Св. Аверкий бил трети епископ на град Йерапол, Мала Азия. Живял в края на първия и началото на втория век.
Дейността му в Йерапол била свързана с много трудности. Тук в началото на неговото светителствуване християните били твърде малко. Той употребил всички усилия да увеличи броя на членовете на Църквата. Бог го подкрепял чрез много чудеса.
При едно шумно езическо празненство той силно скърбял за заслепението на народа. Усърдно се молил на Бога да му помогне да просвети езичниците, да им отвори очите на правата вяра.
На следващата нощ имал такова съновидение:
– Иди и съкруши със жезъла си началниците на заблуждението! – казал му един светъл момък, като му подал жезъла.
Разбрал смисъла на видението, епископ Аверкий бързо отишъл в езическото капище и разтрошил на късове издигнатите там идоли. Езичниците узнали за това и с ярост се спуснали към дома на Аверкий. Устремили се да го бият.
Епископът не избягал. Не се скрил. Спокойно излязъл на площада, като спечелил уважението на всички с осанката си. От площада почнал да учи народа в Кого да вярва. Пред очите на цялата тълпа излекувал в името на Бога трима болни.
Яростта на езичниците преминала в почит към Божия човек. На тълпата вече било ясно, че истински Бог е Оня, Когото Аверкий проповядва. Все повече се сгъстявали слушателите, които искали да слушат словото му за великия и истински Бог.
На другия ден приели от него Кръщение повече от 500 души.
С проповедническа цел св. Аверкий обиколил Сирия, Киликия, Месопотамия. Бил и в Рим. Затова е наречен равноапостолен.
Умрял в 167 г. на 72-годишна възраст.
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Преподобна Пелагия живяла в петия век. Родила се в Антиохия. Животът й е описан от илиополския дякон Яков, който я познавал лично.
Веднъж антиохийският архиепископ свикал на съвещание по църковни дела подчинените си епископи. В Антиохия пристигнал и блажени Нон, епископ Илиополски. Нон бил известен с високата си мъдрост и с праведния си живот. Другите епископи обичали да слушат поученията му.
Един ден, седнали при вратите на катедралната църква, те внимателно слушали неговата назидателна беседа. В това време минала покрай тях една жена, известна в Антиохия със своята красота и лекомислие – известна и като блудница. Тя с гордост гледала наоколо, обкръжена от тълпа млади жени и мъже. Всички били разкошно облечени. Но тя се отличавала от тях по чар и накит. Косата й била украсена със злато и скъпоценни камъни. Вратът й бил открит. Когато минавала, въздухът се изпълвал с благоухание от парфюмите й. Нямало в Антиохия по-красива жена от нея.
Когато тя съвсем се отдалечила, епископ Нон заплакал и рекъл:- На много неща може да ни научи тая жена. Тя си е поставила за цел на своя живот да се харесва на хората. И погледнете как се старае за това! Как внимателно е избрала своите накити, как е умила тялото си с благоухания! Как се е нагиздила! А ние имаме безсмъртен Жених, за Когото не украсяваме старателно душите си, както тя старателно е украсила своето тяло. Не умиваме душите си с покайни сълзи. Не ги обличаме с красотата на добродетелите, за да можем достойно да се явим пред Господа!
Като казал това, блажени Нон станал и влязъл в своята килия при църквата. Там в усамотение паднал на колене и със сълзи на очи молил Бога за грешницата – да яви Бог над нея Своето милосърдие и я приведе към покаяние.
На другия ден след утринното богослужение епископ Нон разказал на своя дякон Яков, че е имал странен сън. Присънило му се, че през време на светата Литургия летяла около него непрестанно една черна гълъбица, която изпълвала въздуха със зловоние. Когато дяконът произнесъл „Оглашени, излезте…“, тя отлетяла от църквата. Но след литургията започнала отново да лети около него. Епископът я хванал и потопил във водата, която била при църковната врата. След като била потопена във водата, гълъбицата излязла от нея бяла като сняг. Епископът я пуснал и тя полетяла право към небето и изчезнала.
Като разказал тоя сън, епископ Нон отишъл в църквата да служи литургия заедно с другите епископи. След службата архиепископът му казал да произнесе проповед пред богомолците. Думите на епископ Нон били прости, понятни за всички, изпълнени с топла вяра и любов към ближните. Той говорил тоя път за страшния Божи съд, за наказанието на грешниците, за блаженството на праведниците. Слушателите се просълзили.
В онова време в храма влязла и оная жена, за която се молил епископ Нон. За пръв път в живота си тя влизала в християнски храм. За пръв път чувала да се говори за грях и покаяние, за прощение на грешниците, за блаженство на праведниците. Изведнъж в душата й бляснал лъч. В ужас тя си спомнила в какви грехове прекарва своя живот и разплакана, излязла от храма.
Продължавала да плаче и у дома си. С безпокойство разпитвала християните за Христовото учение. Минала пак покрай храма и запитала служители от храма къде може да намери и поговори със светия епископ Нон. Като узнала неговото жилище, тя му изпратила следното свое писмо:
„До светия Христов ученик Нон – писмо от грешницата, ученичка на дявола – Пелагия … Аз чух за твоя Бог, че Той оставил Небето и слязъл на земята не за праведниците, а грешниците да призове към покаяние. Той смирил Себе Си, скрил божеството Си, ял с митарите, живял с грешниците, беседвал с блудниците. А между това херувимите на небесата не смеели да погледнат към Него. Чух от християните, че ти си истнски служител Христов. Не отхвърляй мене, грешницата, която иска чрез тебе да дойде при Спасителя на света и да види Неговото пресвето лице!“
Като получил това писмо, епископ Нон й съобщил, че е готов да я приеме, но в присъствието на другите епископи. Грешницата с радост се запътила към църквата „Св. Юлиан“. Когато влязла в събранието на епископите, с плач паднала в нозете на епископ Нон и промълвила:
– Моля те, господарю мой, приеми ме, както твоят учител Христос е приемал грешниците! Прояви към мене, грешницата, милост и ме направи християнка! Аз съм море от грехове! Аз съм бездна от беззакония! Умий калта на душата ми чрез светото тайнство кръщение!
Всички присъстващи се просълзили, като видели това дълбоко, искрено разкаяние.
Св. Нон казал, че църковните правила забраняват да се дава веднага кръщение на хора, известни със своя порочен живот.
Като чула това, тя пак се хвърлила в нозете му и с лице, обляно в сълзи, му заговорила:
– Ти ще отговаряш пред Бога за душата ми, ако още днес не ме кръстиш! От твоите ръце трябва Господ да приеме преобразена душата ми. Ако аз се върна към предишния живот и отново се поклоня на идола, ти ще отговаряш за това!
Блажени Нон видял как сърцето на грешницата гори от желание час по-скоро да приеме светото Кръщение. Понеже на това събрание архиепископът не присъствал, епископ Нон пратил до него молба за разрешение. Антиохийският архиепископ с радост дал благословение епископ Нон да извърши кръщението. Същевременно пратил благочестивата Романа, първа дякониса в града, за възприемница.
Когато Романа влязла в събранието на епископите, каещата се грешница лежала при нозете на епископ Нон. Той и наредил да стане с висок глас пред всички да изповяда греховете си.
Пелагия с плач заговорила:
– Като се вглеждам в душата си, не намирам нищо добро. Греховете ми са по-многобройни от морския пясък. Водата на цялото море не може да умие греховете ми … Надявам се на Твоята милост, всеблаги Господи! Знам, че Ти милостиво ще ме приемеш и ще облекчиш тежкото бреме на моите беззакония…
Епископът я запитал за името й. Тя оговорила, че родителите й я наричали Пелагия, но в Антиохия била известна под името Маргарита, което значи „бисер“. Наричали я така поради блестящите накити, с които се украсявала.
Като й дал наставления във вярата, епископ Нон я кръстил в името на Отца и Сина и Пресветия Дух. Помазал я със свето Миро и веднага я причастил със светите Христови Тайни.
Романа станала нейна възприемница – кръстница и я взела при себе си в жилището на новообърнатите християнки.
Пелагия веднага не могла да почувства радостта от покаянието и утехата от молитвата. Сатаната я преследвал постоянно с изкушенията си. Внушавал й да съжалява за оставените от нея удоволствия. Тя се обръщала с гореща молитва към Бога. Молила добрата Романа да усили молитвите си за нея.
На третия ден от кръщението Пелагия поръчала на своя служител да пресметне нейното богаство и всичко да предаде на епископ Нон. По нареждането на същия епископ богатството й било раздадено на бедните.
Пелагия не оставила за себе си нищо. Тя получавала храна и облекло от Романа. Не искала да притежава нищо от своето предишно греховно богатство.
Част от него получили нейните преки служители, с които се разделила. При раздялата си тя им казала:
– Ние дълго живяхме заедно. Помолете се за мене, грешната, за да бъдем пак заедно в Небесното царство!
Когато настъпил осмият ден, в който, според обичая на древните християни, трябвало да се снеме бялата дреха, дадена при светото кръщение, Пелагия облякла груба черна власеница. Като взела старата дреха на блажени Нон, рано сутринта напуснала Антиохия.
Никой не знаел къде отишла. Романа много плакала за изчезването на Пелагия. Епископ Нон я успокоявал:
– Не плачи! Пелагия избра добрата част, която няма да й се отнеме. Тя се уподоби на оная Мария, за която се говори в Евангелието.
Скоро след това блажени Нон се върнал с дякона си в своя град Илиопол.
Три години по-късно дякон Яков, който предал на Църквата тоя трогателен разказ, отишъл в Йерусалим да се поклони на Гроба Господен. Като го изпращал, епископ Нон му поръчал непременно да отиде при един отшелник, който доброволно живеел в килия – затвор на Елеонската планина, близо до Йерусалим. Казал му, че от него ще научи много назидателни неща.
След като се поклонил на светия Гроб и на другите свети места в Йерусалим, Яков отишъл на близката Елеонска планина, където наистина намерил затворника. Почукал на прозореца на килията. После със затаен дъх дълго слушал неговите душеспасителни беседи. Благодарил му и тръгнал след това да разглежда други манастири и църкви.
На връщане пак дошъл при килията на затворника. Напразно чукал на прозореца. Никой не се обадил. През прозореца видял, че вътре отшелникът лежи мъртъв. Със скръб обадил това на съседните манастири. Монасите, които знаели за светия живот на доброволния затворник, дошли да го погребат. Влезли в килията, след като счупили вратата й, понеже отшелникът се бил заключил отвъртре.
Започнали да го готвят за погребение. Дякон Яков се приближил до тялото. Познал, че мъртвецът е в расото на неговия владика свети Нон. В чертите на извънредно отслабналия отшелник разпознал оная знаменита красавица, която някога пълнела Антиохия с мълвата за своите грехове и похоти. Всички останали изумени, като узнали, че в тая килия се спасявала жена, известна някога със своя порочен живот.
Пелагия дошла тук да спасява душата си с благословението на епископ Нон. Едва сега дякон Яков разбрал защо епископът му поръчал непременно да се отбие при тоя пустинник.
При строго постническо житие преподобна Пелагия блажено починала в своята килия – затвор на 8 откомври 461 година.
Монахините от околните манастири се стекли на нейното погребение със свещи и кандилници. Тялото й било тържествено погребано в същата килия, където тя предала в ръцете на Бога своята разкаяна душа.
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Преподобни Роман живял през петия и през първите десет години на шестия век. Той бил клисар в цариградската църква „Св. София”. Бил неграмотен, но се отличавал с добродетелен живот и с ревност към Църквата.
Цариградският патриарх Евтимий го обикнал за кротостта и благочестието му. На това завидели някои църковни служители. Присмивали му се, че бил неук. Казвали му, че щом не знае да чете, няма право да служи заедно с тях.
За да го огорчат още повече, те направили опит да го изложат. На тържествената вечерня срещу Рождество Христово, в присъствието на императорското семейство и на огромно множество богомолци, те завели Роман в средата на храма и му дали богослужебна книга да чете. Роман нищо не можал да прочете. Засрамил се.
След службата той останал сам в просторния храм. Застанал на колене пред иконата на св. Богородица, молел се и плакал дълго. Късно през нощта, уморен от дългата и пламенна молитва, задрямал. Насън му се явила Божията Майка и му дала свитък. Заповядала му да го изяде. Пробудил се, изпълнен с неизказана радост. Почувствал, че разбрал Свещеното Писание и че душата му е пълна с дълбока мъдрост. Със сълзи на очи благодарил на своята небесна Учителка.
Рано на другия ден с весело сърце той отишъл в храма. По време на светата Литургия, която църковните служители трябвало подред да пеят, той застанал на средата и със сладък глас запял
„Днес Дева ражда Свръхестествения
и земята поднася пещера на Непристъпния.
Ангели с пастири славословят,
а мъдреци със звездата пътешестват,
защото заради нас се роди Отроче младо – Предвечния Бог!”
Патриархът с почуда слушал песента. Когато Роман престанал да пее, извикал го при себе си и го запитал откъде е научил тая дивна песен. Роман разказал как го просветила небесната Учителка.
Църковните служители се засрамили от своята постъпка и поискали прошка. Патриархът ръкоположил Роман за дякон. И той почнал да учи тия, които по-рано го укорявали в невежество.
Св. Роман написал много кондаци, които и сега се пеят в църква. В 510 г. той починал в дълбока старост.
Светата Църква го възхвалява, като го нарича „сладкогласен”. Тя му пее:
„Романе премъдри, като си се украсил от младини с божествените добродетели на Духа, станал си пречестно украшение на Христовата църква. Блажени, с пение ти си я украсил прекрасно!”
„С мъдри учения и прекрасни песнопения ти обилно храниш мислите ни и ни изпълваш с божествена сладост, Романе сладкогласни!“
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Светите апостоли Павел и Варнава проповядвали Евангелието в Икония, град в Мала Азия. Живеели в дома на благочестив човек на име Онисифор. Св. апостол Павел говори за него във Второто послание до Тимотей така: „Господ да даде милост на дома на Онисифор, защото много пъти ме успокои и се не посрами от веригите ми“. В къщата на Онисифор се събрали всички, които желаели да слушат проповедите на апостолите. Мнозина се обръщали в истинския път.
Измежду честите посетители на тоя дом била една 18-годишна девойка на име Текла, красива дъщеря на богати и знатни родители. Тя била сгодена за момък, който се казвал Фамир, също измежду първите в града по знатност, богатство и красота.
Думите на светия апостол подействали силно на девойката. Тя приела тайно християнската вяра. Обикнала Бога с цялото си сърце. Отказала се да встъпи в брак. Решила да посвети на Бога целия си живот.
Майка й, която била езичница, се безпокояла силно, като виждала, че дъщеря й общува постоянно с християни. Когато узнала, че и Текла приела християнската вяра, се разсърдила твърде много. Повикала при себе си Фамир и му казала:
– Защо не се грижиш за годеницата си? Нима не виждаш, че тя се е увлякла от думите на тия измамници, които лъжат с приказки народа? Нима не виждаш, че тя е забравила съвсем себе си и семейството си?
Годеникът се огорчил. Опитал се с нежност да привлече отново годеницата към себе си. Но тя оставала равнодушна и студена.
Майката ту се гневяла и се отнасяла жестоко към нея, ту я молела със сълзи да не се отказва от женитбата, която й обещавала и знатност, и богатство, и всички радости на света.
Текла оставала непреклонна. Тя жалела, че не може да изпълни волята на майка си. Но за нея вече не било възможно да се върне към езическите суеверия. Тя познала истинската вяра, познала истинския Бог. Невъзможно й било също да се омъжи за езичник, когато сърцето й се стремяло към друг живот, желаело да се отдаде всецяло на Бога.
Като видял, че всичко е напразно, Фамир подал жалба до градския началник против апостол Павел.
– Тоя чужденец – казал той – измамва чрез вълшебство човеците, като ги отвръща от поклонение на боговете и им проповядва за някой си Христос, разпънат на кръст от юдеите. Той прелъсти чрез това и моята годеница Текла, която ме обичаше досега, а сега не иска да се омъжи за мене.
Началникът повикал св. апостол Павел и заповядал да го затворят в тъмница, докато го изправи на съд.
Когато Текла чула, че апостолът е затворен в тъмница заради нея, решила да отиде при него. През една нощ тя отишла в тъмницата, подкупила стражата да я пусне при апостола и останала при него да му служи тъй, както дъщеря служи на своя баща.
Нейното бягство разтревожило всичките й близки. Търсели я дълго навсякъде. Разпитвали за нея. Най-после я намерили в затвора. Донесли веднага за това на градския началник, който заповядал да я доведат при него.
Началникът я уговарял да се обърне отново към предишната вяра и да се омъжи за Фамир. Тя не се съгласила. Осъдена била да бъде жива изгорена на клада.
Донесли били на определено място сухи дърва, сено, вейки. Дигната била кладата. Слугите на началника се готвели да турят на кладата младата християнка. Но тя не дочакала това. Прекръстила се и сама се качила на кладата спокойно, без страх. Запалили кладата. В тоя момент сам Господ се явил на Текла.
За това говори в една молитва св. Киприян Картагенски така: „Яви се нам, Господи, както си се явил на апостол Павел в оковите и на Текла в огъня!“
Пламъкът се издигнал вече високо. Изведнъж завалял проливен дъжд с такава силна градушка, че началникът и целия насъбрал се там народ избягали с голяма уплаха към домовете си. Кладата угаснала. Текла слязла от нея невредима и напуснала свободно града. Чула, че апостол Павел бил освободен от затвора и изпъден от града, искала да го намери, за да продължи да му служи.
Вън от града тя срещнала един Павлов ученик, когото преди това виждала често в дома на Онисифор. Той отивал в града да купи хляб. Текла го спряла и го разпитала за апостола. Той я завел при него.
Като благодарили с радост на Бога за великото чудо, чрез което Текла била спасена, апостолите Павел и Варнава, Павловият ученик и Текла тръгнали на апостолско пътешествие. Отправили се през Листра и Дервия за Антиохия.
Когато пристигнали в Антиохия, един от градските началници на име Александър видял хубавата Текла и поискал да се ожени за нея. У Текла се затвърдило още по-силно намерението да посвети живота си на Бога. Затова не приела предложението му. Любовта на началника се превърнала в силна омраза. Решил да я погуби. Той уведомил главния началник, че Текла е християнка.
Тъй равноапостолна Текла била осъдена да бъде изядена от зверовете в цирка. Трябвало присъдата да се изпълни на другия ден.
Текла била отведена при една жена, която се казвала Трифена. Знаело се, че Трифена е от царски род. Предполагало се, че тя ще повлияе на Текла да са отрече от вярата си и да стане жена на началника. Но станало обратното: Трифена приела християнската вяра. Св. апостол Павел споменава за нея в посланието си до Римляните (16:11).
Текла прекарала цялата нощ в молитва и беседа с Трифена. На сутринта била заведена на смърт. Насъбрал се много народ. Пуснали срещу нея зверовете. Но тия диви животни не се допрели до светата девица. Мнозина изсред тълпите почнали да славят истинския Бог, Когото Текла проповядвала. Други говорели, че тя е магесница и подействала на зверовете чрез магии.
Главният началник заповядал да отведат Текла наново при Трифена. Наредил също зверовете да не бъдат хранени до другия ден.
На следващия ден Текла била доведена отново на арената. Придружавала я Трифена, която горго плачела. Трифена била вече обикнала светата девица и вярата й станала нейна вяра.
Пуснали мечка и лъв. Раздразнени от глад, зверовете изскочили яростно от своите клетки. Но като видели равноапостолната девица, дошли кротко при нея и легнали при нозете й.
Поразен от чудото, народът извикал:
– Велик е Бог, Когото Текла проповядва!
Главният началник, заобиколен от другите началници, не се покорил на Господнята сила. Той заповядал да хвърлят девойката в яма, пълна със змии и отровни гадове. Тя излязла и оттам невредима.
Заредили се мъчения, които не сломили волята на света Текла.
Главният началник най-после се уплашил от силата, която я пази. Повикал Текла при себе си и я попитал:
– Коя си ти? Каква сила те пази?
– Аз съм служителка на вечния Бог – отговорила Текла.
Изплашен още повече, той я пуснал на свобода с думите:
– Текла, Божията служителка, пускам на свобода!
Текла се завърнала при Трифена и живяла при нея известно време, като проповядвала непрекъснато словото Божие и обръщала езичниците към Христа Господа.
По-късно тя пожелала отново да придружи ап. Павел в неговите пътешествия. Но той не се съгласил. Казал:
– Който отива на война, не трябва да води със себе си девойка.
С благословението на св. апостол Павел Текла отишла в Селевкия (Сирия). Поселила се в пустинно място на една планина. Мислела да прекара живота си в самота, пост и молитва. Мнозина идвали при нея да се поучават и донасяли своите болни, които Текла с Божията помощ изцерявала. Обърнала много езичници към вярата в Христа Бога.
И тук зли хора подигнали гонение срещу нея. Но Бог по чудесен начин я пазел и спасявал от всички беди и опасности.
Така тя прекарала много години още в молитва и добри дела. Починала в дълбока старост.
Света Текла била първата мъченица от жените християнки. Поради това св. Църква я нарекла „първомъченица“. Заради нейната апостолска дейност я нарекла и „равноапостолна“.
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев)
През втората половина на първия и в първите десетилетия на втория век в Рим живяла благочестива жена християнка на име София. В своя живот тя оправдала напълно името си „София“, което значи „премъдрост“. И като съпруга, и като вдовица по-късно, тя водела благоразумен християнски живот, изпълнен с мир, чистота, кротост, покорност на Божията воля. Според възможностите си, тя вършела непрекъснато милостиня. Животът й бил низ от добри дела.
В живота й намерили ярко отражение думите на св. апостол Яков: „Мъдростта, която иде отгоре, е първом чиста, после мирна, снизходителна, отстъпчива, пълна с милосърдие и с добри плодове, безпристрастна и нелицемерна“ (Як. 3:17).
Благочестивата София имала три дъщери, които носели имената на най-главните християнски добродетели. Първата дъщеря се казвала Вяра, втората – Надежда, а най-малката – Любов.
След раждането на третата дъщеря София се лишила от своя съпруг. Тая мъдра майка посветила целия си живот на това – християнски да възпита дъщерите си. Тя се стараела те да показват в живота си тия добродетели, по имената на които се наричали. Под нейно ръководство дъщерите изучавали пророческите и апостолските книги, Стремели се като майка си да проявяват ревност към богослужението и молитвите.
С чистотата и благородството на живота си това семейство привлякло вниманието на мнозина в Рим. Слухът за него се разпространил из целия град. Достигнал до управителя на областта, Антиох. Той пожелал лично да види това бележито семейство. От разговора, който повел с майката и дъщерите, разбрал че те изповядват християнската вяра. Той съобщил това на тогавашния император Адриан. От двореца излязла заповед майката и дъщерите да бъдат доведени при императора.
Пратеници дошли в дома на София. Майката ги изслушала и разбрала смисъла на това повикване.
Като се помолили, майката и дъщерите се хванали за ръце, та взаимно да се чувствуват по-силни, и се отправили към двореца. Като застанали пред входа му, те се прекръстили. И след това, вътрешно силни, тръгнали към залата на този ужасен гонител на християните. Смут не личал по лицата им. Очите им светели от радост, като че ли се явявали на някакво хубаво тържество.
Императорът ги запитал за техния род, за имената и за вярата им. Отговор дала мъдрата майка. Кротко и спокойно тя заявила, че и тя и дъщерите й носят на себе си божественото име на Христа Спасителя. В заключение казала:
– Аз съм християнка! Ето скъпоценното име, с което мога да се похваля. С това име се хвалят и моите три дъщери!
Императорът я изслушал и се замислил. Отказал се да води разговор. Наредил майката и дъщерите да бъдат изпратени при една знатна римлянка, на име Паладия. На Паладия било поръчано да наблюдава непрекъснато цялото семейство, което след три дни трябвало да застане отново на съд пред императора.
В дома на Паладия денем и нощем София беседвала с дъщерите си за вярата в Христа Бога. Искала да ги утвърди в тая светла вяра. Озарена от Бога, тя ги поучавала с такива думи:
– Мои мили щерки, дойде вече времето на нашия подвиг! Съобразно с вашите прекрасни имена, вие трябва да покажете твърда вяра, непоклатна надежда, нелицемерна любов. Настъпи часът на вашето тържество, когато ще се увенчаете с мъченически венец. Заради тази вест не жалете младите си тела, не жалете и красотата си заради Христа Бога. Не скърбете, че се лишавате от временния живот заради вечния, Христос Спасителят е вечно здраве, неописуема красота, безсмъртен, вечен живот! Скъпи мои щерки, не се съблазнявайте от изкушенията на врага. Царят ще ви обсипе с ласки и обещания за големи дарове, за слава, богатство и чест. Знайте – всичко това изчезва като дим, като прах, който вятърът измита от земното лице. Аз вярвам в моя Бог Христос, че Той няма да ви остави в страданията за Неговото име. Той ще бъде неотлъчно с вас при всички ваши мъки. Ще ви помага. И за награда ще ви приготви нетленен венец! О, мои прекрасни дъщери, помнете болките ми при вашето раждане и трудовете ми, с които ви отгледах! Помнете думите, с които ви учих на страх Божи. И тъй утешете майка си с мъжествено изповядване на вярата в Христа, Сина Божи! За мене ще бъде тържество, ще бъде радост, ако се удостоя да се наричам майка на мъченички, ако устоите заради Господа до кръв и умрете за Него с усърдие!
Дъщерите слушали с умиление думите на своята мъдра майка и ги влагали дълбоко в сърцата си. Във взаимна беседа те се стараели да се утвърдят една друга във вярата. И решили твърдо да понесат всичко заради Господа.
Адриан повикал християнките на съд и започнал да говори на дъщерите такива съблазнителни думи:
– Деца, виждам красотата ви и щадя младостта ви. Затова ви съветвам като баща: поклонете се на боговете, владетели на вселената! Ако ме послушате, ще ви нарека мои деца. Ако пък не ме послушате, ще си причините голямо зло. Ще огорчите своята майка и сами ще загинете. А бихте могли да живеете в доволство и почести. Ако упорствувате, ще ви предам на люта смърт. И тъй, за ваше добро, послушайте ме! Аз ви обичам и не искам да погубвам красотата ви, да ви лишавам от този живот. Бих желал да стана ваш баща!
Изпълнени с божествено въодушевление, трите сестри като че в един глас казали:
– Наш баща е Бог, Който живее на небесата. Той се грижи за нас. Ние искаме да бъдем обичани от Него, желаем да се наричаме Негови истински деца. Ние се покланяме Нему и пазим Неговите заповеди, а презираме твоите богове. Не се боим от заплахите ти; защото и ние желаем да понесем горчиви мъчения заради сладчайшия Иисус Христос, нашия Бог!
Удивен от тоя твърд отговор, императорът запитал София на каква възраст са дъщерите й.
Тя отговорила:
– Първата ми дъщеря, Вяра, е на 12 години. Втората, Надежда, е на 10 години, а третата, Любов – на 9 години.
Андриан решил да се опита да склони към отстъпление от вярата всяка от сестрите поотделно.
Най-напред се обърнал към Вяра, като поискал от нея да принесе жертва на богиня Артемида. Тя отказала. Императорът заповядал да я подложат на мъчение. Съблекли я и започнали да я бият безпощадно. Мъченицата останала равнодушна към ударите. Адриан заповядал да й отрежат гърдите, да я поставят върху нагорещена решетка, да я хвърлят в кипящ котел със смола и масло. Тя останала невредима.
Тогава мъчителят издал заповед да я обезглавят.
Като изслушала присъдата, Вяра се изпълнила с голяма радост и казала на майка си:
– Помоли се за мене, майко, за да завърша успешно шествието и да стигна благополучно до желания край – да видя моя възлюбен Господ-Спасител и да се насладя на Неговото прекрасно лице!
На сестрите си рекла:
– Помнете, мои мили сестри, Кому дадохме обещание вечно да служим! Затова нека претърпим докрай! Една и съща майка ни е родила, възпитала и научила. Затова трябва да получим един и същ завършек! Като едноутробни сестри трябва да имаме една воля. Нека да ви бъда пример, та и вие двете да вървите след мене към нашия Господ, Който ни зове при Себе Си!
Като изрекла тия прощални думи, Вяра целунала майка си и сестрите си. След това се отправила към мястото на наказанието.
Като гледала любимото си чедо, което отивало на смърт, майката се безпокояла само за това – да не би някоя от дъщерите й да отстъпи от Господа. С тия мисли тя се обърнала към Вяра:
– Аз те родих, дъще моя. За тебе претърпях болки. Ти ще ми се отблагодариш за това, като умреш за Христовото име и пролееш за Него същата кръв, която си получила от мене. Иди при Него, любима моя! Обагрена със собствената си кръв, като че облечена в багреница, застани пред Него и се помоли Нему за мене, твоята бедна майка, и за твоите сестри, за да ни утвърди в търпението, което ти прояви!
Вяра била обезглавена с меч.
След това Адриан започнал да уговаря Надежда:
– Любезно чедо, приеми съвета ми – това говоря, понеже те обичам – поклони се на Артемида, за да не загинеш, както загина твоята по-голяма сестра! Ти видя страшните й мъки, видя страшната й смърт. Нима и ти ще пожелаеш така да страдаш? Повярвай ми, дете мое, аз жаля твоята младост! Ако изпълниш заповедта ми, ще те обявя за моя дъщеря!
На тия думи света Надежда отговорила:
– Царю! Нима не съм сестра на тая, която ти умъртви? Аз растях заедно с нея. Заедно с нея се научих от едни и същи книги и майчини наставления да познавам нашия Господ Иисус Христос, да вярвам в Него и да Му се покланям. Не мисли, царю, че аз ще постъпя другояче. Не мисли, че няма да пожелая това, което е желала моята сестра Вяра! Не се бави и не се старай да ме разубеждаваш с много думи. Пристъпи към действие и тъй ще видиш нашето едномислие!
Императорът заповядал да подложат Надежда на ужасни изтезания. И нея царските слуги съблекли и били най-немилостиво. Хвърлили я в огън. Закачили я на дърво и стъргали тялото й със железни нокти. От тялото на мъченицата падали живи късове. Кръвта се леела на струи. Но лицето й сияело с неземна усмивка.
Изтърпяла толкова люти страдания, мъченицата засрамила мъчителя с това, че той не бил в състояние да победи търпението на една малолетна девойка.
Тя казала на императора:
– Христос е моя помощ. Аз не само не се боя от мъки, но ги и желая като райска наслада. Така приятни са за мене страданията за Христа Бога! А тебе, мъчителю, очаква мъка в геената огнена заедно с демоните, които ти почиташ като богове!
Разярен от тия думи, Адриан заповядал да хвърлят Надежда в кипящ котел с масло и смола.
Спасителят я запазил невредима.
Победен от тая девица, Адриан произнесъл най-после присъдата: Надежда да бъде посечена с меч.
Чула присъдата, Надежда казала на майка си:
– Майко моя, да бъде с тебе мир! Бъди здрава и помни твоята дъщеря!
София, прегърнала Надежда, целунала я и отвърнала:
– Дъще моя! Благословена си от Господа Бога Всевишни, че Нему се надяваш и заради Него не жалиш да пролееш кръвта си! Иди при сестра си Вяра и заедно с нея застани пред Спасителя!
По това време най-малката сестра, Любов, била застанала на мястото, определено за мъчения. Надежда пристъпила към нея, целунала я и казала:
– Не оставай тук, сестро! Нека заедно, трите сестри, да застанем пред Пресветата Троица!
После прегърнала бездиханното тяло на своята по-голяма сестра и навела главата си под дигнатия меч.
Императорът също започнал да убеждава и третата сестра да се поклони на богиня Артемида. Обаче нито ласки, нито убеждавания, нито заплахи могли да поколебаят любовта на момичето към Господа Иисуса Христа. Тогава Адриан наредил като я разтегнал на колелото, да я бият с тояга. Девойката понасяла търпеливо безчовечните изтезания. Разтегнатото й тяло, членовете на което излезли из своите стави, се покрило с кръв, като с багреница. Земята се напоила с кръвта на мъченицата като с дъжд.
Адриан измислил нови мъчения.
Заповядал да запалят пещ. Като я посочил на Любов, казал:
– Девойко, само кажи, че почиташ богиня Артемида, и аз ще те освободя! Но ако не кажеш това, веднага ще изгориш в тая разпалена пещ!
На тая заплаха момичето отговорило:
– Велик Бог е моят Иисус Христос. Артемида и ти с нея ще погинете!
Озлобеният мъчител заповядал да хвърлят Любов в пещта. Но мъченицата доброволно влязла в нея, без да се уплаши. Ходела из нея и пеела хвалебни песни на Твореца. След това излязла от пещта здрава и радостна.
Мъченията продължили. Царските слуги забивали в членовете й железни свредели. Но Бог я запазил и при тия мъчения.
Императорът, закоравял мъчител, без да се трогне от станалите чудеса, издал присъда: Любов да бъде обезглавена.
Изслушала присъдата, Любов се зарадвала и веднага отправила към Небето молитва:
– Господи Иисусе Христе, възпявам и благославям Твоето име затова, че ме приемаш заедно с моите сестри. Възпявам Те, че ме удостои и аз да претърпя за Тебе онова, което претърпяха и те!
А София, майката, се молела на Бога да укрепи с търпение и най-малката й дъщеря. След това се обърнала към нея:
– Трето мое чедо, подвизавай се докрай! Ти вървиш по добър път. И за тебе е изпратен венец. И за тебе се отваря приготвеният чертог. Божественият Жених те очаква, като гледа отгоре на подвига ти. Когато под меча падне главата ти, Той ще приеме душата ти и ще те упокои с твоите сестри. Поменете и мене в царството на Небесния Отец. Той да бъде милостив и към мене. Да не ме лиши от вечно пребъдване с вас в Неговата слава!
Любов, като сестрите си, била вече коленичила и чакала удара на меча. Главата й паднала на земята. Свело се към земята и тялото й. Обилно се разляла кръвта и на третата света мъченица.
Майката взела телата на дъщерите си и ги положила в скъп ковчег. Поставила ги на погребална колесница. Погребала ги с благодарност към Бога извън града, на висок хълм.
Три дни прекарала при гроба на дъщерите си. Молела се, усърдно на Господа и плачела от радост. В такова състояние предала душата си на Спасителя, убедена, че отива при дъщерите си.
Християни погребали светата майка при нейните дъщери. Това станало в 126 година.
Христовата църква почита и света София за мъченица, понеже като майка тя изживяла със сърцето си ужасните мъчения за Христа на своите възлюбени дъщери.
Мощите на светите мъченици София, Вяра, Надежда и Любов почиват от 777 г. в Елзас, Франция.
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Светите родни сестри Минодора, Митродора и Нимфодора живеели в края на третия и началото на четвъртия век. Родината им е областта Витиния, в северозападната част на Мала Азия. Те били християнки още от най-ранни години.
Почувствали влечение към съзерцателен живот. Породило се в тях желание да служат на Бога в чистота и девство. Затова напуснали родителския дом, дошли в Никомидия и оттук се отдалечили на един висок пустинен хълм, близо до града Пития, при топлите минерални води. Предали се на труд, пост и молитва. Заради това Бог ги удостоил с дара на чудотворство. Водели при тях болни от различни болести. С гореща молитва те ги изцерявали. Помагали на всички страдащи. Из всички области наоколо се заговорило за тях. Навсякъде станали известни като дивни церителки и помощнички на хората в бедите и неволите им.
По това време забушувало жестоко гонение против християните. Управителят на Витиния Фронтон узнал за светите девици и ги повикал при себе си на съд. Присъстващите на разпита били удивени от ангелската красота на лицата им, озарени от благодатта на Светия Дух.
Управителят се обърнал към тях с ласкави думи. Поискал нежно да ги убеди да се отрекат от вярата си в Христа Бога.
– Хубави девойки – казал им той, – вижда се, че всички наши богове са ви обикнали и са ви надарили с такава дивна красота. Те са готови да ви удостоят и с големи почести. Съгласете се само да им принесете жертва и да им се поклоните! Аз ще говоря на императора Максимиан за вас. Той ще ви почете с дарове. Ще ви омъжи за големци от своя двор. Тъй вие ще се наслаждавате от всички радости на живота.
Най-голямата сестра, Минодора, му заявила:
– Бог ни е създал и украсил със Своя образ. Ние се покланяме Нему. Не искаме да слушаме за друг бог. Дарове и почести не ни са нужни. Не искаме да се омъжваме. Чрез вярата и любовта ние сме се съединили навеки с Господа Иисуса Христа. Той е наша чест, наша слава, наше богатство. От Него не може да ни отлъчи нито цар, нито цял свят!
Така отговорили и другите сестри. Всички решително заявили, че са готови по-скоро да претърпят най-люти мъчения, отколкото да се отрекат от Господа.
Дълго ги убеждавал управителят – ту им описвал радостите, които ги очакват, ако се отрекат от Христа, ту ги заплашвал с най-ужасни мъчения, ако продължават да изповядват вярата си в Спасителя.
Девойките останали верни на своята изповед.
– И радостите и мъченията са временни – казали те. – А ние искаме да живеем вечно с нашия Господ, Когото обичаме най-много от всичко на света!
Управителят видял, че са напразни усилията му да ги склони да се поклонят на идолите. Затова заповядал да отведат двете по-малки сестри в затвора, а по-голямата – Минодора – да бият и мъчат.
Били девойката два часа по цялото тяло. А тя само молела и славела Бога:
– Господи Иисусе Христе, радост моя, любов на моето сърце, към Тебе прибягвам! Надеждо моя, моля Те – приеми в мир душата ми!
С тия думи тя починала.
След четири дни мъчителят извикал при себе си по-малките сестри – Митродора и Нимфодора. Показал им разкъсаното тяло на сестра им и наново почнал да ги убеждава да принесат жертва на боговете, за да не ги сполети същата участ.
У девиците се възпламенила още по-голяма ревност към Бога.
Като видели мъртвото тяло на сестра си, те в един глас извикали към нея:
– Благословена си ти, сестро и майко наша, че се удостои да бъдеш увенчана с мъченически венец и да влезеш в чертога на Небесния Жених. Моли се на Господа да повика и нас на тоя свет подвиг, та да дойдем при Него и да се поклоним на Неговото величие!
След това се обърнали към управителя и една подир друга му казали:
– Защо се бавиш? Нашите членове са готови да бъдат разкъсани, главите ни – да бъдат отсечени. Сърцата ни са готови за мъжествено търпение! Ние няма да преклоним колене пред лъжливи богове. Ние ще умрем радостно за Христа Господа, нашия Жених!
Митродора и Нимфодора били също жестоко мъчени. Накрая били удостоени също с мъченическа смърт.
В неукротимия си гняв към мъртвите Фронтон заповядал да накладат огън и да хвърлят в него телата им, за да изгорят. Но паднал гръм от небето, който го поразил заедно с всичките му слуги. Проливен дъжд угасил огъня.
Християните погребали с чест телата на светите три сестри в един гроб близо до топлите води.
Това станало между годините 305 и 311.
По-късно била издигната църква над гроба им. Наречена била с техните имена – Свети мъченици Минодора, Митродора и Нимфодора.
Източник: Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
