В този ден, в третата Неделя на Великия пост, празнуваме поклонението на Честния и Животворящ Кръст поради следната причина. Тъй като по време на 40-дневния пост и ние по някакъв начин се разпъваме, умъртвявайки страстите, и чувстваме мъка, унивайки и изнемогвайки, то затова и се полага пред нас Честния и Животворящ Кръст, който ни носи прохлада и ни укрепва, като ни напомня за страданията на нашия Господ Иисус Христос и така ни утешава: защото, ако нашият Бог се разпна заради нас, то колко повече на нас подобава да полагаме усилия заради Него — Кръстът облекчава нашите трудове със спомена за скърбите на Господа. Защото както нашият Спасител, възкачвайки Се на Кръста, Се прослави чрез унижението и огорчението, така и на нас подобава да правим, че да се прославим с Него, ако някога претърпим нещо печално и скръбно. Иначе казано, както изминалите дълъг и труден път уморени пътници, намирайки някъде сенчесто дърво, си отдъхват, присядайки под него, и със свежи сили продължават напред, така и сега, във времето на поста, по пътя на скърбите и подвига, по средата му, светите отци са поставили източващото живот дърво на Кръста, което ни дава облекчение и прохлада, и нас – уморените прави силни и способни за по-нататъшен труд. Или както при приближаването на царя, отначало носят неговите знамена и скиптри, а после и самият той пристига, радвайки се на победата, и поданиците се веселят заедно с него, така и Господ наш Иисус Христос, желаейки да яви окончателната победа над смъртта и със слава да дойде в деня на Възкресението, първо ни изпраща Своя скиптър, царското знаме — Животворящия Кръст, който ни изпълва с много радост и утешение и ни приготвя подобаващо да приемем и колкото можем да вместим Самия Цар и радостно да Го възхвалим като Победител.
Установено е това в средната седмица, по средата на Светата Четиридесетница – защото тя е подобна на горчив извор заради нашето съкрушение и настоящата мъка и печал, които ни носи поста. Затова както в средата на този извор божественият Мойсей хвърли дървото и го направи сладък — така и Бог, превел ни през духовното Червено море и избавил ни от духовния фараон, чрез Животворящото Дърво на Честния и Животворящ Кръст услажда горчивината на 40-дневния пост и ни утешава, както пребиваващите в пустинята, докато не ни възведе чрез Своето Възкресение към горния Йерусалим. Или доколкото Кръстът се нарича и е Дърво на живота, а това дърво е посадено посред рая — Едем, съобразно с това и божествените отци посадиха Кръстното Дърво посред Светата Четиридесетница, едновременно напомняйки с това Адамовото сластолюбие, и заедно с това полученото чрез Дървото избавление, защото вкусвайки от него, ние повече не умираме, но напротив, оживяваме.
С неговата Сила, Христе Боже, опази ни от изкушенията на лукавия, сподоби ни радостно да преминем 40-дневния път на поста, да се поклоним на божествените Ти страдания и на живоносното Ти Възкресение и помилуй ни, защото само Ти си благ и Човеколюбец. Амин.
Свети Григорий, този син на божествената и незалязваща Светлина, истински Божи човек и дивен Божи служител, бе родом от Цариград и имаше благородни и благочестиви родители. Той се стараеше да украси с добродетел и ученост не само външния и чувствения човек, но особено – вътрешния и съкровения. Когато бе още много млад, неговият баща се спомина; майка му възпитаваше в строгост и учеше на заповедите и Св. Писание както него, така и всичките му братя и сестри, а го пращаше и при учители, та добре да научи от тях и светската мъдрост. Благодарение на природните си дарби и прилежността в учението, той скоро изучи всички философски науки.
Когато Григорий навърши 20 години, той счете всичко земно за по-безполезно от сън и пожела да се устреми към Бога, Източника и Подателя на всяка премъдрост, и целия себе си да посвети на Него в съвършен живот. Тогава той откри на майка си своето богоугодно намерение, голямата си любов към Бога и пламенното си желание и разбра, че тя подобно нему дълго време тъгуваше по това и в еднаква степен с него се зарадва от решението му. Тя веднага събра всичките си деца и радостно каза: “Ето ме мене и децата, които Бог ми даде” (Ис. 8:18; Евр. 2:13). Изпитвайки техните добри помисли, тя им съобщи за намерението на великия Григорий. А той, обръщайки се към тях с поучителни слова, скоро убеди всички тях да се съгласят и усърдно да последват бягството от света, скланяйки ги към подобна на неговата любов. След това, в съгласие с евангелската заповед, раздавайки цялото си състояние на бедните, той великодушно презря царската милост, славата и дворцовите почести и последва Христа.
Той насочи майка си и сестрите си към женски манастир, а братята си взе със себе си на светата Атонска планина. Там той ги убеди да се подвизават в различни обители, защото по-трудно щяха да водят богоугоден живот, ако останат заедно. Самият той се връчи в послушание на един чуден старец – Никодим, който живееше в безмълвие само за Бога. Със смирение на духа се научи от него на дело да изпълнява всички заповеди и всички добродетели. Там, по ходатайството на Пречистата Богородица, св. Григорий получи в тайно видение непобедима помощ от апостол и евангелист Йоан Богослов.
След блажената кончина на своя старец, св. Григорий отиде във Великата лавра на св. Атанасий Атонски и прекара там няколко години, подвизавайки се с голямо усърдие и съвършена разсъдителност. От любов към безмълвието, той се отдалечи от Лаврата и се засели в пустинята. Постоянно възраствайки в любовта и желаейки винаги да пребъдва с Бога, той се посвети на най-сурови подвизи, като с трезвено внимание винаги укротяваше страстите, а ума въздигаше към Бога. Молейки се непрестанно и поучавайки се, той извънредно преуспя в божествените неща. С Божията помощ победи всички изкушения на бесовете и очисти душата си с потоци сълзи по време на всенощните бдения, стана избран съсъд на даровете на Светия Дух и често съзерцаваше Бога в чудни образи.
Поради нападенията на турците, св. Григорий замина за Солун, във Верийския скит, и там се принуди да беседва с някои жители на града. После, усърдно преминавайки жизнения път, очиствайки напълно и тялото и душата си, вече в преклонна възраст, по Божия заповед прие свещен сан и като някой безплътен [ангел], бидейки като в изстъпление, извършваше тайнството на Литургията, така че се умиляваше всяка душа, която го видеше.
Св. Григорий бе наистина велик и на живеещите богоугодно се откриваше, че той е богоносец, а дори и за виждащите само външното това бе явно: имайки власт над бесовете, той избавяше обладаните от тяхната прелест и козни; безплодните дървета правеше плодоносни; имаше дар на пророчество, а също бе украсен и с други плодове и дарования на Божествения Дух.
Обаче, доколкото извършването на добродетелите е в наша власт, а падането в изкушения – не зависи от нас, а без изкушения не можем да станем съвършени и да докажем вярата си в Бога, защото апостолът казва, че съпътстващото добродетелите страдание прави човека с Божия помощ съвършен в доброто (Ср.: Сир. 2:1-5; Иак.1:2-4; 1 Пет. 1:7), – та затова бе допуснато и преподобният да пада в различни и чести изкушения, за да стане чрез това действително съвършен.
Кой ум знае и кое слово може да изрази идващите от всички страни и по-големи от предишните козни на лютия враг, набези и обвинения против свети Григорий на новопоявилите се еретици, и как той отстояваше православието в продължение на цели 23 години, претърпявайки от тях многочислени скърби и нападения? Защото италианският звяр, монахът Варлаам от Калабрия, блестейки с външна ученост и мислейки, че всичко знае със своя земен ум, започна люта борба против Църквата Христова и нашата православна вяра, и срещу всички, които строго се придържаха към нея. Той безумно считаше за сътворени общата на Отца, Сина и Светия Дух благодат, и светлината, в която праведните ще възсияят като слънце в бъдещия век, пред-открита от Христос, Който Се преобрази на Таворската планина, – т. е. считаше за тварни всяка сила и енергия на Триипостасното Божество и всичко различно от Божествената същност. А православно признаващите тази божествена светлина и всяка сила и енергия за несъздадени, нетварни (защото няма нищо ново и тварно от пребиваващото у Бога по естество), в своите слова и пространни творения наричаше двубожници и многобожници, както ни наричат и иудеите и Савелий, заедно с Арий.
По тази причина, като защитник на православието и проповедник на Таворската светлина, свети Григорий, който преди всичко за това се сражаваше и търпеше клевети, бе изпратен от Църквата в Константинопол, където и пристигна, когато благочестивият цар Андроник, четвъртият от Палеолозите, свика Събор за защита на православието, на който се яви и Варлаам със своите гнусни учения и нечестиви обвинения срещу Православието. Тогава великият Григорий се изпълни с Дух Божий, обличайки се свише в непобедима сила, и затвори устата на Варлаам, която хулеше Бога, и напълно посрами еретика. Със своите проникнати от огън вдъхновени слова и писания той изгори като сухи клони неговата ерес. Противникът на православието, като не изтърпя позора, избяга при латинците, откъдето бе дошъл. Скоро след тези многочислени беди, свети Григорий на нов Събор отново изобличи и опроверга неговите съчинения с противоположни доводи. А онези, които бяха съпричастни на тази гибелна ерес, така и не престанаха да нападат Църквата Божия.
Затова свети Григорий, силно принуждаван от Събора и самия император – Йоан Кантакузин, и преди това убеден от Божие повеление, бе възведен на архиерейския престол и поставен за пастир на Солунската църква. Там той мъжествено и търпеливо извърши подвизи в защита на православната вяра, много по-големи от предишните. Защото се появиха много и зли приемници на Варлаам и Акиндин, люти чеда на дивите зверове, чиито учения и творения свети Григорий по различни начини громеше и напълно победи в своите речи и чрез Божествените Писания, при това не веднъж и дваж, а много пъти, и не при един цар или патриарх, а при трима императори, сменили се един друг на престола, и при толкова патриарси, както и на безброй събори. А някои упорстващи, не зачитайки висшия съд, продължиха да държат на своето заблуждение и остатъците от всички еретичестващи, още безсрамно нападаха победилите ги светии, като тук дори не говорим за най-дръзкия юдейски род, даже и до днес ненавиждащ Христа. Такива бяха накратко победите на великия Григорий над нечестивите.
Бог пък по чуден начин го изпрати като учител на Изток, в Азия. Свети Григорий, като началстващ, бе изпратен от Солун в Константинопол, за да примири скараните царе. По пътя бе хванат от агаряните и цяла година прекара в плен мъченически, преминавайки от място на място, от град в град, проповядвайки безстрашно Евангелието Христово, едни укрепяваше във вярата, като ги учеше и убеждаваше да я пазят, а други, които се съмняваха и задаваха различни въпроси, богомъдро наставляваше, давайки по всички предмети на разговора изчерпателни разяснения. На иноверците-мохамедани и на преминалите към тях окаяни християни, отрекли се от нашата вяра, често и без страх говореше за въплътеното домостроителство на Господа, нашия Бог, за поклонението на Честния Кръст и на светите икони. Те също спореха с него за Мохамед и за много други неща, и едни му се възхищаваха, а други в ярост го подлагаха на побои и щеше да пострада даже до мъченически венец, ако, по Божи Промисъл, агаряните не го пощадиха, надявайки се да получат за него откуп. След като измина време, едни християни (българи) откупиха светията и безкръвният мъченик отново радостно се върна при своето паство. Към многото други велики дарования и преимущества, които имаше, той се украси и с раните Христови, както и пише божествения Павел, “носейки на себе си раните на Христа” (ср. Гал. 6:17).
И за да си съставим някаква представа за него, нека изброим какви бяха неговите качества: ненадмината кротост и смирение (но не и когато говореше за Бога и Божественото, защото в това той бе много ревностен); съвършена незлопаметност и доброта, така че се стараеше по силите си да въздава с добро на тези, които са му сторили някакво зло; неприемане на клевети против ближните; търпение и великодушие в постоянно случващите се скърби; издигане над всяко сластолюбие и тщеславие; постоянна бедност и невзискателност във всички телесни нужди; безмълвен и тих живот в търпение, и благодатта винаги му се даваше толкова изобилно, че това бе явно за всички, които го виждаха; постоянна разсъдителност, внимателност и съсредоточеност; като следствие на това, очите му никога не бяха сухи, но жадуваха за източване на сълзи. Така той от началото до самия си край мъченически се подвизаваше против страстите и бесовете, и прогонвайки еретиците далеч от Христовата Църква, изясни православната вяра в своите речи и творения, запечатвайки ги като с печат с цялото Боговдъхновено Писание, защото неговото житие и слово бяха като някакъв преразказ или отпечатък на словата и житията на светиите.
Освен това, свети Григорий по апостолски и богоугодно пасеше своето стадо 13 години, поучавайки го и водейки го към небесната паша. И може да се каже, че той стана проповедник за всички – и съвременни и бъдещи православни, и премина в другия свят, достигайки 63 годишна възраст. Духът той предаде в Божиите ръце, а тялото, към края на живота особено просветено и прославено, остави на паството като наследство и скъпоценно съкровище, защото чрез него Христос всеки ден облагодетелства идващите с вяра и подава чудни изцеления от различни болести, много от които са описани в неговото житие.
Днес е празникът Тодоровден. Отбелязва се в първата събота на Великия пост. Нарича се така, защото е свързан с името на християнския мъченик от началото на IV век Теодор Тирон. Паметта му се чества на 17 февруари, а днес се припомня една чудна случка.
Половин век след смъртта на мъченика Теодор на власт дошъл император Юлиан – високообразован човек, но заклет противник на християнството. Той се заел да възстанови езичеството и останал в историята с прозвището Юлиан Отстъпник (от вярата, защото преди това бил кръстен като християнин). Създавал всякакви трудности на християните и затова в първите дни от Великия пост заповядал в столицата да поръсят с кръв от идолски жертви всички храни на пазара.
Но свети Теодор се явил на цариградския архиепископ на сън и му казал: „Предупреди християните да не купуват храна от пазара – храните са поръсени с кръв от идолски жертви! Които нямат постна храна у дома си, нека си правят коливо (т.е. да варят жито с мед)“. Учуденият архиепископ запитал кой е този, който се грижи за християните, и чул: „Аз съм Теодор Тирон и съм пратен от Бог в помощ на християните“. Архиепископът изпълнил заповяданото и цяла седмица християните се хранели с коливо.
От признателност към свети Теодор Църквата запазила обичая в събота на първата седмица от Великия пост с коливо да почита паметта на великомъченика.
Чества се също паметта на свещеномъченик Никон и на мъченик Лука Одрински.
Свети Никон се родил в Неапол, Италия, в началото на III век от баща езичник и майка християнка. Майката се постарала да го възпитава в Христовата вяра. Младият Никон обаче не слушал нейните наставления. Станал войник и се отличил с храброст. В една битка обаче бил в смъртна опасност и се обърнал с молитва към Христос, за Когото майка му много пъти разказвала. По чудо се спасил и тогава решил коренно да промени живота си. Напуснал войската, отишъл и се качил на кораб, който тръгвал на изток. Първата спирка била на остров Хиос. Там Никон слязъл и пожелал да се запознае с вярата в Христос. После приел кръщение и се отдал на изучаване на Евангелието. Местният епископ видял дарбите и усърдието му, и го ръкоположил за свещеник, а по-късно му поверил да ръководи много християни и да ги наставлява.
Свети Лука се родил в Одрин. На шест години останал без баща и майка му го дала на един търговец в Цариград да го отгледа. Но когато бил на 13 години, Лука се сбил с едно мюсюлманче и го надвил. Присъствалите възрастни турци видели това и се нахвърлили срещу Лука. За да избегне наказание, той обещал да приеме исляма. Веднага го отвели в дома на знатен турчин и го обрязали. Съвсем скоро обаче Лука започнал да съжалява за постъпката си. Избягал в Света гора и там живял няколко години, но съвестта го мъчела. Накрая отишъл на остров Лесбос, където открито заявил, че се отказва от исляма. Незабавно бил заловен и осъден на смърт. Обесили го на 23 март 1802 г.
23.03.2024_07:59 | Източник: БТА 23.03.2024 07:00 |
Автор: Проф. Иван Желев
Преди време Бог, Който е без форма или тяло, не би могъл да бъде изобразяван. Но сега, когато Бог е виждан в плът да общува с човеци (Варух 3:38), аз правя образ на Бога, Когото виждам. Не почитам материята; почитам Създателя на материята, Който стана материя заради мен, Който пожела да направи материята свое обиталище; Който изработи спасението ми чрез материята. Никога няма да спра да почитам материята, която донесе спасението ми! Почитам я, но не като Бога. Как може Бог да бъде роден от неща, които нямат съществуване в себе си? Тялото на Бога е Бог, защото е единено с Неговата ипостас в единство, което никога няма да отмине. Божествената природа остава същата; плътта създадена във времето е оживена от разумна душа. Поради това почитам цялата оставаща материя, защото Бог я е изпълнил със Своята благодат и сила.
Чрез нея моето спасение достига до мен. Не беше ли триблаженото и триблагословеното дърво на Кръста материя? Не беше ли свещената и възвишена планина на лобното място материя? Ами животворящия камък, светия и животворящ гроб, изворът на нашето възкресение, не са ли и те материя? Мастилото в книгата на светото Евангелие – не е ли материя? Не е ли животодаряващия олтар направен от материя? От него получаваме Хлябът на живота! Не са ли златото и среброто материя? От тях ние правим кръстове, потири и дискоси! И над всички тези неща, не са ли Тялото и Кръвта на нашия Господ материя?
Или премахни почитта и поклонението, които тези неща заслужават, или приеми преданието на Църквата и почитането на образите. Почитай Бога и Неговите приятели; следвай вдъхновението на Светия Дух. Не мрази материята, защото тя не е омразна. Бог не е направил нищо омразно. Да се мислят такива неща е манихейство. Само онова, което не идва от Бога е омразно, онова, което е наше собствено изобретение, нашия собствен избор да пренебрегваме волята Божия – грехът.
Св. Йоан Дамаскин, Апология за Иконите 1:16; PG42, 1242.
Радвам се сега когато виждам неподобаващо изхвърлените някога икони, да се почитат както подобава.
В тоя ден, в първата Неделя от светия пост, Църквата е приела да се чества възстановяването почитанието на светите и честни икони, извършено от император Михаил и майка му, блажената царица Теодора, а също и от светия Константинополски патриарх Методий. А това стана тъй:
При император Лъв Исавър (717-741 гг.), бивш свинар и мулетар, но по допущение Божие заграбил царската власт, бе извикан светител Герман, тогава водач на Църквата, който чу думите на царя: „Струва ми се, владико, че иконите по нищо не се отличават от идолите, затова заповядай колкото се може по-скоро да ги приберат и да ги махнат от църквите. Ако са истински свети изображения, то нека да ги окачат по-нависоко, та да не би ние, които се валяме в грехове, да ги оскверним, като ги целуваме.”. Но патриархът отхвърли тия нечестиви слова на царя, казвайки: „Не си ли ти, царю, този, който според пророчеството ще въздигне гонение срещу светите икони и чието име е Конон?”. Той отвърна: „Така бях наречен като дете!”. И понеже патриархът отказа да се подчини на волята му, той го прогони и на негово място постави своя единомишленик Анастасий и тогава вече открито започна борба против светите икони. Казват, че тази ненавист към иконите му била внушена от някакви иудеи, които с врачуване му предсказали въздигането до престола по времето, когато той бил още беден и заедно с тях си изкарвал прехраната като пастир на осли.
След края на злощастния му живот, негов приемник стана най-жестокият от синовете му Константин Копроним (741-775 гг.), който продължи яростното гонение против светите икони. И трябва да се каже, че според беззаконията, които извърши даде му се и да умре в позорна смърт. [Той умря по време на поход срещу българите, поразен от много силна огница, като според собствените му думи, приживе бе предаден на неугасимия огън!]. На престола се възкачи неговият син Лъв ІV Хазар (775-780), но и той умря от мъчителна смърт.
Наследници на престола станаха Ирина и Константин. Макар съпруга на Лъв ІV, тя бе тайна почитателка на иконите и след смъртта му стана регентка на своя син младия Константин VІ. Наставлявани от светейшия патриарх Тарасий, те свикаха Седмия вселенски събор, на който Църквата Христова възстанови почитанието на светите икони. След свалянето им от престола, императори станаха Никифор Геник (802-811 г.), после Ставрикий [но той бе ранен от българите и съвсем за кратко управляваше, след което почина в манастир], а след него – Михаил Рангаве (811-813), като всички те почитаха светите икони.
Приемник на Михаил стана звероподобният Лъв Арменец (813-820 гг.), който бе коварно въведен в заблуждение от един нечестив монах-затворник и започна второто иконоборческо гонение, — и отново Божията Църква се оказа лишена от красота. Лъв Арменец бе сменен от Михаил ІІ Аморей (820-829 гг.) , а той — от сина му Теофил (829-842 гг.), който отново въздигна гонение против иконите, надминавайки всички останали. Този Теофил подхвърли на различни наказания и мъчения светите отци заради светите икони. Но казват за него, че много ратуваше за справедливост и стана известен със своя справедлив съд. Теофил управлява самостоятелно дванайсет години, но се разболя от стомах дори до смърт, а устата му така се разтвори, че му се виждаха вътрешностите. Царица Теодора [жена му] бе в силна скръб от случващото се. Веднъж тя за кратко заспа и в сън видя Пречистата Богородица, държаща в ръцете си Предвечния Младенец, обкръжена от светли ангели, които бичуваха и хокаха мъжа й Теофил. Когато тя се събуди, Теофил дойде малко на себе си и завика: „Горко на мен – окаяния! Заради светите икони ме бичуват!”. Царицата веднага положи на главата му иконата на Богородица и й се молеше през сълзи. А Теофил, като видя, че наблизо един човек имаше икона на гърдите си, грабна я и я целуна. И веднага устните, които хулеха иконите и безобразно разтвореното гърло се върнаха в предишното си състояние и той, избавен от постигналата го беда и мъка, заспа, разбрал колко добре е да се почитат светите икони. Царицата изнесе от ковчежетата си светите и честни образи и убеждаваше мъжа си да ги целува и почита от цялата си душа. Така Теофил лека полека напусна този живот.
Теодора повика всички, които бяха в изгнание и по тъмниците и ги освободи. Беше свален от патриаршеския престол Йоан Граматик, по прозвище Аннис, тоест магьосник, по-скоро началник на гадателите и бесовете, отколкото патриарх, а на негово място бе възведен Христовият изповедник Методий, който преди много пострада за иконите и жив бе затворен в гроб.
По това време, по божествено озарение, при преподобния Йоаникий Велики, подвизаващ се на планината Олимп, отиде светият отшелник Арсакий и му рече: „Бог ме изпрати при тебе, за да отидем заедно в Никомидия при преподобния мъж Исая Затворник, и научени от него да направим онова, което е приятно Богу и подобава на Неговата Църква.”. И отидоха при преподобния Исая и чуха от него: „Тъй казва Господ: ето приближи се краят на враговете на Моя образ. Затова идете при царица Теодора, но и при патриарх Методий и кажете: отлъчи всички нечестиви и тогава с ангелите Ми принеси хвалебна жертва, почитайки изображението на Моя лик и на Кръста!”. Като чуха това, те отидоха в Константинопол и предадоха тези думи на патриарх Методий и на всички Божии избраници. А те, като се събраха, отидоха при царицата и я намериха покорна във всичко, защото тя бе благочестиво и боголюбиво научена да почита иконите от предците си.
Царицата веднага извади образа на Богородица, който висеше на шията й, така че всички да го видят, целуна го и рече: „Да бъде проклет оня, който не се покланя на иконите и не ги целува с любов, не като богове и без идолопоклонство, но като образи заради любовта си към Първообраза!”. Отците се зарадваха с голяма радост, а Теодора просеше от тях да се помолят за мъжа й Теофил. Те, виждайки вярата й, макар и да казваха, че това е свише техните сили, й се подчиниха.
Светият патриарх Методий, отивайки във Великата Божия църква, събра целия православен народ, причта и архиереите, монасите и пустинниците, сред които бяха и гореспоменатите Йоаникий Велики от Олимп и Арсакий, Навкратий, учениците на Теодор Студит, Теофан игуменът на „Голямо поле”, изповедник Сигриански, Теодор и Теофан Начертани, Михаил синкел и изповедник от Светия Град и много други. Те отправиха всенощна молитва към Бога за Теофил, умолявайки постоянно със сълзи Господа. И така правеха през цялата първа седмица от Великия пост. Същото правеше и царица Теодора, заедно с членовете на императорския двор.
Тогава, когато настъпи разсъмването на петъка, царица Теодора се унесе в сън и видя себе си застанала до колоната на Константин Велики, а наоколо някакви хора шумно вървяха по улицата и носеха различни оръдия за мъчения, а посред тях вързан с ръце на гърба се влачеше Теофил. Като разпозна мъжа си, тя тръгна подир тия, които го водеха. Когато стигнаха до Медните врати, където имаше икона на Спасителя, те оставиха Теофил пред един дивен Мъж, който бе застанал там в свръхестествено явяване. Падайки в нозете Му, царицата започна да се моли за царя. Накрая Мъжът отвори устата Си и рече: „Голяма е вярата ти, жено! И тъй, знай, че заради твоите сълзи и твоята вяра и заради молитвите и прошенията на Моите раби и Моите свещеници Аз давам опрощение на твоя мъж Теофил.” И заповяда на тия, които водеха царя: „Развържете го и го предайте на жена му!”. А тя, като го взе, отиде си с радост и веселие. И в този миг се събуди.
А патриарх Методий, кога свършиха молитвите и моленията, взе чист свитък, написа на него имената на всички царе – еретици, включително и на цар Теофил, и го постави под светия престол в храма. В петък и той видя един страшен и велик Ангел, Който влезе в храма и идвайки към него, рече: „Молитвата ти бе чута, епископе – цар Теофил получи опрощение; недей, прочее повече да досаждаш за това на Бога!”. А патриархът, за да изпита истинско ли е видението, слезе от своето място, взе свитъка, разгърна го и видя – о, Божии съдби! – че името на Теофил е напълно изличено от свитъка.
Като научи за това, царицата много се зарадва, изпрати пратеници при патриарха и заповяда да се събере целият народ с кръстове и икони във Великата църква, за да върнат там честните образи и да възвестят на всички за новото Божие чудо. Скоро, когато всички се събраха в храма със свещи, дойде и царицата със своя син. По време на литията те излязоха и стигнаха до гореспоменатото място и носейки честните икони, Кръста и светото и Божествено Евангелие, пееха „Господи, помилуй!”. И като се върнаха отново в църквата отслужиха божествена Литургия. Тогава бяха възстановени честните икони от споменатите свети мъже, които бяха прославени като благочестиви и православни, а противящите се и нечестивите, не приемащи почитанието на светите икони бяха отлъчени и предадени на проклятие. И оттогава светите изповедници определиха ежегодно по този начин да се извършва това свещено тържество, та да не би отново някога да изпаднем в това нечестие.
Господи, Който си неизменен Образ на Отца, по молитвите на светите Твои изповедници помилуй ни. Амин.
В тоя ден по установление на светите отци си спомняме за лишаването на първосъздадения Адам от райската храна. Това душеспасително установление, отредено тъкмо за днес, когато сме в навечерието на светата Четиридесетница, има за цел да ни покаже колко полезен за нас е постът като лечебна школа и колко вредни са лакомията, невъздържанието и непослушанието.
Първата Божия заповед беше за поста: „И заповяда Господ Бог на човека и рече: от всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него, защото в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш“! (Бит. 2:16-17). Под действието на дявола обаче нашите прародители престъпиха тая заповед и затова, съгласно Божието предупреждение, смъртта влезе в тях и те станаха смъртни. Прогневиха Бога, своя Създател. За тях вече нямаше място в рая на сладостите и затова Бог ги изгони от него. Така Адам и Ева се лишиха от блаженото общение с Бога в рая, заслужиха Неговото проклятие и за тях и техните потомци започнаха тежки дни – дни на скърби и неволи, на болести, мъчителен труд и страдания. Всемилостивият Бог обаче не остави тежко съгрешилите Свои първосъздания в бездната на греха и проклятието, но обеща да им изпрати Спасител. И когато се изпълниха времената (Гал. 4:4), Бог изпълни Своето обещание – изпрати Своя Единороден Син в лицето на Господ Иисус –Втория Адам (1 Кор. 15:45-47). Той, макар и свят и безгрешен, за да заглади греха и непослушанието на първия Адам, пости 40 дни и 40 нощи. Изкушени от примамката на дявола, че ще станат богове, нашите прародители проявиха непослушание към Бога, а Христос – Новият Адам – победи изкусителя в пустинята, отхвърляйки всички негови изкусителни предложения, и чрез послушанието, доведено дори и до кръстна смърт (Фил. 2:8), Той ни даде възможност да станем чеда Божии (Йоан 1:12). Така че онова, което ние чрез Адам и Ева изгубихме, чрез Христос отново го придобихме. Някога чрез невъздържанието прародителите ни се лишиха от райската храна, сега чрез поста и въздържанието ние се удостояваме с небесната храна – Тялото и Кръвта на Господ.
Грехопадението на нашите прародители нека ни послужи за пример, за да не се лишим и ние като тях от драгоценните Божии дарове. Постът и въздържанието нека бъдат за нас спасително поприще през време на св. Четиридесетница и благодатна школа към духовно усъвършенстване. Мойсей е постил 40 дни и 40 нощи преди да получи 10-те Божии заповеди. И и св. прор. Илия пости 40 дни и 40 нощи и бе удостоен със силата да върши големи чудеса и жив да бъде взет на небето. Пости 40 дни и 40 нощи и нашият Спасител преди да започне Своето служение. Подобно на тях постиха и мнозина благочестиви люде – мъже и жени, и чрез поста можаха да станат още тук, на земята, ангели в плът. Нека и ние през време на настъпващата Четиридесетница, следвайки техния пример, да постим телесно и духовно и така отново да придобием Рая, да заслужим богатите милости на Бога, Комуто да бъде чест и слава сега и вовеки. Амин!
