Преподобният Исидор бил родом от Александрия. Той произхождал от благородни и благочестиви родители и бил родственик на Теофил, архиепископ Александрийски, и на свети Кирил, приемник на Теофил. Изучил с успех светските науки и усвоил божествената премъдрост, Исидор пожелал да се посвети на служене на Бога. Още в младите си години той оставил славата и богатството на този свят и презирайки знатността на своя произход и смятайки всичко за смет, отишъл на Пилусийската планина. Там, като приел монашество, той водел строг подвижнически живот. Духовната мъдрост и строгият живот на преподобния събрали около него много ревнители на благочестието, от които бил поставен за настоятел и презвитер. Заради своите подвизи и високата си образованост той заслужил такова уважение, че не само епископи и велможи, но и сам императорът и александрийските патриарси се обръщали към него за съвети и наставления и той се ползвал с голямо уважение от всички.
Църковният историк Евагрий, спомняйки си за преподобния Исидор, казва следното: “При царуването на Теодосий се ползвал с голяма почит Исидор Пилусиотски; славата му на добродетелен и учен мъж се разпростирала надлъж и нашир и името му се прославяло от всички уста. Той така изнурявал плътта си с трудове, че целият му живот на всички изглеждал като ангелски живот на земята. Той служел за жив образец на монашески живот и богомислие и написал много наставления за другите.”
Историкът Никифор, свидетелствайки за добродетелния живот на преподобния, казва: “Божественият Исидор от младостта си проливал толкова много пот в монашески трудове и така умъртвявал плътта си, съгрявайки душата си с тайнствени и високи учения, че на всички изглеждал познаващ в пълно съвършенство евангелския начин на живот. Той бил жив и одушевен стълб на монашеските устави и Божественото видение и най-висш пример за топло подражание и духовно учение. Исидор написал множество различни полезни наставления. От него останали до десет хиляди писма до различни лица, изпълнени с божествена благодат и човешка мъдрост, в които той изяснява цялото Божествено Писание и изправя нравите на хората.”
От тези свидетелства ясно се вижда колко велик Божий угодник е бил той. Макар и да не се е запазило подробно написано негово житие, дори и кратките слова на историците са достатъчни, за да се видят неговата святост и мъдрост, защото той за всички бил образец на добродетелен живот и изпълнил вселената със своите богомъдри писания. Той се явил силен защитник на свети Иоан Златоуст, несправедливо лишен от епископска катедра, и много писал до Александрийския епископ Теофил и до император Аркадий, увещавайки ги да оставят злото си дело, и макар че не постигнал успех, изобличил тяхната злоба и неправда. А след преставянето на Златоуст писмено убедил свети Кирил Александрийски, приемник на Теофил, да впише името му в църковните диптиси, като велик изповедник, много пострадал за истината от зли хора. Писал и до цар Теодосий, наставлявайки го да се грижи за църковния мир, и го подтикнал да свика Третия Вселенски събор в Ефес против злочестивите еретици; защото самият той бил велик ревнител на благочестието, явявайки се силен противник на еретиците, готов да страда и да умре за православната вяра, както се вижда от думите му. В посланието си до един хулител Терасий той казва:
“Ще попитам тебе, който се надсмиваш над нас и се показваш толкова остроумен и строг съдия: ако царят те беше поставил при градските стени, заповядвайки ти да пазиш и защитаваш града, и видиш, че врагът подкопава и разрушава стената, за да влезе по-лесно в града – нямаше ли да се съпротивляваш с помощта на всички средства; разбира се, ти би започнал да правиш това, за да защитиш града и себе си от враговете и за да покажеш вярност и усърдно подчинение на царя. Не подобава ли и ние, които Бог е поставил за учители в Своята Църква, твърдо да въстанем против Арий, който не само се опълчил на борба срещу Христовото стадо, но и е погубил мнозина? Да претърпя бедствие за такова дело смятам за нищо, и нищо не желая така, както да претърпя всякакви беди за истинната вяра.”
От тези думи на светеца се вижда неговата ревност за благочестието; от тези негови послания можем да узнаем и за другите му добродетели.
Девството, на което преподобният бил строг пазител, той възхвалява и поставя над всички други добродетели, наричайки го царица, която всеки е длъжен да почита, макар и да не унижавал честното съпружество. В посланието си до Антоний схоластик той казва: “Пазещите своето девство се уподобяват на слънцето, живеещите в непорочно вдовство – на луната, а живеещите в честно съпружество – на звездите, подобно на казаното от апостол Павел: “един е блясъкът на слънцето, друг е блясъкът на месечината, друг е пък на звездите“.
Хората, увличащи се от светската наука, той увещава повече да се поучават на добродетелен живот, отколкото на красноречие. В посланието до някой си монах Патрим той казва: “чувам за тебе, че имаш голям ум и природни дарования, така че с усърдие изучаваш ораторското изкуство, за да станеш красноречив, но пътят на духовния живот се преминава благополучно само при извършването на добри дела, а не с помощта на красноречието; затова, ако желаеш да получиш безсмъртна награда, не се грижи за красноречието, а повече се старай да вършиш добри дела.”
Подобно на това Исидор пише до епископ Аполоний: “Така, както е неприлично и не бива принудително да бъдат привличани към благочестие хората, създадени със свободна воля, които не изразяват своето съгласие и се противят, така и трябва да се погрижиш да просвещаваш пребиваващите в тъмнина с добри наставления, добър живот и добри нрави.”
Също така той поучава, че добродетелният човек не бива да се гордее с добрите си дела, но трябва да мисли за себе си смирено: “Добродетелният в една добродетел – казва той – има светъл венец, а извършващият много добри дела, но мислещ за себе си, че малко добро е направил, чрез такова смирено мнение за себе си ще има най-светъл венец; при добродетелите мисълта, че малко е направено, заслужава не по-малка похвала от самите дела; но да кажа цялата истина: който има смирени мисли, при него и добродетелите биват по-светли, а който няма такива мисли, то и светлите му добродетели се помрачават, а великите се намаляват. Затова, който желае добродетелите му да бъдат велики, нека не ги смята за такива, и те действително ще се окажат велики.”
Поучавайки така другите, преподобният първо сам бил изпълнител на това, което поучавал. Той подражавал във всичко на Господа, Който първо Сам изпълнявал, а вече след това поучавал. Исидор не се гордеел с добрите си дела, но бил смиреномъдър; със смиреномъдрието съединявал и целомъдрие, като работен впряг, теглещ благото Христово иго.
Целомъдрието на свети Исидор се открива в посланието му до Паладий, епископ Еленополски, в което той много поучава, че подвижникът с цялата си строгост трябва да се пази от събеседвания с жени. “Ако такива събеседвания – както се казва в Писанието – развалят добрите нрави , това става именно чрез беседите с жени, макар и прилични, защото те могат по таен начин да погубят вътрешния човек, чрез нечисти помисли, и макар и тялото да остава в чистота, душата ще бъде осквернена.” Затова преподобният се обръща със съвет към този епископ, имащ обичай в устни беседи да наставлява жените за полезното – който се похвалил, че не усеща в себе си никакви пожелания. “Избягвай – пише той – колкото е възможно събеседванията с жени, добри мъжо! Защото имащият върху себе си сана на свещенството трябва да бъде по-свят и чист от заселилите се в планините и пустините. Той има грижа и за себе си, и за народа, а другите – само за себе си. При това на него се отдава такава висока чест, че всички узнават и разбират за живота му, а онези живеят в пещери, лекувайки раните си или изучавайки недостатъците си, а някои си плетат и венци. Ако бъдеш принуден да се срещнеш с жени, наведи очите си надолу, и тези, при които си дошъл, поучавай да имат целомъдрени погледи. И след кратка беседа, достатъчна за утвърждаване и просвещаване на душите им, бързо си отивай, за да не би продължителната среща да разслаби и разстрои силите ти, и като те овладее, да не остриже, като на страшен и величествен лъв, гривата, която в действителност прави лъва лъв и пази царственото му достойнство. Ако искаш да бъдеш на почит сред жените (а за това духовният мъж трябва особено да се грижи), нямай дружба с тях. Човек обикновено пренебрегва тези, които му служат, а благоговее пред онези, които не го ласкаят. От този недъг страда най-вече женската природа. Жената, когато я ласкаят, е непоносима; а най-много благоговее и се изумява пред тези, които се държат с нея свободно и заповеднически. Ти казваш, че имаш продължителни беседи с жени и не търпиш никаква вреда. Нека да е така. Но на всеки е известно, че водата разяжда камъните, и дъждовните капки, непрестанно падащи върху тях, ги пробиват. Разсъди, има ли нещо по-меко от водата, или водните капки? Обаче непрестанното им действие преодолява и естеството. Ако почти непреодолимото вещество бива преодоляно – и то от материя, която е нищо в сравнение с тях, и страда и се намалява, то нима човешката воля, лесно разколебавана, от продължителното въздействие няма да бъде победена и развратена?” Наставлявайки така епископа, преподобният Исидор поучава и всички нас на целомъдрен живот, за да пазим не само тялото си от плътско грехопадение, но и душата си от греховни мисли.
Той оставил в своите писания много наставления за всички добродетели, и като поучил в устни беседи всички на тези добродетели, достигнал дълбока старост и благоугодил на Бога, починал в мир.
Църковният учител преподобни Ефрем Сирин се родил към 306 г. през времето на Константин Велики (306–337 г.) в град Низибия (Низибия, или Низибида, – голям и многолюден град в Месопотамия), провинция Мигдония, която граничела с Персийското царство. Според сирийски актове той бил син на езически жрец, но според указания в собствените му съчинения неговите родители били прости земеделци и добри християни. Между неговите прадеди и сродници имало няколко мъченици и самият той бил възпитан в страх Божи от ранно детство.
На сън била открита на майка му бъдещата слава на нейния син. С особено видение през време на неочакваното му престояване в тъмница, където бил затворен по недоразумение, той самият бил призован към духовно вглъбяване и молитвено внимание в изявите на Божия промисъл. Наскоро след излизане от тъмницата той напуснал света и се отдалечил при отшелниците в планината, където станал ученик на Св. Яков, който в 314 г. заел Низибийската епископска катедра. Той скоро придобил славата на велик молитвеник и мъдър наставник, а някои братя имали видения, които свидетелствували, че на св. Ефрем била дадена особена благодат от Св. Дух да проповядва и поучава християните.
През своя дълъг молитвен живот преподобни Ефрем посетил много страни, взел участие със своя епископ Яков Низибийски в Никейския I Вселенски събор (325 г.), а според някои предания бил и в египетските пустини при великите нитрийски подвижници.
Но повечето от своето време той посвещавал на молитва и на писане проповеднически и изяснителни книги. Той писал полемични книги дори и в стихове, например срещу Аполинарий Младши, и изтълкувал стих по стих цялото Св. Писание. До наше време са се запазили много негови беседи, наставления, проповеди, увещателни слова към монасите, тълкования на Св. Писание, много съчинения по догматически въпроси, много молитви и песнопения, предназначени за богослужебна употреба и известната на всички негова великопостна молитва „Господи и Владико на моя живот…“, плод на велик духовен опит. Според преданието, той написал около 300 стихотворения и чрез тях толкова успешно противодействувал на еретическите учения, че еретиците го нападнали с оръжие, като едва не го убили. Това не охладило неговата ревност да разпространява божествените истини, тъй че мнозина го наричали „Сирския пророк“.
Предмет на неговите беседи и поучения били предимно смирението, помненето на смъртта и съда, покаянието, благоговението пред Бога, бдителността към самия себе си, борбата с гордостта, всъщност всичко – проникнато от радостното упование на Божията милост. Св. Григорий Нисийски (331–394 г.) писал за него – „за Ефрем да плаче било същото, каквото за другите да дишат: ден и нощ по лицето му се леели сълзи, но лицето на Ефрем сияело от това.“
В 338 г. умрял покровителят на Ефрем, св. Яков Низибийски, а през 350 г. Сепор II (309–380 г.) превзел Низибия, и преподобни Ефрем се преселил в Едеса, град разположен на половината път между Низибия и Антиохия. Като по-близък до тази столица на Изтока, този град бил видимо по-голям, по-оживен и изпълнен с повече съблазни.
За своето препитание преподобни Ефрем се наел да работи в една баня, а в свободното си време проповядвал словото Божие на езичниците, но все пак той се теготил от живота в големия град и по съвета на някой си старец Юлиан отишъл на подвиг в една от съседните на Едеса планини. Обаче на същия старец било открито във видение, че Ефрем е избран от Бога за вразумяване на съотечествениците, и Ефрем като се върнал в града, отново се заел с тълкуването на Св. Писание. Проповедта му привличала към него мнозина. Той отново започнал да се отегчава от постоянното струпване на народа около него и поискал отново да се отдалечи в пустинята. Но по пътя му се явил ангел: „Къде бягаш ти, Ефреме?“
– Искам да живея в безмълвие, затова бягам от мълвата и от изкушенията на света.
– Убой се, за да не се изпълни над тебе написаното слово: „Ефрем е подобен на млад вол, който иска да освободи шията си от ярема…“
Ефрем се засрамил и се върнал към своето служение. За успеха на работата си той основал в Едеса училище, от което по-късно излезли много знаменити учители на Сирийската църква. Впрочем, понякога той все пак се отдалечавал за безмълвие и молитвен подвиг в пустинята и дори основал недалеч от Едеса малка обител – но след това наново се връщал в Едеса, където с поученията си привеждал към покаяние и придобивал за Бога много души.
Голям приятел на св. Ефрем бил преподобни Авраамий Затворник* (336 г.). Те двамата често се посещавали един друг и прекарвали известно време в благочестиви беседи.
Невероятно било смирението на св. Ефрем Сирин. Настъпил смут един ден в Низибия, докато той бил още там. Градът бил развълнуван от новината, че дъщерята на виден търговец очаквала дете от Ефрема „светията“. Самият преподобен не отхвърлил клеветата, виждайки и в тая неочаквана беда някакъв Божи промисъл. Запитан пред свидетели от самия владика св. Яков, Ефрем паднал в нозете му и с голямо съкрушение промълвил: „Наистина, отче мой, аз съгреших и съм виновен!“ Всички изтърпнали пред това несъмнено признание на най-лошите слухове. Само светият старец Яков не изоставил своя послушник и Ефрем продължил да живее при него. Идва и денят, когато бащата на грешната девойка и в присъствие на епископа дава детето в ръцете на бедния Ефрем.
– Ето син ти, гледай си го!
– Наистина, отци мои, аз съм много грешен. Но умолявам ви: Молете се за мене, дано бъда помилван от Бога!
Героично понесеният срам от невинния Божи човек скоро бил стократно възмезден. Сам Бог му внушава, как да възвърне доброто си име. В препълнения храм на един празник го видели да влиза през народа и да се запътва към св. Яков с детето на ръце. Взел разрешение от него и за общо изумление той се възкачил на амвона, вдигнал нависоко пеленачето и с висок глас му казал:
– Заклевам те в името на Господа Иисуса Христа, открий ни истината! Кажи, кой е баща ти!
– Ефрем, домакинът на митрополията! – три пъти повторило пеленачето. Цялата църква коленичила, а от очите на злодумците течели горчивите сълзи на разкаянието, и всички се втурнали да молят за неговата прошка. Преподобният кротко ги увещавал никого да не осъждат прибързано.
Веднъж св. Ефрем Сирин имал видение. Видял на сън извисен до небето огнен стълб и чул глас: „Ефреме, Ефреме! Какъвто виждаш този огнен стълб, такъв е и Василий, архиепископът на Кесария Кападокийска!“ Понеже не знаел гръцки език, а само родния си сирийски св. Ефрем Сирин, придружен от преводач, се отправил за Кесария и заварил Василий по време на проповед в храма. Умилен от това видение, Ефрем започнал гласно да слави Василия, а след службата те се запознали и беседвали приятелски. И двамата отдавна вече знаели един за друг. Василий Велики го запитал:
– Честний отче, защо ти не си ръкоположен за презвитер, като си достоен за това?
– Аз съм грешен, владико – отвърнал Ефрем.
– О, ако бих могъл да имам само твоите грехове! – въздъхнал Василий и добавил:
– Да преклоним колене!
И когато коленичили, св. Василий възложил ръце върху Ефремовата глава и го ръкоположил за дякон. След това св. Ефрем чудесно проговорил гръцки, прекарал още три дни при Василий, който го ръкоположил и за свещеник и се завърнал в Едеса. Там той продължил предишния живот, прекарвайки в молитва и писане на своите назидателни поучения, като винаги избягвал човешката почит и временната слава. Един път народът искал насила да го улови и да го постави за епископ, но той се престорил на луд и тичал по града, влачейки дрехата си, докато за епископ бил посветен друг.
Преподобни Ефрем малко спял, малко се хранел – колкото да не умре от изтощение. Денем и нощем пребивавал в молитви и сълзи, мислейки за Страшния съд, за който много писал и говорил. За него казвали съвременниците, че се уморявала устата му да говори, но не и умът му. А благодатта Божия била толкова изобилна в него, щото той молел понякога Бога: „Намали вълните на благодатта Си!“
Преживял богоугодно много години, преподобни Ефрем Сирин тихо отминал във вечността, като своевременно написал знаменития си Завет към учениците си, понеже му било открито, кога ще умре. Той починал в ръцете на един от любимите си ученици през 373 година. Съгласно завещанието му, погребали го в края на градските гробища, където заравяли бедните странници. По-сетне неговите нетленни мощи били положени в гробницата на едеските епископи в една от градските църкви. Днес неговият гроб се показва в крайградския манастир „Св. Сергий“. Части от светите му мощи се съхраняват в храма „Св. Преображение“ на Синайския манастир.
Свети Ефрем Сирин е един от древните отци, които са най-рано преведени на старобългарски език. Св. Йоан Рилски цитира неговия „Паренесис“ („Увещание“) в своя Завет.
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Във времето на жестокия император Диоклетиан (284–305 г.) в древния град Никея на малоазийската област Витиния живяло благочестивото християнско семейство на Теодор и жена му Флоренция, които имали благодатна рожба – юношата Неофит. Той бил слънчево дете. Още от десетгодишна възраст, когато посещавал училище, проявил изключителни за годините си качества. Той раздавал на бедните си другарчета вземаната от къщи храна и, докато те ядели, той се молил пред изображението на светия кръст, което сам начертавал върху източните порти на родния си град. Надарен от детство с дар на чудотворство, малкият Неофит удрял с ръката си каменната стена и от нея бликвала вода за пиене на другарчетата му, на които той запрещавал да казват за виденото чудо. Негово голямо чудо било възкресението на собствената му майка. Но той особено се проявил като удивителен мъченик за Христовата вяра.
На 15-годишна възраст Неофит живеел в една пещера на Олимп (в Мала Азия) с един лъв. Гонението против християните било в пълна сила. По случай някакъв езически празник местните управители Декий и Уар устроили всенародно жертвоприношение на идолите. Усърдието им през този ден било още по-голямо, защото във Витиния пребивавали августът Диоклетиан и неговият кесар Максимиан Галерии, главният подбудител на кървавото гонение.
Всред разгара на шумното езическо празненство изведнъж на тържището се появил юношата Неофит с лице, осияно от небесна светлина, както някога греел образът на Мойсей подир срещата му с Йехова. Ангел Божи го пренесъл на площада, за да свидетелствува пред всички истинността на християнската си вяра. Докато неговите съграждани едва познали сина на Теодор и Флоренция, а всички се учудвали на лъчезарния юноша, Неофит, за общо слисване, произнесъл дръзко изобличение на празната езическа вяра в неодушевените идоли и благоговейно възхвалил истинския Бог. Занемелият от изненада и гняв Декий напразно увещавал момъка да принесе жертва на идолите. Тогава той употребил върху него всевъзможни свирепи изтезания. Повесили на едно дърво съблечения Неофит и жестоко го били с волски жили. Мъките само увеличавали вдъхновението на младия изповедник и той изричал все по-пламенни слова за покаяние и вразумление на обезумелите езичници. Раните на пребитото и стъргано тяло на мъченика поливали с оцет и ръсили със сол, а от устата му излизал само молитвеният шепот: „Сине Божи, помилвай ме!“ Не помогнали и неизбежните ласкателни обещания за награди и лекуване от най-изкусните лекари. Изуменият управител се видял в чудо пред това неустрашимо момче. Той го затворил в тъмница и изтичал до императорския палат.
Августът и неговият кесар решили сами да видят този чудесен момък и на другия ден събрали населението на Херакловото игрище, където били поставени статуите на двамата императори. Самият Диоклетиан си присвоил прозвището Йовиан (Юпитер – римски бог) и изисквал да му принесат жертви, както на Юпитер. Нито императорското присъствие, нито силно разпалената пещ уплашили непоколебимия млад изповедник. Три дни държали юношата в огнената пещ със затворени врати, като се надявали, че и костите му ще се превърнат в пепел. На третия ден Неофит излязъл от пещта невредим, подобно на тримата момци от вавилонската пещ (Дан. 3:94).
Но и това не вразумило мъчителите. Те търсили, с какво друго да го измъчат и погубят. Завели юношата на арената и пуснали срещу съблечения Неофит мечки стръвници, но те като укротени животни превили крака пред мъченика, а после се отдалечили. Накрай довели огромен и страшен лъв, но той се оказал същият, с който Неофит живял в Олимпийската пещера. Вместо да разкъса юношата, свирепият звяр близал нозете му и всички видели от очите му да се ронят сълзи.
Така Бог посрамвал жестокостта на езичниците, които били по-свирепи от най-страшните зверове. Поразеният мъчител в безсилна злоба заповядал да убият Неофит. Тогава един звероподобен езичник с един удар на копието си го пронизал. Така юношата-мъченик прославил Бога със смъртта си на 21 януари 290 година.
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Случи се в онези дни едно дете – св. Потит, който се роди и прекарадетството си
в град Сердика, да се изпълни с Дух Свети. Баща му, който се каз-ваше Хилас, се опита да го принуди да принесе жертва на идолите и на лъжливи те богове, на които всички принасяха жертви. Но св. Потит отказа и твърдо муотговори: „Напразно си хабиш думите, татко, като ме каниш да принеса жертвана демоните”. … Св. Потит сусмивка му отговори: „Татко, нелепи думи говориш: Нашият Господ Иисус Христос,Който е изкупител на душите ни, той Сам ще даде необходимите сили на Свояслуга. Не знаеш ли, че в името Господне Давид се изправи срещу Голиат с камък, а със собствения му меч отсече главата му? Затова, татко,повярвай в Господа Иисус Христа и ще се спасиш. Защото вашите богове санищо и никой от тях никога не е спасявал, нито е побеждавал. Твоите богове щегорят във вечния огън и той няма да отстъпи от тях. Защото (напразно) някой
обича статуи от бронз и мрамор, които, като паднат на земята, не могат да сеизправят, но се разпадат като прах; нито говорят, защото са неми като змии.Който страда в името Господне, лъв и змей ще тъпче (Пс. 90:13)”. Баща му Хилас с възхита гледаше
сина си и като падна по лице на земята, въз-кликна: „Наистина, Бог е с моя син Потит! И тежко на мене, грешния! Нека дакажат, че синът ми е по-мъдър от мен”.Веднага след това св. Потит беше взет на облак в небето и оставен на място,наречо Епир. Тогава св. Потит, като падна на колене, започна да се моли: „Божена ангелите и архангелите, Боже мой, чуй ме, чуй грешния Твой слуга …
понеже греховете ми се преумножиха. Дай на моя баща разум, за даразбере, че Ти единствен си Господ, че не трябва да отдава слава на дявола, ноизпрати над него Своя Дух Свети, за да признае Тебе и никога да не се разделя смен, защото той е мой родител”. И веднага на св. Потит се яви ангел Господени му каза: „Твоята молитва беше чута: Бог е с теб и когато и да Го призовеш,Господ е готов да помогне. Но знай, че дяволът, който е съблазнител на душите,е готов да се сражава с теб и да те убеди с много измамни думи, като твърди,че е самият Христос. Затова не му се покланяй, а кажи: „Ако наистина си Христос, коленичи с мен и се моли”. И ще видиш, че петите му не могат да докоснатземята”. Като каза това, ангелът го напусна. Тогава св. Потит, като се молеше,каза: „Помилуй ме, Боже, и се смили, защото душата ми се уповава на Тебе”. Ието, дяволът застана пред него и му каза: „Ето ме, дойдох Потите, защо мъчишдушата си? Отиди в бащиния си дом и пирувай”. Свети Потит му отвърна:„Няма да съблазниш раба Христов”. А дяволът каза: „Не виждаш ли, че аз съмХристос, смилих се над сълзите ти и дойдох при тебе?”. Св. Потит отвърна:
„Ако си Христос, нека се помолим”. Но като погледна петите му, видя, чене докосват земята. Тогава св. Потит се смири в молитвата си и каза: „ГосподиИисусе Христе, премахни това беззаконие от мене, да не би да възтържествуваи да се подиграе с Твоя раб”. Тогава дяволът, като разбра, че не може да съ-блазни светеца, се озлоби още повече. Св. Потит, като видя, че дяволът губиувереност, му каза: „Отстъпи, враже, защото няма да убедиш раба Христов. Нокакто Господ ти заповяда: отстъпи и се поклони на Господа, Твоя Бог, защототи бе наредено да служиш само на Него”. И веднага дяволът промени лика си иприе формата на разярен бик, дишащ огън, и изкрещя и удари срещу Христовиявоин. Тогава св. Потит се осени с кръстния знак, който дяволът не можеше дапонесе. Дяволът се разяри още повече, като викаше: „О, св. Потите, пусни ме;защо ме върза? Изгарям”. Св. Потит му отвърна: „Закълни се в кръста, който тесвърза, че никога няма да притесняваш християните, и аз ще те пусна”. Дяволътпросъска: „Кълна ти се в този кръст, с който съм свързан, че вече няма да сесражавам с теб”. И освободен, посрамен си отиде, като каза: „Ох, едно дете мепобеди! Колко срамно! … “
Превод: Венцислав Каравълчев; Източник
На следващия ден, след празника на свето Богоявление, Църквата още от най-първите си времена извършва празника на събора на честния и славния пророк Иоан, Предтечата и Кръстителя на Господа. И напълно подобаващо е да се почете със специален празник този, който послужил на тайнството на Божественото кръщение, като възложи ръката си върху главата на Владиката на всички.
И така, след празника на Кръщението Господне, съборно се почита и се прославя с песнопения Кръстителят. А самата дума „събор“ означава, че народът се събира в църквата, за да извърши богослужение в чест и за похвала на сега прославяния велик Предтеча и Кръстител Иоан.
Макар, че такъв събор се е извършвал и се извършва във всички храмове по вселената, но с особена тържественост се извършва в храмовете, които са посветени на името на Кръстителя, както това било преди в неговия храм до Иордан, на мястото, на което той кръстил Христа; и в Севастия, където той бил погребан, след като Ирод го убил; и в Антиохия, където най-напред била донесена дясната му ръка от свети евангелист Лука; а също и в Цариград, където впоследствие тази ръка била пренесена от Антиохия и където с особена тържественост се празнувал съборът на Кръстителя, тъй като неговата ръка била донесена в самото навечерие на светото Богоявление, когато става освещаването на водата: сякаш тогава сам Кръстителят дошъл невидимо на освещението на водите и голяма радост и ликуване изпълнили царя и целия народ. Затова тогава на следващия ден, след Богоявление Господне, с голяма тържественост бил отпразнуван съборът на Кръстителя и продължил да се празнува така.
И ние с духовна радост празнуваме събора на великия Предтеча и Кръстител Иоан, като го молим да умолява за нас Владиката Христа, да ни събере Той в тържествуващата църква, във вечниянеръкотворен храм на небето, където да чуваме гласа на празнуващите и да извършим празненство в чест на вечното явяване на Бога. И там да се насищаме с Христа чрез съзерцанието на Божието лице, което Той явно показва на Своите светии, и да славим с всички небесни ликове Отца и Сина и Светия Дух, во веки, амин!
Източник: Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите.
В IV в. няколко свети мъже, гонени на Изток от арианите, потърсили убежище в Рим. От тях римските християни узнали за подвизите на светите отшелници и за трудовете на монашеския живот, по онова време още малко известен на Запад. Тия разкази възбудили силна ревност и голямо усърдие за служение на Бога, особено между жените. Жените от висшето римско общество се отказвали от светските удоволствия, от разкошен живот и употребявали всичко за подпомагане бедните, за откупуване на пленените, за построяване и украсяване на църквите.
Между тия свети жени особено е известна Мелания, вдовица на окръжния римски управител, която от 20-годишна възраст се посветила на служене Богу, изучавала Св. Писание под ръководството на блажени Йероним, помагала на бедните и страдащите.
Желанието й да се поклони на светите места и да изучи иноческия живот я довело на Изток. Там тя посещавала светите отшелници, строила манастири, болници, странноприемници; сама служела на бедните с най-голямо смирение. Грамадните си съкровища тя употребила за тия богоугодни дела. Живеейки в Йерусалим, тя постоянно с писмата си убеждавала своите роднини и приятели в Рим към същия живот, като описвала радостното състояние на душата, която напълно се предала Господу. Но и в Рим християнските жени продължавали да сияят с добродетели, които съставяли рязка противоположност на пороците и суетността на езическото общество. Те построили първите болници в Рим, сами се грижели за страдащите, пращали щедри помощи дори в далечни краища, откупували нещастниците, които се мъчели в плен при варварите. Италия, Испания, Африка благославяли имената на Павлина, Фабиола, Мелания и други християнки, които употребявали богатствата си за помощ на ближните.
Престарялата Мелания поискала преди смъртта си да посети Рим и да се види със семейството си и приятелките си. Тя пристигнала в Рим тогава, когато варвари от всички страни застрашавали вечния град; те постоянно нахлували в Италия и откарвали цели семейства в плен; грамадни богатства минавали в ръцете им; дворците и малките хижи се предавали на пламъци. Престарялата Мелания повтаряла на приятелките си: „Побързайте да предадете Богу вашите богатства! Не жалете тленните съкровища на света!“
В семейството си тя особено се радвала на усърдието и благочестието на своята внучка, която носела нейното име. Тая млада жена била омъжена за един от най-богатите и знатни граждани в Рим – Апиниан. Сама тя притежавала огромни имения в Италия, Сицилия, Испания и Африка. Но сърцето й не било привързано към земните блага, а горяло от чиста любов към Бога и ближните. Родили й се две деца, които умрели малолетни. Тя и мъжът й в това видели указание, че трябва да употребят и времето, и средствата си за богоугодни дела. И действително така започнали да постъпват. Всичкото си имущество те смятали като притежание на Бога и бедните. При грамадното богатство не си позволявали никакъв разкош, а всичко раздавали на нуждаещите се.
Пожелали и те да посетят Изтока и тръгнали за там с майка си Албина. Известно време поживели в Африка, където имали приятели и роднини. По целия път раздавали богати милостини, строили църкви, манастири и откупували пленници. На Изток те посетили светите отшелници и най-после се заселили в Йерусалим.
Скоро след пристигането им там престарялата Мелания починала (410 г.), а нейната внучка продължавала делата й. В тясна килия някъде на Маслинетата (Елеонската) планина тя прекарвала времето си в молитва и изучаване на Св. Писание. Блажени Йероним, който живеел тогава също в Йерусалим, където превеждал на латински Библията, й помагал със своите съвети. Заедно с това благочестивата Мелания дейно се занимавала с благотворителни дела, помагайки на бедни и болни. Апиниан помагал в трудовете й. Тя построила болници и странноприемници и умряла в бедност (434 г.).
На 31 декември св. Църква почита паметта на двете Мелании – бабата и внучката, и нейния благочестив съпруг Апиниан.
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
