Преподобният Нил бил родом от Константинопол, където получил прекрасно възпитание, изучил цялата книжна премъдрост и бил превъзходен оратор. Когато достигнал пълнолетие, той се оженил за една добродетелна жена, от която има две деца син и дъщеря. Благодарение на знатния си произход и личните си достойнства, той бил назначен за префект на столицата.
Той водел богоугоден и добродетелен живот, но пороците, господстващи в царския двор, го накарали да се замисли за своето спасение и да остави света. Като познал цялата суетност на този свят, който целият лежи в зло, проникнат от убеждението, че в него няма нищо постоянно, нищо вечно и справедливо, а всичко е извратено и изпълнено с неправда, Нил се устремил към тесния, но спасителен път, който води във вечния живот, изпълнен с истинско и неизменно веселие и безконечно блаженство. Той убедил своята съпруга да даде съгласието си да остави света. Като раздали цялото си имущество на бедните, те дали свобода на робите и робините си, а после си поделили грижата за децата си. Съпругата на Нил взела при себе си дъщерята, а той сина си Теодул, заедно, с който оставил Константинопол, загърбвайки света и всички светски пристрастия. Съпругата на Нил с дъщеря им заминала за Египет и там в един от женските манастири приела монашески образ и започнала ревностно да служи на Господа в подвизите на благочестието. А блаженият Нил със сина си Теодул отишъл на Синайската планина, заселил се в пустинята и подражавал на живота на преподобните отци пустинници, прекарвайки живота си в пост, подвизи, молитва и бдение, умъртвявайки плътта си с различни монашески трудове.
Преподобният се заселил в една пещера, която изкопал със собствените си ръце и в нея се подвизавал четиридесет години. Мълвата за него скоро се разпространила навред и много хора с високо знание и състояние започнали да се обръщат към него за наставление и молитва.
Когато преподобният научил за заточението на свети Иоан Златоуст, смело и без страх извисил глас от дълбокото си безмълвие и изобличил император Аркадий, като му написал послание със строги укори заради неправдите му спрямо великия светител.
Докато водел отшелнически живот в монашески подвизи, за изпитание на любовта му към Господа му било пратено едно особено изкушение. Пустинята била нападната от варвари, които като диви зверове нахлули внезапно и убили много свети отци, а други взели в плен. Заедно с другите те отвели и сина на свети Нил Теодул. Той горчиво плакал за сина си, особено когато научил, че варварите имат обичай да принасят пленниците в жертва на езическите богове. Но Бог съхранил Теодул невредим, защото епископът на град Емес го откупил от варварите и впоследствие го назначил за клирик.
Като научил за това, светият сам се отправил в Емес и бил посрещнат с почести от епископа, който въпреки желанието му го ръкоположил в презвитерски сан и го молел да остане да живее в града. Когато блаженият Нил не пожелал да остане там, а решил отново да се оттегли в Синай, епископът върнал сина му и ги отпратил с мир. Блаженият Нил отново отишъл със сина си на своето предишно място в Синай и като живял там много години, мирно се преставил на Господа.
От преподобния Нил са останали много душеполезни и изпълнени с премъдрост слова за поста, писма до различни лица по въпросите на вярата и християнското благочестие.
Източник: Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите („Четьи-Минеи“) на св. Димитрий Ростовски.
Св. Галактион бил едничък син на богати родители, които живели в град Емеса (Сирия) в царуването на римския император Деций Траян (98-117 г.). Те били езичници, но по своя живот били достойни за особена милост и благоволение Божие, което се изразило в това, че след дълго бездетство Бог ги сподобил със син. Майката на Галактион, преди още да се роди синът, била просветена в истините на Христовото учение и без знанието на мъжа си била покръстена от един християнски свещеник на име Онуфрий.
Когато след раждането на детето бащата пожелал да принесе благодарствена жертва на боговете, жената му обяснила, че езическите идоли са лъжливи и му разказала как стигнала до познанието на истинския Бог. След това просветила мъжа си в християнската истина. Той повярвал в Христа и приел кръщение от същия свещеник Онуфрий. Оттогава в дома им зацарило християнско благочестие, в което бил възпитан и синът им Галактион.
Когато Галактион станал на 24 години, по желание на родителите, бил сгоден за една девойка от езическо семейство на име Епистима. Като я обикнал, Галактион побързал да й достави най-голямо щастие – да познае Христа и да Го обикне повече от всичко. Той просвещавал постепенно своята прекрасна по душа невяста в познание на божественото учение и успял да й представи във всичкия блясък красотата на християнското девство – успял да я доведе да разбере думите на Спасителя: „Който може да възприеме, нека възприеме!” (Мат. 19:12).
Епистима с радост възприела християнството. Кръстил я сам Галактион. Тя се съгласила с неговото желание – вместо да се оженят, и двамата да се посветят на иночески живот. Тогава те отишли в пустинната планина Публион, близо до Синай, и се поселили в два отделни манастира – Галактион в мъжки, а Епистима в женски, където се предали всецяло на служение Богу. Така живеели те, без да се виждат и без да общуват помежду си, но не скъсали духовната връзка, която ги съединявала и която не закъсняла да се превърне във вечно общение в другия свят…
Управителят на страната, като узнал за манастирите на планината Публион и че в тях се крият много християни, които по указа на Деций подлежали на гонение, изпратил войници да ги заловят. Иноците и инокините побързали да се скрият в пустините. Останал в килията си само Галактион. Войниците го заварили задълбочен в четене на Св. Писание. Те го взели и го довели при управителя. Като узнала за това, Епистима помолила игуменията да я освободи, за да може заедно с годеника си да претърпи мъчения за Христа и да се явят съединени пред лицето на Оня, заради Когото се били разделили на земята.
Като узнал за това решение на Епистима, Галактион се зарадвал и я насърчавал в предстоящия подвиг.
Като разпитал Галактион и се убедил в твърдостта на неговото християнско изповедание, управителят заповядал да го подложат на жестоки изтезания чрез побой. Епистима смело започнала да укорява управителя, задето тъй жестоко мъчи невинния. На доблестната християнка управителят отговорил с изтезания, които тя понасяла, славейки Бога. Мнозина, поразени от нейното величие в страданието, повярвали в нейния Бог. Още повече възбуден от това, управителят засилил изтезанията на християните: той заповядал да им забият под ноктите на ръцете и нозете остри клечки и след туй да им отсекат ръцете и нозете. А мъчениците с непоколебимо търпение понасяли изтезанията, продължавайки да славословят своя Бог. Тогава им откъснали езиците. Най-после ги обезглавили и турили край на техния мъченически подвиг и начало на тяхното вечно блажено упокоение в царството на божествената любов.
Един инок – Евтолмий, който по-рано бил слуга при родителите на Епистима и с нея заедно приел кръщение, тайно взел останките на мъчениците, положил ги в скъпоценен ковчег и ги направил предмет на общо почитание. Той самият написал и житието на мъчениците Галактион и Епистима, в което говори за себе си като за техен съжител и свидетел на тяхната мъченическа смърт.
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
В третия век някои християнки от Рим в желанието си напълно да се посветят на Бога се свързали помежду си и заедно се заселили на едно място, недалече от града. Образували девическа обител. Избрали си за ръководителка в духовния живот една стара мъдра жена на име София, известна с високото си благочестие. Под нейното ръководство водили строг живот, предадени на молитва и труд. Отказали се от брак, тия девственички образували нещо като монашеска община.
При София се възпитавала девойка на име Анастасия, която на тригодишна възраст останала без родители. София била за нея като втора майка. Грижела се за възпитанието и образованието й. Научила я на християнските истини, на евнгелските добродетели.
Анастасия станала на 20 години. Плавела силно впечатление със своята чудна красота. Била кротка, трудолюбива, винаги молитвено и благоговейно настроена.
Млади знатни римски граждани я искали за съпруга. Но тя отхвърляла предложенията им. Решила да се посвети изцяло на Бога.
В това време император Деций започнал жестоко да гони християните. Фанатизирани езичници донесли на римския управител, че в обителта вън от града живее необикновено красива девойка, която вярва в Разпнатия и не уважава боговете. Управителят пратил войници да я доведат при него.
Войниците дошли до тая обител. Изплашени, девиците се разбягали. София задържала Анастасия. Казала й:
– Не се бой, мое дете! Настана времето за твоя подвиг.
След това София излязла при войниците и ги запитала кого търсят. Те отговорили, че по заповед на управителя са дошли за Анастасия. София ги помолили да почакат два часа, докато нагизди девойката. Войниците се съгласили, като мислили, че тя през това време ще се заеме да труфи девойката с богати накити.
София завела девойката в църква. Спряла я пред олтаря и започнала със сълзи да я увещава да пази твърдо светата вяра.
– Мое мило дете – казала й тя, – дойде време да проявиш любовта си към Господа. Чрез наложените ти страдания трябва да покажеш, че си достойна за Господа. Любезна моя дъще, не скланяй на прелъстителните думи, не позволявай да те измамят със земно богатство и слава. Чака те друг венец. Иди в чертога на Небесния Жених с веселие. Иди обагрена с кръв, украсена със страдание, като със сватбарска дреха. Моля те, помни думите ми. Помни любовта и грижите, които съм имала към тебе. Денем и нощем съм се молила, за да можеш със сърце и душа да бъдеш с Господа. Какво ли нещастие ще бъде за мене, ако не се проявиш като истинска християнка!А каква ли радост ще е за мен, ако чуя, че твърдо си опазила вярата! Не жали своята тленна красота, дъще, не се плаши от смъртта! Страх да нямаш от мъченията! Когато те заплашват с мъчения, казвай – от вашите заплахи не се боя, защото Бог е с мене! Когато поискат да те убият, не се плаши от ония, които убиват тялото, а душата не могат да погубят. Ще те предадат на мъчения. А ти се радвай, че страдаш за Христа. Той няма да те остави! Той ще бъде невидимо с тебе – ще облекчава страданията ти. Ти ще плачеш – Той ще те утеши. Ти ще изнемогваш – Той ще те покрепя. Ти ще паднеш от рани – Той ще те повдигне. Ти ще се изпълваш със скръб – Той ще услажда сърцето ти. Ще даде утеха на душата ти и не ще отстъпи от тебе, докато не те вземе от ръцете на мъчителите, докато не те върне в Своя небесен чертог и не те увенчае с неповяхващ венец в присъствието на всички ангели.
– Готово е сърцето ми да страда за Христа – казала Анастасия. – Всякога съм желала да положа живота си за свидетелство на моята любов към Господа. И сега с радост ще се явя пред мъчителя, за да изповядам вярата си. Не бой се за мене, майко моя! Аз вярвам, че Господ ще ме укрепи. А ти продължавай да се молиш за мене, та Бог да не ме остави!
Войниците почнали да стават нетърпеливи. Тръгнали из обителта да я търсят. Разгневили се, като видели, че Анастасия не се облича в дрехи с богати накити, а се моли в храма с престарялата София. Хванали я, оковоли я във вериги и я отвели при управителя на Рим.
Управителят останал изумен от красотата на девойката, от нейния смирен и кротък вид.
– От какъв род си, от каква вяра си и как е името ти? – запитал я той.
– Аз съм ддъщеря на римски гражданин, възпитана съм в християнско благочестие, името ми е Анастасия – отговорила девойката с тих глас.
– Това име Анастасия не е известно в Рим. Що значи то? – запитал пак управителят.
– То значи възкресение – отвърнала Анастасия.- Господ ме възкреси, за да ти говоря правдата и да надделея над сатаната, който ти внушава зло.
– Не ме ядосвай! – повишил гласа си управителят. – Аз те желая и не желая твоята гибел. Затова послушай моя добър съвет. Защо си се прелъстила от християнското учение? Ти погубваш младостта си, като се лишаваш доброволно от радостите и насладите, които ни даруват боговете. Защо живееш в неизвестност и самота? Защо скриваш една красота, на която биха се радвали князете? Каква полза за тебе да отиваш на страдания и смърт за името на Разпнатия? Не е ли по-добре да се поклониш на нашите богове и да си избереш за мъж някой знатен и богат млад човек, за да се радваш на деца, да живееш в слава сред добри хора, да имаш сребро и злато? Дойди, поклони се на боговете! Те са ни дарували живот за веселие. Ти ще живееш с нас на почит и в щастие!
Анастасия изслушала тия думи с очи, насочени към земята. Когато управителят престанал да говори, тя дигнала очите си нагоре, след това го погледнала спокойно и казала:
– Мой годеник и мое богатство, живот и веселие е Господ Иисус Христос. Със своите думи ти не ще ме отвърнеш от Него, няма да ме прелъстиш, както някога змията прелъстила Ева, нито пък ще ме отлъчиш от моя Бог чрез страх от мъчения. Ако е възможно, аз бих желала не един път, а сто пъти да приема смърт за името на Христа!
Управителят се озверил. Веднага наредил да бият и мъчат девойката. Тя пеела стихове от псалмите и повтаряла:
– Господи, мое прибежище и мой застъпник, не отстъпвай от мене! Изнемогва в болки душата ми. Страдам заради Тебе. Благоволи към мене, Твоята негодна служителка. Да Ти бъде приятно проливането на моята кръв. Да не бъда отхвърлена от лика на светите мъченици!
В тълпата се намирал един християнин на име Кирил. Той подал два пъти вода на изнемогващата мъченица. Затова бил наказан със смърт. Мъченията на Анастасия стигнали до такава жестокост, че дори народът, който бил привикнал на такива жрелища, с ужас започнал да укорява управителя.
Осакатеното тяло на светата девица било обезглавено и хвърлено вън от града.
Ангел се явил на София и й разказал за станалото. Бързо тя отишла на мястото, където било простряно тялото на мъченицата. С радостни сълзи го целунала. Благодарила с облекчение на своята мила дъщеря, загдето изпълнила нейния съвет и до последно издихание изповядвала вярата си в Христа.
С духовните си очи тя съзерцавала, жива и блажена в Бога, светата мъченица и й говорела:
– Не даром съм се трудила. Ти се яви пред Небесния Жених в брачната дреха на невинността, украсена с кръв, пролята за Господа. Сега те моля – бъде твърдина на моята старост и се моли за мене. Когато бъде угодно на Бога да тури край на моя земен живот, моли Господ да прости греховете ми!
Престарялата София не е имала сили да погребе светото тяло. Тя само плачела над него.
Дошли отнякъде двама християни. Те споделили скръбта и молитвите на старицата и благоговейно погребали тялото на света Анастасия Римлянка.
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Св. Аверкий бил трети епископ на град Йерапол, Мала Азия. Живял в края на първия и началото на втория век.
Дейността му в Йерапол била свързана с много трудности. Тук в началото на неговото светителствуване християните били твърде малко. Той употребил всички усилия да увеличи броя на членовете на Църквата. Бог го подкрепял чрез много чудеса.
При едно шумно езическо празненство той силно скърбял за заслепението на народа. Усърдно се молил на Бога да му помогне да просвети езичниците, да им отвори очите на правата вяра.
На следващата нощ имал такова съновидение:
– Иди и съкруши със жезъла си началниците на заблуждението! – казал му един светъл момък, като му подал жезъла.
Разбрал смисъла на видението, епископ Аверкий бързо отишъл в езическото капище и разтрошил на късове издигнатите там идоли. Езичниците узнали за това и с ярост се спуснали към дома на Аверкий. Устремили се да го бият.
Епископът не избягал. Не се скрил. Спокойно излязъл на площада, като спечелил уважението на всички с осанката си. От площада почнал да учи народа в Кого да вярва. Пред очите на цялата тълпа излекувал в името на Бога трима болни.
Яростта на езичниците преминала в почит към Божия човек. На тълпата вече било ясно, че истински Бог е Оня, Когото Аверкий проповядва. Все повече се сгъстявали слушателите, които искали да слушат словото му за великия и истински Бог.
На другия ден приели от него Кръщение повече от 500 души.
С проповедническа цел св. Аверкий обиколил Сирия, Киликия, Месопотамия. Бил и в Рим. Затова е наречен равноапостолен.
Умрял в 167 г. на 72-годишна възраст.
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Преподобна Пелагия живяла в петия век. Родила се в Антиохия. Животът й е описан от илиополския дякон Яков, който я познавал лично.
Веднъж антиохийският архиепископ свикал на съвещание по църковни дела подчинените си епископи. В Антиохия пристигнал и блажени Нон, епископ Илиополски. Нон бил известен с високата си мъдрост и с праведния си живот. Другите епископи обичали да слушат поученията му.
Един ден, седнали при вратите на катедралната църква, те внимателно слушали неговата назидателна беседа. В това време минала покрай тях една жена, известна в Антиохия със своята красота и лекомислие – известна и като блудница. Тя с гордост гледала наоколо, обкръжена от тълпа млади жени и мъже. Всички били разкошно облечени. Но тя се отличавала от тях по чар и накит. Косата й била украсена със злато и скъпоценни камъни. Вратът й бил открит. Когато минавала, въздухът се изпълвал с благоухание от парфюмите й. Нямало в Антиохия по-красива жена от нея.
Когато тя съвсем се отдалечила, епископ Нон заплакал и рекъл:- На много неща може да ни научи тая жена. Тя си е поставила за цел на своя живот да се харесва на хората. И погледнете как се старае за това! Как внимателно е избрала своите накити, как е умила тялото си с благоухания! Как се е нагиздила! А ние имаме безсмъртен Жених, за Когото не украсяваме старателно душите си, както тя старателно е украсила своето тяло. Не умиваме душите си с покайни сълзи. Не ги обличаме с красотата на добродетелите, за да можем достойно да се явим пред Господа!
Като казал това, блажени Нон станал и влязъл в своята килия при църквата. Там в усамотение паднал на колене и със сълзи на очи молил Бога за грешницата – да яви Бог над нея Своето милосърдие и я приведе към покаяние.
На другия ден след утринното богослужение епископ Нон разказал на своя дякон Яков, че е имал странен сън. Присънило му се, че през време на светата Литургия летяла около него непрестанно една черна гълъбица, която изпълвала въздуха със зловоние. Когато дяконът произнесъл „Оглашени, излезте…“, тя отлетяла от църквата. Но след литургията започнала отново да лети около него. Епископът я хванал и потопил във водата, която била при църковната врата. След като била потопена във водата, гълъбицата излязла от нея бяла като сняг. Епископът я пуснал и тя полетяла право към небето и изчезнала.
Като разказал тоя сън, епископ Нон отишъл в църквата да служи литургия заедно с другите епископи. След службата архиепископът му казал да произнесе проповед пред богомолците. Думите на епископ Нон били прости, понятни за всички, изпълнени с топла вяра и любов към ближните. Той говорил тоя път за страшния Божи съд, за наказанието на грешниците, за блаженството на праведниците. Слушателите се просълзили.
В онова време в храма влязла и оная жена, за която се молил епископ Нон. За пръв път в живота си тя влизала в християнски храм. За пръв път чувала да се говори за грях и покаяние, за прощение на грешниците, за блаженство на праведниците. Изведнъж в душата й бляснал лъч. В ужас тя си спомнила в какви грехове прекарва своя живот и разплакана, излязла от храма.
Продължавала да плаче и у дома си. С безпокойство разпитвала християните за Христовото учение. Минала пак покрай храма и запитала служители от храма къде може да намери и поговори със светия епископ Нон. Като узнала неговото жилище, тя му изпратила следното свое писмо:
„До светия Христов ученик Нон – писмо от грешницата, ученичка на дявола – Пелагия … Аз чух за твоя Бог, че Той оставил Небето и слязъл на земята не за праведниците, а грешниците да призове към покаяние. Той смирил Себе Си, скрил божеството Си, ял с митарите, живял с грешниците, беседвал с блудниците. А между това херувимите на небесата не смеели да погледнат към Него. Чух от християните, че ти си истнски служител Христов. Не отхвърляй мене, грешницата, която иска чрез тебе да дойде при Спасителя на света и да види Неговото пресвето лице!“
Като получил това писмо, епископ Нон й съобщил, че е готов да я приеме, но в присъствието на другите епископи. Грешницата с радост се запътила към църквата „Св. Юлиан“. Когато влязла в събранието на епископите, с плач паднала в нозете на епископ Нон и промълвила:
– Моля те, господарю мой, приеми ме, както твоят учител Христос е приемал грешниците! Прояви към мене, грешницата, милост и ме направи християнка! Аз съм море от грехове! Аз съм бездна от беззакония! Умий калта на душата ми чрез светото тайнство кръщение!
Всички присъстващи се просълзили, като видели това дълбоко, искрено разкаяние.
Св. Нон казал, че църковните правила забраняват да се дава веднага кръщение на хора, известни със своя порочен живот.
Като чула това, тя пак се хвърлила в нозете му и с лице, обляно в сълзи, му заговорила:
– Ти ще отговаряш пред Бога за душата ми, ако още днес не ме кръстиш! От твоите ръце трябва Господ да приеме преобразена душата ми. Ако аз се върна към предишния живот и отново се поклоня на идола, ти ще отговаряш за това!
Блажени Нон видял как сърцето на грешницата гори от желание час по-скоро да приеме светото Кръщение. Понеже на това събрание архиепископът не присъствал, епископ Нон пратил до него молба за разрешение. Антиохийският архиепископ с радост дал благословение епископ Нон да извърши кръщението. Същевременно пратил благочестивата Романа, първа дякониса в града, за възприемница.
Когато Романа влязла в събранието на епископите, каещата се грешница лежала при нозете на епископ Нон. Той и наредил да стане с висок глас пред всички да изповяда греховете си.
Пелагия с плач заговорила:
– Като се вглеждам в душата си, не намирам нищо добро. Греховете ми са по-многобройни от морския пясък. Водата на цялото море не може да умие греховете ми … Надявам се на Твоята милост, всеблаги Господи! Знам, че Ти милостиво ще ме приемеш и ще облекчиш тежкото бреме на моите беззакония…
Епископът я запитал за името й. Тя оговорила, че родителите й я наричали Пелагия, но в Антиохия била известна под името Маргарита, което значи „бисер“. Наричали я така поради блестящите накити, с които се украсявала.
Като й дал наставления във вярата, епископ Нон я кръстил в името на Отца и Сина и Пресветия Дух. Помазал я със свето Миро и веднага я причастил със светите Христови Тайни.
Романа станала нейна възприемница – кръстница и я взела при себе си в жилището на новообърнатите християнки.
Пелагия веднага не могла да почувства радостта от покаянието и утехата от молитвата. Сатаната я преследвал постоянно с изкушенията си. Внушавал й да съжалява за оставените от нея удоволствия. Тя се обръщала с гореща молитва към Бога. Молила добрата Романа да усили молитвите си за нея.
На третия ден от кръщението Пелагия поръчала на своя служител да пресметне нейното богаство и всичко да предаде на епископ Нон. По нареждането на същия епископ богатството й било раздадено на бедните.
Пелагия не оставила за себе си нищо. Тя получавала храна и облекло от Романа. Не искала да притежава нищо от своето предишно греховно богатство.
Част от него получили нейните преки служители, с които се разделила. При раздялата си тя им казала:
– Ние дълго живяхме заедно. Помолете се за мене, грешната, за да бъдем пак заедно в Небесното царство!
Когато настъпил осмият ден, в който, според обичая на древните християни, трябвало да се снеме бялата дреха, дадена при светото кръщение, Пелагия облякла груба черна власеница. Като взела старата дреха на блажени Нон, рано сутринта напуснала Антиохия.
Никой не знаел къде отишла. Романа много плакала за изчезването на Пелагия. Епископ Нон я успокоявал:
– Не плачи! Пелагия избра добрата част, която няма да й се отнеме. Тя се уподоби на оная Мария, за която се говори в Евангелието.
Скоро след това блажени Нон се върнал с дякона си в своя град Илиопол.
Три години по-късно дякон Яков, който предал на Църквата тоя трогателен разказ, отишъл в Йерусалим да се поклони на Гроба Господен. Като го изпращал, епископ Нон му поръчал непременно да отиде при един отшелник, който доброволно живеел в килия – затвор на Елеонската планина, близо до Йерусалим. Казал му, че от него ще научи много назидателни неща.
След като се поклонил на светия Гроб и на другите свети места в Йерусалим, Яков отишъл на близката Елеонска планина, където наистина намерил затворника. Почукал на прозореца на килията. После със затаен дъх дълго слушал неговите душеспасителни беседи. Благодарил му и тръгнал след това да разглежда други манастири и църкви.
На връщане пак дошъл при килията на затворника. Напразно чукал на прозореца. Никой не се обадил. През прозореца видял, че вътре отшелникът лежи мъртъв. Със скръб обадил това на съседните манастири. Монасите, които знаели за светия живот на доброволния затворник, дошли да го погребат. Влезли в килията, след като счупили вратата й, понеже отшелникът се бил заключил отвъртре.
Започнали да го готвят за погребение. Дякон Яков се приближил до тялото. Познал, че мъртвецът е в расото на неговия владика свети Нон. В чертите на извънредно отслабналия отшелник разпознал оная знаменита красавица, която някога пълнела Антиохия с мълвата за своите грехове и похоти. Всички останали изумени, като узнали, че в тая килия се спасявала жена, известна някога със своя порочен живот.
Пелагия дошла тук да спасява душата си с благословението на епископ Нон. Едва сега дякон Яков разбрал защо епископът му поръчал непременно да се отбие при тоя пустинник.
При строго постническо житие преподобна Пелагия блажено починала в своята килия – затвор на 8 откомври 461 година.
Монахините от околните манастири се стекли на нейното погребение със свещи и кандилници. Тялото й било тържествено погребано в същата килия, където тя предала в ръцете на Бога своята разкаяна душа.
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Преподобни Роман живял през петия и през първите десет години на шестия век. Той бил клисар в цариградската църква „Св. София”. Бил неграмотен, но се отличавал с добродетелен живот и с ревност към Църквата.
Цариградският патриарх Евтимий го обикнал за кротостта и благочестието му. На това завидели някои църковни служители. Присмивали му се, че бил неук. Казвали му, че щом не знае да чете, няма право да служи заедно с тях.
За да го огорчат още повече, те направили опит да го изложат. На тържествената вечерня срещу Рождество Христово, в присъствието на императорското семейство и на огромно множество богомолци, те завели Роман в средата на храма и му дали богослужебна книга да чете. Роман нищо не можал да прочете. Засрамил се.
След службата той останал сам в просторния храм. Застанал на колене пред иконата на св. Богородица, молел се и плакал дълго. Късно през нощта, уморен от дългата и пламенна молитва, задрямал. Насън му се явила Божията Майка и му дала свитък. Заповядала му да го изяде. Пробудил се, изпълнен с неизказана радост. Почувствал, че разбрал Свещеното Писание и че душата му е пълна с дълбока мъдрост. Със сълзи на очи благодарил на своята небесна Учителка.
Рано на другия ден с весело сърце той отишъл в храма. По време на светата Литургия, която църковните служители трябвало подред да пеят, той застанал на средата и със сладък глас запял
„Днес Дева ражда Свръхестествения
и земята поднася пещера на Непристъпния.
Ангели с пастири славословят,
а мъдреци със звездата пътешестват,
защото заради нас се роди Отроче младо – Предвечния Бог!”
Патриархът с почуда слушал песента. Когато Роман престанал да пее, извикал го при себе си и го запитал откъде е научил тая дивна песен. Роман разказал как го просветила небесната Учителка.
Църковните служители се засрамили от своята постъпка и поискали прошка. Патриархът ръкоположил Роман за дякон. И той почнал да учи тия, които по-рано го укорявали в невежество.
Св. Роман написал много кондаци, които и сега се пеят в църква. В 510 г. той починал в дълбока старост.
Светата Църква го възхвалява, като го нарича „сладкогласен”. Тя му пее:
„Романе премъдри, като си се украсил от младини с божествените добродетели на Духа, станал си пречестно украшение на Христовата църква. Блажени, с пение ти си я украсил прекрасно!”
„С мъдри учения и прекрасни песнопения ти обилно храниш мислите ни и ни изпълваш с божествена сладост, Романе сладкогласни!“
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
