дела, натрупана от дълго време. И тъй, нямайки още тези блага, нека се потрудим да ги придобием и въоръжавайки се както е потребно, да са подготвим за подвига на поста.
Първо оръжие сред добродетелите са покаянието и смирението, а пречка пред придобиването на великото смирение са гордостта и високомерието. Затова отците първо ни излагат настоящата достоверна притча от Евангелието, като ни поучават да отбягваме фарисейската гордост и надменност и да развием у себе си противоположните им добродетели, които притежаваше митарят – смирението и покаянието. Защото първата и най-голяма страст е гордостта и самопревъзнасянето, тъй като чрез нея дяволът падна от небето преди още да ги има звездите и бе хвърлен в тъмнината. Затова и нашият родоначалник Адам, вкусвайки от храната, бе изгонен от рая. Чрез този пример св. Отци ни учат да не се гордеем със своите достижения и да не се превъзнасяме над ближния, а да бъдем винаги смирени, защото Господ се противи на горделиви, а на смирени дава благодат. По-добре е съгрешаващият да се покае, отколкото добродетелният да се възгордява. Христос каза: “Митарят отиде у дома си оправдан повече, отколкото фарисея.” Тази притча разкрива, че никой не трябва да се възгордява, дори и да върши праведни дела, но следва да бъде винаги смирен и от сърце да се моли на Бога, защото макар и да пада в най-големи грехове, спасението му не е далеч.
По молитвите на всички твои светии – песнописци, Христе Боже, помилуй ни, амин.
Източник.
Свети Лъв бил италианец. Той от ранни години се посветил на служение Богу. Възведен бил на папския престол в 440 г. след смъртта на папа Сикст ІІІ. Като добър пастир той се грижел за повереното му духовно стадо, давал му пример на благочестие и ревностно го защищавал от външни и вътрешни врагове.
Ужасно бедствие застрашавало в това време Италия: Атила, цар на хуните, наречен с прозвището „бич Божий“, около 452 г. нападнал Италия и отивал с войската си срещу Рим. Папа Лъв усърдно се помолил на Бога, изпросил застъпничеството на светите апостоли Петър и Павел, излязъл с римските сенатори да посрещне страшния цар и го помолил за пощада. Атила, като изслушал речта на светителя, обещал да пощади цялата Римска област. И действително, той се оттеглил, за крайно учудване на своите войници, непривикнали да виждат в него такова милосърдие. Те с удивление го попитали, защо послушал папата и тъй лесно се отказал от изгодите, които покоряването на Рим му обещавало.
Четвърти вселенски събор- Нима вие не видяхте онова, което аз видях? – запитал ги Атила. – Докато папата говореше с мене, двама светли мъже държаха над мене измъкнати мечове и ме застрашаваха със смърт, ако не послушам Божия архиерей.
Във време на светителството на Лъв Велики в Рим и друго бедствие тежало над Църквата. Ереси непрекъснато смущавали християните. Осъдени на вселенските и поместните събори, те изникнали отново с някои изменения и спечелили много последователи.
Главна ерес била монофизитската, която била създадена от лъжеучителя Евтихий и проповядвала, че у Иисуса Христа имало само едно естество – Божеско. На един поместен събор в 448 г. тази ерес била осъдена и Евтихий бил лишен от свещен сан.
Папа Лъв І също изложил учението за вълпъщението на Сина Божи, като обявил за недействителни определенията на беззаконния събор, свикан в Ефес от съмишлениците на Евтихиий. По настояване на папа Лъв бил свикан в 451 г. Четвърти вселенски събор, на който окончателно била осъдена Евтихиевата ерес.
Папа Лъв вдъхнал почит и внушил милосърдие и у краля на вандалите Хензерих, който нападнал Рим.
Свети Лъв Велики умрял в дълбока старост.
Източник: Жkития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Св. мъченик Георги Софийски Нови се родил от благочестиви родители българи Димитър и Сара в градеца Кратово, Македония. След като бил научен да чете и пише, той усвоил занаята златарство. Като останал без баща, красивият и умен юноша бил принуден да избяга в големия град София, защото на турците било по-лесно в малкия град да го вземат насила в своята вяра и в еничерската войска. Но и тук завистливото око на турците скоро открило редките качества на неговата външна и вътрешна красота, затова те изпратили при него един свой книжник уж с поръчка, а всъщност да поведе разговор с него по въпросите на вярата. Георги, макар да бил само на 18 години, със своите умни въпроси и отговори заставил своя посетител да млъкне засрамен. Тогава турчинът се върнал при ония, които го изпратили, и казал, че този човек е опасен за мохамеданството и насила трябва да бъде потурчен.
И ето, кадията (съдията) повикал Георги уж за поръчка. Като го видял, той бил поразен от неговата изключителна красота. Отново започнал разговор за вярата и младият християнин добре съумял, от една страна, да защити своята вяра, а от друга – неопровержимо да докаже тъмнотата на мохамеданството. Присъстващите турци силно се озлобили и отвели Георги в затвора. Свещеникът, в чийто дом св. Георги пребивавал и при когото се изповядвал, успял да се добере до него, за да му вдъхне твърдост в изповедничеството.
Когато втори и последен път бил повикан пред съда, мъченикът така се защитил с доказателства от двете вери, че кадията не го намерил винове в нищо, обаче не бил в състоянието да го защити от своите разярени единоверци, поради което го предоставил в техни ръце. Тогава те повели Георги към градската стъгда, гдето запалили голям огън, в който хвърлили мъченика с вързани ръце. Когато връзките изгорели и ръцете се освободили, той започнал да се кръсти и да се моли, като накрая казал: „Господи Иисусе Христе, в Твоите ръце предавам духа си!“ Тогава един разярен турчин го ударил по главата с едно дърво и той паднал мъртъв. Това станало на 11 февруари 1515 година.
Колкото и да се стараели турците да изгорят на прах тялото му, това не им се удало: дървата изгаряли, а тялото оставало цяло! През нощта някой от християните тайно донесъл тялото на мъченика в древната църква „Св. Марина“ (тя се намирала в двора на днешната Софийска митрополия), гдето и го погребали тържествено, след като получили благосклонното разрешение на кадията. Служба му съставил някой още в древно време, а житието му било съставено от софийския свещеник „поп Пею“, чието име останало в акростиха на канона и в чийто дом пребивавал св. Георги. Както свидетелства житиеписецът на св. мъченик Николай Софийски, Матей Граматик, подир някое време светите мощи на мъченика Георги били поставени в някоя от софийските църкви (може би същата „Св. Марина“) за общонародно поклонение. Сега не се знае къде се намират те. Една част от тях сега се съхранява в Драгалевския манастир „Св. Богородица“, а друга – в Рилския манастир.
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
